Джоан Роулинг
Вакантен пост (12)

V

Журналистката от „Ярвил енд Дистрикт Газет“ Алисън Дженкинс успя най-после да установи към коя от многобройните ярвилски фамилии Уидън принадлежи всъщност Кристъл. Но никак не й беше лесно: на така намерения адрес не се водеше нито един регистриран гласоподавател, нито наземен телефонен номер. Алисън лично посети дома на „Фоли Роуд“ в неделя сутринта, но Кристъл беше излязла, а подозрителната и заядлива Тери отказа не само да й каже кога я очаква да се върне, ами и изобщо да потвърди, че там живее.

Кристъл обаче се прибра само двайсетина минути след като журналистката си замина с колата си, и пак се скара с майка си.

— Що не й каза да почака? Иска да ме интервюира за „Фийлдс“ и разни други работи!

— За к’во й е това инте’вю ма? Я да си ебе майката. Инте’вю щяла да й прави, д’еба!

И тази им кавга стана непоносима, при което Кристъл пак се надигна да върви у Ники, прибрала в джоба на долнището от анцуга мобифона на Тери. Тя често задигаше телефона на майка си; куп разпри се бяха породили от това, че майка й си го искаше, а Кристъл се правеше, че няма представа къде е. Кристъл все още таеше някаква смътна надежда, че журналистката може случайно да е научила номера и да й се обади директно.

Седяха в едно препълнено, шумно кафене в шопинг центъра и Кристъл разправяше на Ники и Лиан за журналистката, когато мобифонът иззвъня.

— Кой? Ти да не си журналистката?

— Кой там?… ’ери?

— Кристъл е на телефона. Кой се обажда?

— … ’е’я ти… ’страта…

— Кой? — изкрещя Кристъл.

Забила пръст в незаетото от телефона ухо, тя си проправяше път между пренаселените маси и търсеше някое по-тихо местенце.

— Даниела — каза ясно и отчетливо жената от другия край. — Сестрата на майка ти.

— А, кажи — изрече разочаровано Кристъл.

Д’еба и снобесата, казваше Тери всеки път, когато станеше дума за Даниела. Кристъл изобщо пък нямаше спомен да я е виждала някога.

— По повод на прабаба ти се обаждам.

— На кой?

— Баба Кат — повтори нетърпеливо Даниела.

Кристъл беше стигнала до балкона над вътрешния двор на шопинг центъра, където сигналът беше по-мощен; спря се на място.

— К’во й е? — попита.

Стомахът й буквално се преобърна, както правеше, когато като малка се премяташе през парапети, подобни на този, пред който стоеше в момента. Десет метра под нея народът се щураше, понесъл найлонови торби, буташе пазарски колички или влачеше след себе си невръстни дечица.

— Приели са я в „Саутуест Дженерал“. Преди една седмица. Получила е удар.

— От една седмица е в болница ли, викаш? — не можеше да повярва Кристъл, а стомахът й продължаваше да се носи. — Що никой не ни е казал?

— Ами тя едва говори, но два пъти им е споменала името ти.

— Моето име ли? — стисна здраво Кристъл мобифона.

— Твоето. Май иска да те види. Много е зле. Можело и да не прескочи трапа.

— В кое отделение е? — попита Кристъл, а мозъкът й зажужа.

— Дванайсето. Интензивното. Свижданията са от дванайсет до четири и от шест до осем. Запомни ли?

— Да не…?

— Бързам. Рекох да ти кажа, в случай че искаш да я видиш. Чао.

И прекъсна. Кристъл сне телефона от ухото си и впери поглед в екранчето. Натисна няколкократно бутона за повикване, но накрая й се показа надписът „Абонатът неизвестен“. Леля й явно не желаеше да я търсят.

Кристъл се върна при Ники и Лиан, които веднага усетиха, че е станало нещо лошо.

— Върви да я видиш — каза й Ники и погледна своя телефон да види колко е часът. — Ще успееш да стигнеш преди два. Вземи рейса.

— Ъхъ — каза безизразно Кристъл.

Замисли се дали да не забере от къщи майка си и Роби, та и те да видят Баба Кат, но се сети, че предишната година бе станала голяма разправия и оттогава майка й и Баба Кат не си говореха. Сто на сто ще падне голяма кандърма да навие майка си да дойде до болницата, а и не беше никак сигурна, че и Баба Кат ще й се зарадва особено.

Много е зле. Можело и да не прескочи трапа.

— Имаш ли достатъчно пари? — попита Лиан на път към автобусната спирка и взе да рови из джобовете си.

— Ъхъ — отвърна Кристъл, след като провери. — До болницата е само една лира, нали?

В очакване на двайсет и седми номер си поделиха една цигара. Ники и Лиан й помахаха за довиждане, сякаш я изпращаха на някое хубаво място. В последния миг Кристъл се уплаши и й се прищя да им викне: „Идвайте и вие!“. Но автобусът се отлепи от тротоара, а Ники и Лиан вече се бяха обърнали с гръб и си приказваха.

Тапицерията на седалката бе от някаква стара, миризлива и дращеща материя. Автобусът излезе на улицата, която минаваше покрай търговския център, после сви надясно по една от главните улици с големи магазини от двете й страни.

Страхът вибрираше в корема й като някакъв зародиш. Не че не си беше давала сметка колко стара и болнава бе станала Баба Кат, но смътно в себе си все се беше надявала, че тя ще се съвземе, ще се върне към добрите си времена, които бяха траяли толкова много години — да й почернее пак косата, да се изправи гръбнакът й, а паметта й да добие същата острота като хапливия й език. За нея Баба Кат бе вечно издръжлива и неуязвима и не можеше да си я представи, че умира. Ако изобщо се сещаше за деформирания й гръден кош, за безбройните бръчки, нашарили лицето й, Кристъл си ги представяше като благородни белези от успешната борба на прабаба й за оцеляване. Никой от познатите на Кристъл не бе умрял от старост.

(Сред хората, в чиято среда се движеше майка й, смъртта навестяваше младите, като понякога дори не изчакваше лицата и телата им да се съсухрят и обезобразят. Трупът, който Кристъл бе открила в банята им, когато беше на шест, бе на млад хубавец, бял и прекрасен като статуя, или поне тя така го беше запомнила. Но от време на време този спомен й се струваше объркан и съмнителен. Не беше съвсем сигурна в какво да вярва и в какво — не. Като малка бе чула неща, които възрастните впоследствие отхвърляха и отричаха. Можеше да се закълне, че чу как Тери тогава й каза: „Това беше баща ти“. Но и че след много години се отрече: „Стига глупости ма. Баща ти си е жив и здрав. Нали знаеш, че е в Бристол?“. При което Кристъл се принуди отново да се примири с мисълта за Бангър, както всички викаха на оня, който разправяха, че й бил баща.

Но за фон на всичко това бе служила вечно Баба Кат. На нея дължеше разминаването си с приемни родители: Баба Кат бе готова да я поеме там, в Пагфърд, като някаква яка, макар и неудобна обезопасителна мрежа. Псувайки бясно, Баба Кат се беше нахвърлила с еднаква злоба и върху Тери, и върху ония от „Социални грижи“ и бе отвела у дома си не по-малко бясната си правнучка.

Кристъл не можеше да реши дали изпитва обич, или омраза към къщичката на „Хоуп Стрийт“. Беше занемарена и вонеше на белина; човек имаше чувството, че няма накъде да помръдне. Но в същото време й даваше чувството за сигурност, пълна сигурност. Баба Кат пускаше у дома си само определени, одобрени индивиди. А в един стъклен буркан в дъното на банята си държеше старомодни кубчета с ароматни соли за вана.)

Ами ако завареше и други посетители до болничното легло на Баба Кат? Нямаше представа как изглеждат поне половината им роднини, а самата мисъл, че може да срещне непознати, с които има кръвна връзка, я докарваше до ужас. Тери имаше няколко полусестри — плод на многобройните връзки на баща й, когото Тери така и не беше виждала; Баба Кат обаче държеше да е в течение на всичко и упорито поддържаше връзка с огромния разпокъсан род, който синовете й бяха създали. През годините имаше няколко случая, когато Кристъл биваше заварена у Баба Кат от непознати роднини. Имаше чувството, че я оглеждат с подозрение и разпитваха Баба Кат под сурдинка, но Кристъл се правеше, че не ги забелязва, и изчакваше да си заминат, че да остане насаме с прабаба си. Особено я дразнеше мисълта, че в живота на Баба Кат може да има и други деца освен нея.

(— Тия кои са? — попитала бе на девет години Баба Кат и бе посочила ревниво с пръст поставената в рамка върху шкафа на баба й фотография на две момчета в униформите на пакстънската гимназия.

— Двама от правнуците ми — отвърна й Баба Кат. — Тоя е Дан, а тоя е Рики. Братовчеди сте.

Кристъл обаче нямаше нужда от братовчеди, нито искаше да ги вижда на шкафа на прабаба си.

— А тая коя е? — сочеше настоятелно момиченцето с къдрави златисти коси.

— Рианън, дъщеричката на моята Мишел, на пет годинки. Красавица, а? Ама взе, че се ожени за някакъв арабин — отвърна Баба Кат.

На шкафа на Баба Кат обаче така и не се появи снимка на Роби.

Наистина ли си нямаш представа кой изобщо е баща му, курво с курвите? Писна ми. Не мога повече да се разправям с теб, Тери. Оправяй се, както си знаеш.)

Автобусът пъшкаше по градските улици, покрай тълпите пазаруващи в неделния следобед. Когато Кристъл беше малка, Тери я водеше почти всеки уикенд в центъра на Ярвил: натикваше я в спортната бебешка количка, която Кристъл отдавна беше надрасла, понеже количката й предлагаше много повече места за криене на откраднатите стоки — можеш да ги набуташ под детските крачета или в торбите в коша под седалката.

Понякога Тери крадеше от магазините в тандем с Черил — сестрата, с която общуваше и която бе омъжена за Шейн Тъли. Черил и Тери живееха през пет преки една от друга във „Фийлдс“, а като се скараха, което не беше никак рядко — вцепеняваха въздуха с приказките си. Кристъл така и не можеше да схване в кой момент си говорят с братовчедите й от семейство Тъли и в кой — не, пък и вече й беше все едно: с Дейн разговаряше всеки път, щом го срещнеше. Веднъж дори се изчука с него, когато бяха на четиринайсет, след като си поделиха бутилка сайдер в градинката. Оттогава нито един от двамата не беше отворил дума за случилото се. А на Кристъл никак не й беше ясно дали законът поначало позволява да се оправяш с братовчеда си. Но от някакви приказки на Ники беше останала с впечатлението, че не го.

Автобусът се изкатери до пред главния вход на „Саутуест Дженерал“ и спря на двайсетина метра от огромния сив остъклен продълговат паралелепипед. Между сградата и портала имаше няколко добре поддържани тревни площи, тук-там по някое малко дръвче и гора от указателни табели.

Кристъл слезе подир две възрастни дами, бръкна в джобовете на анцуга и се заоглежда. Така и не помнеше вече името на отделението, което Даниела й беше казала; в главата й беше останало само това, че Баба Кат е в нещо дванайсето. Пристъпи уж нехайно към най-близката табела и уж случайно я погледна: съдържаше ред подир ред неразбираеми букви, образуващи думи, дълги колкото цялата й ръка, и стрелки, сочещи наляво, надясно и по диагонал. Кристъл не я биваше особено по четенето, а струпването на огромни количества думи я стряскаше и предизвикваше у нея агресивност. След още няколко скришни погледа към стрелките стигна до извода, че номера изобщо не се виждат, поради което реши да последва двете възрастни дами по посока на двойните стъклени врати, водещи в главната сграда.

Фоайето беше пълно с народ и още по-объркващо и от табелите. Пълното с купувачи магазинче бе отделено от основната част на фоайето с витрини от пода до тавана; редиците пластмасови столове като че бяха заети от дъвчещи сандвичи хора; в ъгъла се виждаше пренаселено кафене, а насред залата се издигаше шестоъгълен щанд, на който едни жени чукаха по компютрите си и отговаряха на запитвания. Кристъл се запъти натам с все още напъхани в джобовете ръце.

— Търся дванайсто отделение — рече намусено на една от жените.

— Трети етаж — отвърна й със същия тон жената.

От гордост Кристъл реши да не пита нищо повече, само се обърна и се отдалечи; накрая, в дъното на коридора, видя асансьорите и се качи на един за нагоре.

Нужен й бе близо четвърт час да открие отделението. За какво са им всички тия тъпи дълги думи, ами не вземат да сложат номера и стрелки? Но докато маратонките й скърцаха по бледозеления линолеум на коридора, някой я извика по име иззад гърба й.

— Кристъл?

Беше леля й Черил — висока и мощна, по пола от дънков плат и плътно прилепнало бяло бюстие, с прокарали черни корени изпод банановия цвят на косите й. Яките й ръце бяха покрити с татуси от кокалчетата на пръстите чак до раменете, а от всяко ухо висяха по няколко златни халки като за завеси. В ръката си стискаше кен с кока-кола.

— Не можа да се вдигне да дойде, значи? — каза Черил.

Разкрачила бе стабилно босите си нозе като някой охранител.

— Кой това?

— Тери. Не пожела ли да дойде?

— Още не знае. И аз самата току-що чух. Даниела ми се обади.

Черил изтегли халката на кена и загълта шумно от колата; потъналите в широкото плоско лице очички бяха на петна, като мляно месо с тлъстини, и наблюдаваха Кристъл над ръба на кена.

— Аз казах на Даниела да ти каже. Три дни лежала у тях без никой да я види, мама му стара. Можеш ли да си представиш в какво състояние са я заварили. Еби му майката.

Кристъл реши, че няма нужда да пита Черил защо сама не е изминала краткия път по „Фоли Роуд“ да съобщи лично новината на Тери. Явно сестрите пак бяха скарани. Не можеше да им хване дирята.

— Къде е тя? — попита Кристъл.

Черил я поведе с шляпащи по пода джапанки.

— Ей — рече в движение, — една журналистка ми се обади да пита за тебе.

— Наистина ли?

— И ми остави някакъв номер.

Кристъл се канеше да й зададе още куп въпроси, но влязоха в много тихо отделение и изведнъж я достраша. Миризмата никак не й хареса.

Баба Кат беше почти неузнаваема. Едната страна на лицето й бе съвсем разкривена, все едно някой беше опънал с жица мускулите му. Устата й беше провиснала на една страна; дори едното й око беше полузатворено. Напъхали й бяха разни тръбички, а в ръката й беше забита игла. Така както беше легнала, още повече личеше колко деформиран е гръдният й кош. Чаршафът се издигаше и спадаше на най-неочаквани места, та гротескната й глава върху кльощавия врат стърчеше като от дуло на оръдие.

Баба Кат изобщо не помръдна, когато Кристъл седна до нея. Дори с поглед не реагира. Само едната от дребните й ръчички леко потрепна.

— Не може да говори, но снощи успя два пъти да ти каже името — уведоми я Черил, загледана мрачно над ръба на кена.

Нещо стегна гърдите на Кристъл. Не знаеше дали Баба Кат ще я заболи, ако я хване за ръката. Приближи полека пръстите си до онези на Баба Кат, но не ги вдигна от чаршафа.

— Рианън вече идва — каза Черил. — И Джон със Сю. Сю търси начин да се свърже с Ан-Мари.

Настроението на Кристъл моментално се вдигна.

— Къде е тя сега? — обърна се към Черил.

— Някъде по Френчи Роуд в Бристол. Нали знаеш, че си има бебе?

— Чух нещо — каза Кристъл. — Момче или момиче?

— Нямам представа — отвърна Черил и отпи от колата.

Някой в училище й беше подвикнал: Ей, Кристъл, сестра ти май е надула тумбака! Вестта я зарадва. Щеше да е леля, нищо, че можеше и никога да не види бебето. Откакто се помнеше, бе влюбена в мисълта за Ан-Мари, която отнесли, преди Кристъл да се роди — изчезнала като дух в друго измерение, като героиня от приказка, не по-малко красива и загадъчна от мъртвеца в банята на Тери.

Баба Кат помръдна устни.

— К’во? — приведе се до устата й Кристъл, полууплашена, полувъзторжена.

— Искаш ли нещо, Бабо Кат? — попита тъй силно Черил, че шепнещите посетители около другите легла я изгледаха неодобрително.

Кристъл улавяше единствено някакъв шипящ, накъсан звук, но Баба Кат категорично се мъчеше да каже някаква дума. Кристъл се бе привела чак до отсрещната страна на леглото, вкопчила се с една ръка за металната табла.

— … ох… мм — напъваше се Баба Кат.

— К’во? — запитаха едновременно и Кристъл, и Черил.

Очите бяха помръднали с няколко милиметра — сълзящи, замрежени очи, впити в гладкото младо лице на Кристъл, в отворената й уста, така както висеше приведена над прабаба си, озадачена, напъваща се да разбере, но и уплашена.

— … ѐбане… — успя да произнесе накъсания старчески глас.

— Май не знае какво приказва — викна над рамото си Черил към свитата двойка посетители на съседното легло. — Ами така ще е, като са я зарязали цели три дни на оня шибан под.

Сълзите обаче размазаха погледа на Кристъл. Цялото отделение с високите му прозорци се разтвори в бяла светлина и сенки; стори й се, че видя проблясък от ярко слънце върху тъмнозелени води, натрошен на брилянтни капчици от плясъка на вдигащи се и спускащи се весла.

— Да — прошепна тя на прабаба си Кат. — Да, бабо, ходя на гребане.

Което вече не беше истината, заради смъртта на господин Феърбрадър.