Джоан Роулинг
Вакантен пост (11)

IV

Отправената от Саманта към Кей покана за вечеря бе мотивирана от една смесица от отмъстителност и скука. Първоначалният й подтик бе да си отмъсти на Майлс, който вечно бе зает с някакви схеми, в които не й даваше глас, но изискваше от нея пълно сътрудничество; да види сега той какво става, когато тя уреди нещо, без да се допита до него. Плюс това щеше да натрие и носа на ония две клюкарки Морийн и Шърли, които безкрайно се вълнуваха от личните дела на Гавин, но си нямаха и най-малката представа за връзката му с лондонското му гадже. И в крайна сметка щеше да й даде възможност да наостри ноктите си в Гавин, като го подкачи за малодушието и колебливостта му в любовта: или като повдигне пред Кей темата за сватба, или като отбележи колко се радва, че Гавин май най-после е готов да се обвърже.

За съжаление, плановете й да постави други хора в неудобно положение не й донесоха напълно тъй очакваното удоволствие. Когато в съботното утро съобщи на Майлс какво е направила, той реагира с подозрителен ентусиазъм.

— Ама чудесно. Откога не сме го канили Гавин. А и за теб ще е хубаво да се опознаеш с Кей.

— Защо?

— Ами че ти нали и с Лиза се спогаждаше?

— Майлс, аз ненавиждах Лиза.

— Добре, добре… Може пък Кей повече да ти хареса!

Изгледа го кръвнишки, питайки се на какво ли се дължи прекрасното му настроение. Във всекидневната дошлите си за уикенда и задържани у дома от дъжда Лекси и Либи гледаха някакво музикално дивиди — баладата с тягостно китарено соло дънеше чак в кухнята, където разговаряха родителите им.

— Слушай — каза Майлс, — Обри иска да разговаря с мен по повод на съвета. Току-що говорих с баща ми и той спомена, че Фоли са ни поканили на вечеря за днес в Суитлъв…

— Не, благодаря — прекъсна го Саманта.

Внезапно я обзе необясним дори за нея си гняв и тя излезе от стаята.

През останалата част от деня продължиха да спорят под сурдинка из цялата къща, мъчейки се да не развалят уикенда на дъщерите си. Саманта отказваше както да промени мнението си, така и да обсъжда причините. А Майлс, вместо да й се ядоса, беше ту сговорчив, ту хладен.

— Как според теб ще изглежда, ако не дойдеш? — каза той в осем без десет вечерта, застанал на прага на всекидневната им, готов за излизане по костюм и вратовръзка.

— Аз нямам нищо общо с цялата работа, Майлс — отвърна Саманта. — Нали ти си този, който се кандидатира?

Да го гледа как се двоуми, й доставяше удоволствие. Знаеше, че го ужасява самата мисъл, че може да закъснее, но и че в същото време се чуди дали няма все пак да успее да я убеди да тръгне с него.

— Много добре знаеш, че очакват да отидем и двамата.

— Нима? Мен никой не ме е канил.

— О, престани да се дърляш, Сам, като знаеш идеално какво имат предвид… просто го приемат за даденост…

— Толкова по-зле за тях в такъв случай. Казах ти вече, нямам никакво желание. А ти побързай. Не бива да караш мама и татко да те чакат.

Той излезе. Чу го как изкара колата на заден ход от алеята, после отиде в кухнята, отвори бутилка вино и я отнесе с една чаша във всекидневната. И си представи как Хауърд, Шърли и Майлс вечерят заедно с господарите на „Суитлъв Хаус“. Няма начин Шърли да не получеше първия си оргазъм от бог знае колко години.

Мислите й се извърнаха неудържимо към онова, което счетоводителят й й беше казал през седмицата. Печалбата била паднала силно, независимо какво разправяше тя на Хауърд. Счетоводителят буквално й бе препоръчал да затвори магазина и да концентрира усилията си върху търговията онлайн. Но Саманта никак не беше готова на подобна стъпка — равносилна на признание, че се е провалила. Не че не би затворила с най-голямо удоволствие магазина — от самото начало я мъчеше: Ох, Сам, нещо не ми е съвсем по вкуса… тук отгоре е мааалко по-младежко, отколкото би ми отивало… Но в същото време червено-черното й магазинче в Ярвил бе спасението й — повод да се маха ежедневно от Пагфърд, да си бъбри с клиентките, да клюкари с помощничката си Карли. Без магазинчето, което бе отгледала в продължение на цели четиринайсет години, светът й съвсем щеше да се смали — казано накратко, щеше да се свие до размерите на Пагфърд.

(Ох, този Пагфърд, този проклет Пагфърд. Саманта поначало нямаше никакво намерение да живее тук. Двамата с Майлс си бяха запланували една свободна година за околосветско пътешествие, преди да почнат работа. Всичко им беше готово — и маршрутът, и визите. Саманта не спираше да си мечтае как ще се разхождат боси, хванати за ръка, по дългите бели австралийски плажове. И точно тогава установи, че е бременна.

Отиде му на гости в „Амбълсайд“ — в деня след теста за бременност, седмица след връчването на дипломите; заминаването им за Сингапур бе планирано за след осем дни.

Саманта нямаше никакво желание да съобщи вестта на Майлс в дома на родителите му; страх я беше, да не ги подслушват. Която и врата да отвореше Саманта в бунгалото, почти неизменно заварваше зад нея Шърли.

Затова изчака да ги настанят на тъмната маса в ъгъла на „Черният прелат“. И досега помнеше как челюстта на Майлс се втвърди, когато му каза; новината така го удари, че той изведнъж взе да й изглежда някак си по-възрастен.

В продължение на няколко вкаменени секунди не можа нищо да каже. Чак накрая промълви:

— Ами хубаво. Ще се оженим.

И й съобщи, че така или иначе, вече бил купил годежен пръстен, но още се чудел къде да й направи предложението — щяло му се да е на някое хубаво място като например върха на Еърс Рок^[1]. Така си и беше: още с връщането им в бунгалото той изрови скритата дълбоко в раницата му кутийка с малък скъпоценен камък от един ярвилски бижутер; купил го бил с част от парите, които получил в наследство от баба си. Саманта седна на ръба на леглото му и плака, плака. Три месеца по-късно се ожениха.)

Останала насаме с бутилката вино, Саманта пусна телевизора. Появи се картина от дивидито, което Лекси и Либи бяха гледали — стопкадър на четирима младежи, които й пееха по тесни тениски; надали имаха повече от двайсет години. Натисна бутона Play. Момчетата изпяха песента си и дивидито продължи с тяхно интервю. Саманта се наливаше с виното, гледаше как младежите от бандата се шегуват помежду си, но как станаха напълно сериозни, когато взеха да разправят колко обичали феновете си. А тя си каза, че дори и на изключен звук щеше да ги познае, че са американци. По идеалните зъби.

Стана късно. Тя спря дивидито, качи се горе и каза на момичетата да оставят плейстейшъна и да си лягат; после се върна във всекидневната при останалата една четвърт от виното. Остави осветлението изключено. Натисна Play и продължи да пие. Когато дивидито свърши, го пусна отначало, да види онова, което беше пропуснала.

Един от младежите й се стори значително по-зрял от останалите трима — с по-широки рамене, с издути бицепси под късите ръкави на тениската, с як дебел врат и квадратна челюст. Саманта го наблюдаваше как поклаща бедра, втренчил право в камерата занесения сериозен поглед на красивото си лице, което се състоеше изключително от равни плоскости, ъгли и крилати черни вежди.

Сети се за секса, който правеха с Майлс: за последно — преди три седмици. Изпълнението му бе толкова предвидимо, колкото ръкостискането между двама братя масони. А един от любимите му лафове беше: „Ако не е счупено, не го поправяй“.

Саманта изля остатъка от виното в чашата си и си представи как се люби с младежа от телевизора. Напоследък гърдите й изглеждаха по-добре в сутиен; легнеше ли гола, разтичаха се във всички посоки, а това я караше да се чувства ужасно провиснала. Представи си се: притисната към стената, навирила единия си крак, роклята вдигната до кръста, а през това време силният мургав младеж със смъкнати около коленете джинси блъска ли, блъска…

Нещо се преобърна дълбоко в стомаха й — нещо почти подобно на щастие — когато чу по алеята връщащата се кола, чиито фарове описаха дъга през тъмната всекидневна.

Успя с триста зора да напипа копчетата, за да превключи на новините — далече по-бавно, отколкото очакваше; набута празната винена бутилка под дивана и се вкопчи в почти празната си чаша като в част от реквизита. Входната врата се отвори и затвори. Майлс влезе зад гърба й в стаята.

— Що седиш на тъмно?

Запали една от лампите, а тя го огледа набързо. Изглеждаше все така безупречно, както на тръгване, ако не се смятаха капките дъжд по раменете на сакото му.

— Как мина вечерята?

— Добре. Всички питаха защо те няма. Обри и Джулия много съжаляваха, че не си дошла.

— Ама, разбира се. Да не говорим за майка ти, която сигурно се съдра да реве от мъка.

Той седна на един от фотьойлите, под прав ъгъл спрямо нея, и я премери с поглед. А тя изтика падналите в очите й коси.

— За какво са всичките тези фасони, Сам?

— Ако и досега не си разбрал, Майлс…

Но и самата тя не бе сигурна в отговора; или поне нямаше представа как да сбие цялата тази разпростряла се обида в едно свързано обвинение.

— Не виждам с какво кандидатурата ми за общинския съвет…

— О, за бога, Майлс! — възкликна тя и леко се стресна от силата на собствения си глас.

— Добре де, обясни ми, ако обичаш — каза той, — какво те засяга изобщо тази работа?

Гледаше го гневно и се мъчеше да намери достатъчно точен израз, който да задоволи педантичния му ум, който, като някаква заядлива пинсета, моментално сграбчваше погрешно изречената дума, но много често не успяваше да възприеме основната идея. Как да му го каже така, че да я разбере? Че й е адски скучно да слуша безкрайните приказки на Хауърд и Шърли за дейността на съвета ли? Че и самият той вече й досажда до възбог с нескончаемите повторения на случки от доброто му старо време като ръгбист и самодоволните му описания на служебните му подвизи, и че само липсва сега да почне да ги допълва и с разсъждения на тема „Фийлдс“?

— Просто бях останала с впечатление, че имаме съвсем други планове — каза Саманта в полумрачната им всекидневна.

— Като например? Бъди по-точна, ако обичаш.

— Ами решили бяхме например — запроизнася старателно над ръба на треперещата чаша Саманта, — че щом момичетата завършат училище, ще тръгнем да пътешестваме. Нима не помниш, че си го обещахме?

При всичкия безформен гняв и мъката, които я обзеха, откакто Майлс обяви решението си да се кандидатира за съвета, нито за миг не се бе сетила да съжалява за пропуснатото навремето едногодишно пътешествие, но в сегашния момент тъкмо то й се яви като действителния проблем — или поне като най-точен израз на антагонизма и копнежа, които таеше.

Майлс изобщо не успя да включи.

— Какви ги приказваш?

— Когато забременях с Лекси — обяви на висок глас Саманта, — и нямаше как да заминем, след като проклетата ти майка ни ожени за нула време, а баща ти те уреди да постъпиш в „Едуард Колинс“, ти каза, и двамата се договорихме, че ще го направим, след като децата ни отраснат; че ще заминем нанякъде и ще си наваксаме за всичко, което сме пропуснали.

Той бавно заклати глава.

— За пръв път го чувам — рече. — Откъде, по дяволите, ти хрумна всичко това?

— Спомни си, Майлс: бяхме в „Черният прелат“, аз ти казах, че съм бременна, а ти каза… ей, богу, нима не помниш, Майлс… казах ти, че съм бременна, а ти ми обеща… обеща ми…

— От почивка ли имаш нужда? — възкликна Майлс. — Само това ли? Искаш да си починеш?

— Не, Майлс, нямам нужда от никаква проклета почивка, искам само… ама ти наистина ли не помниш? Нали тогава си казахме, че ще изчакаме децата да пораснат, ще зарежем всичко за цяла една година и ще го направим!

— Ами хубаво. — Имаше вид на разстроен човек, желаещ единствено да му се махне от главата. — Чудесно. Щом Либи навърши осемнайсет след четири години, пак ще си поговорим по въпроса. Но на този етап не виждам какво ти пречи евентуалното ми избиране за съветник.

— Да де, ако не се смята това, че ще трябва да те слушам заедно с проклетите ти родители да хленчите през останалия си земен живот за проклетия „Фийлдс“…

— Аха, „нашият земен живот“, казваш — изхили се самодоволно той. — В противовес на кое…?

— Престани! — изсъска тя. — Стига си се правил на умник, Майлс. Тия номера ги предавай на майка си…

— Но аз наистина и досега не разбирам какъв е проблемът…

— Проблемът — кресна тя — е там, че става дума за нашето бъдеще, Майлс. Нашето бъдеще. И че не ща да си поговоря пак за него след четири проклети години, а сега!

— Май няма да е зле да похапнеш — каза Майлс и се изправи. — Достатъчно си пила, като те гледам.

— Наври си го в гъза, Майлс!

— Извинявай, но ако ще прибягваме до псувни…

Извърна се и излезе от стаята. А тя едва се въздържа да не запокити винената чаша подире му.

Ох, този съвет: влезе ли веднъж него, няма да има излизане; никога няма да се откаже от мястото си, от възможността да е истинска важна клечка в Пагфърд, като Хауърд. Той се посвещава повторно на Пагфърд, заклева се наново във вярност към родния си град, в едно бъдеще, нямащо нищо общо с онова, което бе обещал на разстроената си годеница, докато тя ридаеше, приседнала на леглото му.

Кога за последен път бяха споменали за околосветското пътешествие? И тя вече не си спомняше точно. Сигурно куп години бяха минали оттогава, обаче тази вечер Саманта реши, че поне тя нито за миг не си е променяла намеренията. Точно така. И за секунда не се беше съмнявала, че някой ден ще си съберат багажа и ще заминат да търсят по-топли и по-свободни места, колкото се може по-далече, на противоположната страна на Земята, от Пагфърд, от Шърли, от „Молисън и Лоу“, дъжда, дребнавостите, монотонността. Може и да не се беше сещала с копнеж от години за белите плажове на Австралия и Сингапур, но и сега би предпочела да е там, дори с налелите се бедра и всичките си стрии, отколкото да седи тук, в плен на Пагфърд и по принуда да наблюдава как Майлс се превръща бавно в един нов Хауърд.

Тръшна се обратно на дивана, напипа дистанционното и пак пусна дивидито на Либи. Квартетът, този път в черно и бяло, вървяха бавно по дълъг безлюден плаж и пееха. Ризата на широкоплещестия младеж се вееше разкопчана на вятъра. А от пъпа му към джинсите се очертаваше фина пътечка окосмяване.