Джоан Роулинг
Вакантен пост (13)

VI

— К’во си си направил на физиономията бе, копеле? Да не си паднал пак от колелото? — заинтересува се Фатс.

— Не — отвърна Андрю. — Оня путьо Сай-Пай ме цапардоса, понеже се мъчех да го светна, че не е прав за Феърбрадър.

Двамата с баща му бяха в бараката и редяха дърва в двата коша, които стояха отстрани на камината във всекидневната. Саймън цапна Андрю по главата с един пън, той залитна върху купчината дърва и си охлузи покритата с акне буза.

К’во си мислиш бе, пъпчив посерко? Че знаеш за живота повече от мен ли, а? Само ако чуя една думичка да си казал за това, какво става вкъщи…

Нищо не съм…

Ше ти одера кожичка на живо, запомни го! Кой ти каза, че и Феърбрадър не е бил в схемата, а? Само че другото копеле е бил по-тъпият и се е дал да го гепят.

След което — дали от гордост и напук, или понеже фантазиите му за лесно спечелени пари така го бяха обзели, че и фактите не можеха да ги побутнат — Саймън изпрати по електронната поща формулярите си за кандидатстване. Сега унижението му вече беше съвсем сигурно, а за това щеше да плаща цялото им семейство.

Саботаж. Думичката не оставяше Андрю на мира. Щеше му се да събори с трясък баща си от висините, до които го бяха издигнали мечтите му за лесни пари, но най-вече му се щеше, ако изобщо е възможно (понеже предпочиташе слава, но без смърт), да го направи така, че Саймън изобщо да не усети чия хитрост е съсипала амбициите му.

Реши да не споделя намеренията си с никого, дори и с Фатс. Споделяше с Фатс почти всичко, но малкото изключения представляваха тъкмо онези безкрайни области, които запълваха почти целия му вътрешен мир. Да седите надървени в стаята на Фатс и да гледате в интернет как две мацки се натискат, е едно; съвсем друго е обаче да седнеш да му се изповядваш за маниакалното си умуване как да заговориш Гая Бодън. Така както е лесно да си седиш в Гнездото и да викаш на баща си „путьо“, а съвсем друго е да си признаеш как от гнева на Саймън ръцете ти изстиват и стомахът ти се бунтува.

Но ето че настъпи и часът, който промени всичко. Започна най-нормално, с жажда за никотин и красота. Дъждът най-после секна и бледото пролетно слънце лъсна върху натрупалата се като рибени люспи мръсотия по прозорците на училищния автобус, който залиташе и придърпваше по тесните пагфърдски улички. Андрю седеше някъде назад и не можеше да вижда Гая, притисната най-отпред между Сухвиндер и осиротелите дъщери на Феърбрадър, които пак почнаха да идват на училище. През целия ден почти не успя да зърне Гая и, явно, щеше цялата безплодна вечер да се утешава само със стари снимки от фейсбук.

С приближаването на автобуса към „Хоуп Стрийт“, Андрю изведнъж се сети, че нито един от двамата му родители не си е у дома, че да забележи липсата му. Във вътрешния му джоб бяха трите цигари, дадени му от Фатс; и ето че Гая слиза, стиснала е здраво металната тръба на облегалката и си довършва приказката със Сухвиндер Джаванда.

Защо пък не? Защо?

Стана, метна чанта през рамо, а когато автобусът спря, мина бързо по пътеката след двете слизащи момичета.

— Ще се видим у дома — подметна на минаване на изненадания Пол.

Стъпи на огрения от слънцето тротоар, а автобусът отмина с ръмжане.

Докато палеше цигарата, наблюдаваше Гая и Сухвиндер над свитите си на шепи ръце. Но двете момичета не тръгнаха към дома на Гая на „Хоуп Стрийт“, а се насочиха бавно към площада. Андрю ги последва, пушейки, леко намръщен, в неосъзната имитация на най-неосъзнаващия себе си човек, когото познаваше — Фатс, а през цялото време очите му се пълнеха от гледката на меднокестенявите коси, които подскачаха по плещите й, и на полата, която се усукваше около полюляващите се нейни бедра.

Веднъж стигнали до площада, двете момичета съвсем забавиха крачка, колкото повече се приближаваха до „Молисън енд Лоу“ — сградата с най-импозантната фасада: сини и позлатени букви над входа и четири окачени кошници. Андрю се позадържа на дистанция. Момичетата спряха и се загледаха в малката бяла обява на витрината на новото кафене, после се скриха в гастронома.

Андрю направи една пълна обиколка на площада, покрай „Черният прелат“ и „Хотел Джордж“, после също спря пред написаната с печатни букви на ръка обява, че търсят работници за през уикендите.

Хиперчувствителен по отношение на акнето си, което в момента бе съвсем напъпило, той чукна с нокът огънчето от цигарата, задуши дългия фас, прибра го в джоба си и последва Гая и Сухвиндер в магазина.

Момичетата стояха до масичка, отрупана с опаковани в кутии овесени питки и солени бисквити, и гледаха как огромният мъж с ловджийската шапка разговаря с някакъв възрастен клиент. Когато звънчето над вратата издрънча, Гая се извърна.

— Здрасти — рече Андрю с пресъхнала уста.

— Здравей — отвърна му тя.

Заслепен от собствената си смелост, Андрю се приближи, но чантата зад рамото му закачи на минаване въртящата се стойка с пътеводители за Пагфърд и брошури „Традиционните ястия на Югозападна Англия“. Успя да хване навреме стойката и да я задържи права, после набързо свали чантата от гърба си.

— Работа ли търсиш? — попита го тихо Гая с чудотворния си лондонски акцент.

— Ъхъ. И ти ли?

Тя кимна.

— Маркирай го с флаг на страницата за предложения, Еди — тръбеше Хауърд към клиента. — Качи го на уебстраницата, а аз ще имам грижата да го включа в дневния ред. PagfordParishCouncil — една дума — точка со, точка UK, наклонена черта Suggestion Page. Или следвай линка. Pagford… — Диктуваше бавно, а онзи с трепереща ръка пишеше по извадения лист — Parish…

Очите на Хауърд огледаха набързо тримата тийнейджъри, чакащи тихо до вкусните печива. И тримата бяха с половинчати униформи на „Уинтърдаун“ — училището им даваше толкова свобода и избор на трактовка, че то почти не приличаше на униформа (за разлика от „Сейнт Ан“, където държаха на спретнатите полички от шотландско каре и блейзър). И въпреки това бялото момиче притежаваше поразителна красота — прецизно шлифован диамант, изпъкващ още повече на фона на невзрачната дъщеря на семейство Джаванда, която Хауърд дори не знаеше по име, и светлокестенявия младеж с подчертано пъпчивата кожа.

Клиентът излезе с поскърцване от магазина и звънчето пак звънна.

— Мога ли да ви бъда полезен? — попита Хауърд, без да откъсва поглед от Гая.

— Да — каза тя и се приближи към него. — Мм. За работа сме дошли. — И посочи обявата на витрината.

— О, да — засия Хауърд. Новият сервитьор, който бе наел за уикендите, само преди няколко дни го бе напуснал, предпочел пред кафенето работата в един ярвилски супермаркет. — Да, да. И сте се насочили към сервитьорството, така ли? Предлагаме минималната надница, работното време е от девет до пет и половина в събота, от дванайсет до пет и половина в неделя. Откриването е след две седмици; осигуряваме необходимата подготовка. Ти на колко години си, съкровище?

Ама тя направо си е идеална, точно такава, каквато си беше представял, че му трябва: със свежо личице и хубаво телце; отсега си я представя във впита по тялото черна рокля и бяла престилчица с дантелка по краищата. Ще я обучи да работи с касата, ще я запознае и със склада; ще опита с малко хахо-хихи и сегиз-тогиз по някое бонусче, ако някой ден оборотът си заслужава.

Изсули се иззад щанда и без да обръща внимание на Сухвиндер и Андрю, хвана Гая над лакътя и я поведе през свода на разделителната стена. Маси и столове още нямаха, но щандът беше отсега монтиран заедно с декоративното пано от черни и кремави плочки на стената зад него, изобразяващо „едновремешния площад“: пълен с жени в кринолини и мъже с цилиндри; карета, спряла пред ясно надписания „Молисън енд Лоу“, а до него — „Медният чайник“. На мястото на сегашния паметник на загиналите художникът беше изобразил импровизирана декоративна помпа за вода.

Зарязаните Андрю и Сухвиндер се почувстваха неловко и леко враждебно настроени един към друг.

— Да? Какво ще желаете?

Откъм някакво задно помещение се беше появила попрегърбена жена с гарвановочерна тупирана прическа. Андрю и Сухвиндер измърмориха, че чакат, а в следващия момент в очертанието на свода отново се появиха Хауърд и Гая. Като видя Морийн, Хауърд пусна ръката на Гая, която от разсеяност бе забравил да пусне, докато й разясняваше задълженията на една сервитьорка.

— Май вече намерих работна ръка за „Чайника“, Мо — каза Хауърд.

— Така ли? — прехвърли жадния си поглед към Гая Морийн. — Имаш ли някакъв опит?

Хауърд обаче взе да тътне над нейния глас и да разправя на Гая за гастронома и как според него той бил нещо като институция в Пагфърд — забележителност, един вид.

— И така, трийсет и пет години — обяви Хауърд с царствено пренебрежение към собственото си декоративно пано. — Младата дама е съвсем отскоро в Пагфърд, Мо — допълни.

— Вие двамата също ли търсите работа? — обърна се Морийн към Сухвиндер и Андрю.

Сухвиндер завъртя глава; Андрю направи двусмислено движение с раменете си; Гая обаче направи знак с поглед на момичето: „Хайде де. Нали каза, че може и ти да опиташ“.

Хауърд огледа Сухвиндер, която категорично нямаше да изглежда по-красива във впита черна рокля и дантелена престилчица; плодовитият му и гъвкав мозък обаче не спираше да работи на високи обороти. Комплимент по отношение на татко й… нещо като обвързване на майка й… предоставена непоискана услуга; нямаше, изглежда, да е зле да вземе предвид на този етап и някои неща от не чисто естетическо естество.

— Ами, ако бизнесът потръгне така, както се надяваме, току-виж сме намерили работа и за две — рече и взе да се чеше по гушите, без да откъсва очи от Сухвиндер, която се изчерви непривлекателно.

— Ама аз… — понечи да каже, но Гая не я оставяше на мира.

— Хайде. Заедно.

Сухвиндер цялата пламна, очите й се насълзиха.

— Аз…

— Хайде — прошепна й Гая.

— Аз… Хубаво, съгласна съм.

— Ще трябва да те поставим на изпитателен срок, госпожице Джаванда — каза Хауърд.

Страхът почваше да души Сухвиндер. Ами какво ще каже майка й?

— А ти, предполагам, си кандидат за общ работник, нали? — прогърмя Хауърд по посока на Андрю.

Общ работник ли?

— Трябва ни много як човек, приятелю — каза Хауърд на примигващия озадачено насреща му Андрю: не беше стигнал по-надолу от най-едрия шрифт в началото на обявата. — Палети в склада, каси мляко от зимника, торбите с боклука отзад. Тежка физическа работа. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Ъхъ — каза Андрю.

Нали ще е там едновременно с Гая? Всичко останало е без значение.

— Ще трябва да идваш рано. Още в осем вероятно. Като начало ще се разберем за от осем до три, пък ще видим как ще потръгне. С две седмици изпитателен срок.

— Хубаво — рече Андрю.

— Как се казваш?

Като чу името, Хауърд вдигна вежди:

— Да не си син на Саймън? На Саймън Прайс?

— Ъхъ.

Андрю се притесни. Обикновено никой не знаеше кой е баща му.

Хауърд заръча на двете момичета да дойдат отново в неделя следобед: дотогава щели да доставят и касовия апарат, а той щял да разполага с време да им проведе инструктаж; после желанието му да поддържа разговора с Гая бе нарушено от пристигането на клиент, та тримата тийнейджъри се възползваха от удалата им се възможност да се измъкнат.

Андрю така и не успя да измисли какво да каже, след като се озоваха от външната страна на подрънкващата врата; още подреждаше мислите си, когато Гая му хвърли едно небрежно „чао“ и се отдалечи със Сухвиндер. Андрю запали втората от трите дадени му от Фатс цигари (моментът най-малко бе подходящ за задушения фас), което му даде извинение да остане неподвижен, загледан как тя се изгубва сред удължилите се сенки.

— На това момче защо му викат Фъстък? — запита Гая Сухвиндер, след като се бяха отдалечили достатъчно от Андрю.

— Щото има алергия — отвърна Сухвиндер. Втрисаше я от ужас само при мисълта, че й предстои да съобщи на Парминдер какво е направила. Чак гласът й звучеше като чужд. — Като учехме в „Сейнт Томас“, за една бройка щеше да умре, понеже някой го почерпил с бонбон от градинска ружа, в който бил скрил фъстък.

— О — рече Гая. — А пък аз си мислех да не би да му е малък хуят.

И се изсмя.

Засмя се насила и Сухвиндер, все едно по цял ден слушаше само майтапи за пениси.

Андрю забеляза, че и двете се извърнаха за миг назад, както се смееха, и по това усети, че си говорят за него. Кикотът им можеше да се възприеме и за обнадеждаващ — дотолкова поне разбираше от момичета. Ухили се на заобикалящия го захладняващ въздух и пое с преметната през рамо ученическа чанта и с цигара в ръка през площада по посока на „Чърч Роу“, откъдето му предстоеше стръмно изкачване в продължение на четирийсет минути, за да излезе от града и да стигне до „Хилтоп Хаус“.

Залезът придаваше на разцъфтелия в бяло жив плет пред къщите призрачна бледност: трънки от двете му страни и змийско мляко със ситни сърцевидни листенца покрай алеята. Уханието на цветята, висшето удоволствие от цигарата и перспективата за уикенди в компанията на Гая — всичко това се сливаше в божествена симфония от възторг и красота, озвучаваща пуфтенето на Андрю нагоре по хълма. Нека Саймън още веднъж само да го попита: „Ти още ли не си си намерил работа бе, Пъпчо?“ Веднага ще му отговори: „Намерих“. Ще работи рамо до рамо с Гая Бодън всеки уикенд.

Но най-хубавото е това, че най-после знае съвсем точно как ще забие анонимна кама право между бащините плешки.