Джоан Роулинг
Вакантен пост (10)

III

Вечерта Гавин се зае да сготви лично вечеря в чест на Кей: отваряше консервите и чукаше чесъна с усещането, че нещо не е в ред.

След скандал си длъжен да кажеш на глас определени неща, че да постигнеш примирие: такива са всеизвестните правила. Гавин позвъни на Кей от колата си на връщане от погребението на Бари и изказа съжалението си, че не го е придружила, че целият му ден минал ужасно и че се надявал да се видят довечера. За него тези смирени признания бяха, повече или по-малко, цената, която беше длъжен да заплати за предстоящата мирна и тиха вечер.

Кей обаче ги възприе по-скоро като депозит по предоговорено споразумение. На теб съм ти липсвала. Ти си имал нужда от мен, когато ти е било криво. Ти съжаляваш, че не сме отишли като двойка. Така че дай да не повтаряме същата грешка и в бъдеще. В отношението й към него оттогава се забелязваше известно самодоволство — деловитост, чувство за наново подхранени очаквания.

За вечеря бе решил да направи спагети болонезе; умишлено не купи пудинг, нито подреди предварително масата: държеше да й демонстрира, че не полага никакви особени усилия. Но на Кей, изглежда, това не й направи впечатление, а, напротив — май възприе небрежното му отношение като комплимент. Приседна до кухненската му масичка, заприказва му на фона на ръмящия по капандурата дъжд, а погледът й се рееше по осветителните тела и обзавеждането. Рядко й се беше удавало да му гостува.

— Тоя жълт цвят Лиза ли го избра?

Ето пак: нарушаваше установените табута, сякаш отскоро са преминали на по-дълбоко ниво на интимност. Гавин предпочиташе по възможност да не си говорят за Лиза; това поне трябваше да й е станало ясно досега. Поръси каймата в тигана с риган и отговори:

— Не. Всичко, което виждаш, е от предишния собственик. Просто не съм имал време да го сменя.

— О — отбеляза тя и отпи от виното си. — Доста приятен цвят е всъщност. Малко безхарактерен.

Думите й подразниха Гавин, според когото интериорът на „Ковачницата“ във всяко едно отношение превъзхождаше онзи на „Хоуп Стрийт“ номер десет. Останал обърнат с гръб към нея, наблюдаваше как врят спагетите.

— Няма да повярваш — каза тя, — но днес следобед срещнах Саманта Молисън.

Гавин рязко се извърна; изобщо не очакваше Кей да знае дори как изглежда Саманта Молисън.

— Току пред гастронома на площада; влизах, за да купя това нещо — поясни Кей и чукна с нокът бутилката пред себе си. — А тя ме попита аз ли съм гаджето на Гавин.

Каза го лукаво, а всъщност се зарадва на избора на думи от страна на Саманта; олекна й от мисълта, че явно Гавин така я представя пред приятелите си.

— И ти какво каза?

— Ами казах… казах „да“.

Изражението й бе унило. Гавин изобщо не възнамеряваше да зададе по такъв агресивен начин въпроса си. Но какво ли не би дал да предотврати всякаква среща между Кей и Саманта.

— Както и да е — продължи Кей леко наострена, — покани ни на вечеря идния петък.

— Е, само това ми липсваше — рече ядно Гавин.

Веселото настроение на Кей значително се изпари.

— Проблем ли има някакъв?

— А, нищо… Нищо — отвърна той и продължи да ръчка врящите спагети. — Ако трябва да съм честен, стига ми това, че го гледам Майлс по цял ден в службата.

Точно от това се боеше най-много — че тя ще успее да се провре като червейче дотам, че да станат „Гавин и Кей“, с общ за двама им обществен кръг, та да става все по-трудно да може да я заличи от живота си. Как успя да се докара дотук? Как можа да й позволи да се пренесе в града? Гневът към себе си лесно се преобразуваше в гняв към нея. Какво й пречи да осъзнае колко малко се нуждае той от нея и да му се махне от главата, без да го принуждава да прибягва до мръсни номера? Изсипа спагетите в гевгир над мивката и изпсува полугласно капките вряла вода, които го опръскаха.

— В такъв случай се обади на Майлс и Саманта и им кажи, че няма да можем — предложи Кей.

Тонът й се беше втвърдил. А дълбоко вкорененият навик на Гавин му подсказа да отклони надвисналия конфликт, пък после — бъдещето ще реши.

— Не, не — каза и взе да попива опръсканата си риза с кухненска кърпа. — Няма страшно. Ще отидем. Защо да не отидем.

Но с неприкритата си липса на ентусиазъм все пак се опита да маркира отметка, към която да се върне някога при нужда. Много добре знаеше, че не ми се ходи. И не, изобщо не прекарах приятно. И не желая втори път да ходим.

В продължение на няколко минути се храниха, без да си проговорят. Гавин се притесняваше, че пак ще се сдърпат и че Кей ще го принуди да обсъждат наново принципни въпроси. Затърси из мозъка си някаква тема за разговор и накрая й заприказва за Мери Феърбрадър и компанията, издала застраховката „Живот“.

— Абсолютни гадове са — каза. — Имал е солидна застраховка, но тия копелета, адвокатите им, търсят поводи да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не бил направил пълно оповестяване.

— В смисъл?

— В смисъл, че имал чичо, който също бил починал от аневризма. Мери се кълне, че Бари го бил съобщил на застрахователния агент, когато сключвал полицата, но в бележките на онзи нищо не пишело. Вероятно агентът просто не е знаел, че е генетична заложеност. А между нас казано, и аз не знаех, че Бари…

Нещо в гласа му се пречупи. Ужасѐн и притеснен, Гавин наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото му и не щеше да помръдне. Краката на стола на Кей остъргаха пода; той се надяваше, че е тръгнала към банята, но в един миг усети как обгръща раменете му с ръце и го придърпва към себе си. И без да се замисли, той също я прегърна с едната си ръка.

Приятно му бе да е прегърнат. Защо не можеше и цялата им връзка да се сведе до прости, безмълвни утешителни жестове? Защо им е било на хората изобщо да се учат да говорят?

Беше накапал със сопол гърба на джемпъра й.

— Извинявай — изрече глухо и го обърса със салфетката си.

Отдръпна се от прегръдката й и си издуха носа. А тя придърпа стола си до неговия и положи длан върху ръката му. Толкова по̀ я харесваше, когато не му говореше, а само чертите й бяха меки и загрижени, като в момента.

— И досега не мога… той беше такъв добър човек — каза той. — Бари. Много свестен беше.

— Да. Всички това казват — потвърди Кей.

Така и не й беше дал възможност да се запознае с тоя прочут Бари Феърбрадър, но бе заинтригувана от изявата на емоции от страна на Гавин, а и от човека, който ги бе предизвикал.

— Веселяк ли беше? — попита, понеже можеше да си представи Гавин запленен от някой комик, от някой шумен тартор, от душата на някоя компания.

— Ами… донякъде… Всъщност не кой знае колко. Нормално. Обичаше да се смее… но беше толкова… добър човек. Просто обичаше хората, нали ме разбираш?

Изчака да чуе още, но Гавин, изглежда, не бе способен да изрази словесно останалите добрини на Бари.

— А пък децата… и Мери… горката Мери… Божичко, нямаш си представа.

Кей не спираше да го потупва нежно по ръката, но в същото време съчувствието й взе да изстива. Аз ли нямам представа какво е да си сама? Аз ли нямам представа какво е да останеш сама като глава на семейство? Защо не ме съжаляваш и мен — Кей?

— Толкова щастливи бяха — продължаваше с треперещ глас Гавин. — Това съвсем я съсипа.

Без да приказва, Кей галеше ръката му и си мислеше как така и не бе имала възможността да се съсипе.

— Мина ми — каза той, обърса носа си със салфетката и взе вилицата.

Със съвсем минимално потръпване на ръката си й даде знак, че може да отмести вече нейната.