Лин Хайтауър
Рекет (77)

77

Стигнаха до стария асансьор. Черните метални стени не бяха виждали боя от години. Металната решетка зееше подканящо.

Ван Оуен влезе в асансьора и се обърна към Сонора. Тя почти очакваше да види пистолет или някакво оръжие в ръката му, но ръцете на Джак бяха празни. На устните му играеше нежна разбираща усмивка, която я уплаши повече от всичко — Ван Оуен четеше в нея като в отворена книга, стигаше до най-съкровените й мисли, за които никой нямаше дори най-малка представа.

— Аз съм бита карта, момичето ми. Ще избягаш ли?

— Не, нито пък ще оставя теб да избягаш. Излез от асансьора, Джак.

Той не помръдна… Изглеждаше толкова… любезен. Изчакващ.

— Излез, Джак. Не се шегувам.

— Имаш избор, Сонора — или да ме застреляш, или да ме оставиш да си вървя.

— Смърт от полицейски куршум?

— Смърт от ръка на престъпник?

Не знаеше какво да му отговори.

Джак махна с ръка.

— Сонора, ясно виждам стремежа ти към смъртта. Желанието ти да умреш сияе около теб като аура. Жужи като рояк пчели в кошер. И ако сега те целуна, мога да се закълна, че ще го усетя по устните ти.

Трябваше много да внимава с него.

— Има и трета възможност — подхвърли той.

— Побързай да ми я кажеш, защото губя търпение.

— Можеш да узнаеш какво наистина се е случило.

— Слушам те.

Джак посочи нагоре.

— Ще я чуеш на покрива.

— Не.

— Ще ме държиш на прицел. Носиш си пистолета, нали? Насочи го към сърцето ми. Искам да се качиш с мен на покрива и да се чувстваш спокойна и защитена.

Послуша го. Извади пистолета и веднага се почувства по-добре. Самоконтролът й се връщаше.

Джак се усмихна, сякаш за пореден път беше прочел мислите й.

Сонора влезе в асансьора, притисна гръб към стената и видя как Ван Оуен натиска копчето за последния етаж.

В началото асансьорът се движеше бавно, но после набра скорост.

Джак започна да приказва. Говореше бързо, като човек, чието време изтича.

— Синът ми се роди преди двайсет и три години. Двамата с Лейси бяхме на седмото небе от радост. Кръстихме го Анджело и го наричахме „нашия ангел“. Пет години чакахме дете и накрая то се появи. — Погледна Сонора, без да променя позата си. — Ти имаш две деца, детективе — момче и момиче. Тим е на седемнайсет години, а Хедър — на дванайсет.

Той я познаваше, знаеше всичко за нея, включително имената и възрастта на децата й.

— Чуй ме, Сонора. Преди две седмици синът ти беше арестуван в Буун Каунти за каране с превишена скорост, нередовна шофьорска книжка и укриване на хладно оръжие.

— Срокът на шофьорската му книжка не беше изтекъл — грешка в компютъра. Проверих. Случва се.

— А оръжието?

— Беше мачетето, което взема по време на къмпинг. И освен това не го е укривал — било е на задната седалка. Доколкото знам, все още е законно децата да ходят на къмпинг. Сама проверих въпросното хладно оръжие — острието му е толкова тъпо, че не би могло да разреже дори сандвич.

Джак се усмихна, сякаш в обясненията й имаше някакъв смисъл.

— Слушам те внимателно, детективе. Бедното дете просто е станало жертва на компютърна грешка, а мачетето го възприемаш изцяло на майтап.

— Не става дума за мен и за сина ми, Джак.

— Права си, става дума за родителите изобщо. Всеки един се опитва да намери оправдание за детето си.

— Това е нормално, Джак.

— Бинго.

Вратите на асансьора се отвориха. Бяха на покрива. Сонора усети мирис на дъжд във въздуха. Ван Оуен не помръдваше, все така залепен за стената на асансьора.

— Ти не си по-различна от мен, скъпа. Обичаш своя син така, както аз обичах моя. Виждах доброто в него, наблюдавах го всеки един ден от живота му.

— Говориш за него така, сякаш е мъртъв.

— Той наистина е мъртъв.

— Анджело не е загинал в катастрофата заедно с жена ти.

— Не, не е. Той е сграбчил кормилото на колата, докато моята сладка Лейси е карала, и това е станало причина за катастрофата. Лейси почина дванайсет часа след сблъсъка в болницата в Юниън, Кентъки. Беше отишла да измъкне сина ни от една каша, в която се беше забъркал, също както ти беше отишла да освободиш Тим.

— Не е същото.

— За твое добро се надявам да не е. Да ти кажа ли защо е изблъскал майка си от кормилото? Защото е искал да спрат да купят цигари и тя отказала. Анджело ми разказа всичко. Плачеше и се разкайваше, но дълбоко в себе си аз си оставам ченге, Сонора. Бащата в мен виждаше доброто в сина си, но за ченгето това момче беше заплаха за обществото, безсъвестен деградирал тип, когото лесно биха могли да манипулират… Ангелът, моят син…

Изпратих го в специализирано заведение в Арлингтън, Тексас и той остана там, докато навърши двайсет и една. Определенията за душевно заболяване и типично тийнейджърско поведение са изненадващо близки. Ако имаш пари, осигуряваш малка комфортна стаичка, лекарства, психоаналитици и терапия. Когато преди две години навърши двайсет и една, го прибрах у дома. Излекуван. Искаше да ми помага в бизнеса.

— Къде е той сега? Не можеш да го укриваш, не и след това, което се случи!

Погледна я учудено:

— Още ли не си разбрала, детективе?

Сонора пристъпи навън и Ван Оуен докосна ръката й.

— Само минутка. В асансьора трябва да има осветление.

Натисна някакъв скрит бутон и лампата светна. Беше благодарна за тази мижава жълтеникава светлинка.

Джак излезе от асансьора и тя го последва, насочила пистолета си към гърба му. Градът беше притихнал.

— Страхуваш ли се от високото, Сонора?

— Може би.

— Аз се страхувам. — Той приближи към края на плоския покрив и погледна надолу. — Каква страхотна гледка.

Знаеше, че целта му бе да я накара да отмести погледа си от него, но тя не го направи — беше прекалено добро ченге, за да се хваща на подобни въдици.

— Синът ми плачеше, докато ми разказваше за Джой Стинет. Признавам, че аз също плаках. Разказа ми за бебето, за момичето, за кучето… Беше съсипан. Двамата заедно плакахме. Но дълбоко в себе си се чувствах щастлив, Сонора. Щастлив, че синът ми има съвест, че познава границите на допустимото, че е спрял Аруба… Ръкавиците, които откри в джоба на анорака, бяха на Анджело. Той ударил Аруба в челюстта и му е попречил да изнасили момичето. Дори се опитал да я спаси, да спре кръвта с онези кърпи… Изпаднал в паника, било е напразно, но въпреки всичко се опитал да я спаси…

Иска се кураж в подобна ситуация — да запазиш самообладание и да действаш, когато всички около теб са загубили ума си. Бях горд и едновременно с това се срамувах заради него.

Дойде при мен, изпаднал в шок от случилото се. Започна да ме моли да направя така, че ужасното видение да го пусне от лапите си. Не знаех… какво да направя. Затвор? Нима бих могъл да изпратя собствения си син в затвора? Но той трябваше да бъде наказан — където и да отидеше, всичко завършваше с нечия смърт или се случваха ужасни неща.

— Какво си направил? — едва успя да промълви Сонора.

— Анджело беше взел една метална кофа от гаража на Стинетови — знаеш как става, в подобни моменти хората не действат логично. Накарах го да коленичи и да се моли за опрощение на греховете си. Той се задавяше от плач, не успявах да различа думите, които казваше… И тогава… Тогава внезапно осъзнах, че не му вярвам. Тези негови сълзи бяха крокодилски сълзи. Той просто се страхуваше, че ще го заловят и че ще бъде наказан. Татенцето трябваше да го спаси. И аз… го спасих. По единствения възможен начин.

Сонора не смееше да попита. Затаи дъх, изчаквайки Джак да продължи.

— Накарах го да пъхне главата си в кофата, извадих служебния си пистолет и докато плачеше и ме молеше да го спася… стрелях по кофата. Прострелях сина си в главата.

— Къде е той сега?

— Погребах го.

— Къде?

— Увих трупа в едно одеяло и го погребах така, с кофата на главата. Повтарях си, че съм убил собствения си син, защото така е трябвало, че това е единственият възможен начин да го спася… Но истината всъщност е, че просто съм търсил начин да спася себе си.

— Ела с мен, Джак — промълви Сонора.

Той наклони глава настрани:

— Хората, които се страхуват от високото, са хора, които знаят, че ще скочат. Някъде дълбоко в себе си и ти го знаеш. А мозъкът ти натиска предупредителния бутон, когато усетиш, че си стигнал до ръба.

Страхът от високото всъщност е съпротива срещу желанието да скочиш. Така е и с теб, нали, Сонора? Знаеш, че ако приближиш достатъчно, ще трябва да го направиш. Паниката те кара да затаиш дъх и да затвориш очи. Инстинктът ти за самосъхранение се събужда. Откъде мислиш, че идва страхът? Може би в някой предишен живот сме завършили земния си път, падайки от високо? Или просто имаме… желание да умрем? А може би е още по-просто — може това да е стремежът към абсолютната свобода?

— Свобода?

— Да. Помисли за момент, Сонора. Стъпка встрани и… избягваш от всичко. Попадаш в нищото. Пълно и тотално откъсване от всичко. От миналото, от бъдещето, от живота…

Виждала ли си как някой пада? Винаги крещят, нали? Останалите си мислят, че е от страх, но… Истината може и да е друга. Хората крещят и когато се возят на влакчето на ужасите в увеселителния парк. Може да не е страх, а… въодушевление?

Той застана до самия ръб на покрива. Хвърли й поглед през рамо и се засмя:

— Ще останеш ли на разстояние от мен, Сонора?

— Отдръпни се от края, Джак. Моля те. — Дрезгавината в гласа й я уплаши. Гласът й й се стори някак чужд. Да, тази жена тук обмисляше възможностите. През главата й минаваха опасни мисли.

— Какво те плаши, Сонора? Аз ли? Височината? А може би се страхуваш от самата себе си?

— От всичко.

Джак весело се засмя:

— Няма да ти сторя нищо лошо, Сонора. С мен е свършено. Имам чувството, че и с теб е така. Не е смъртта това, което те плаши, нали? Сонора? — Произнесе името й като милувка. — Ще ми дадеш ли ръката си?

Сонора поклати глава. Пистолетът внезапно натежа и тя уморено отпусна ръка. Искаше да поеме протегнатата към нея ръка. Престана да забелязва всичко наоколо. Виждаше само ръба на покрива — приличаше й на края на тунел, единствения възможен изход.

— Добро момиче. Хайде.

Не беше стъпка… по-скоро едва доловимо движение напред, към него. Пръстите му докоснаха нейните — сухи, топли, силни. Внезапно я обзе облекчение. Бяха съвсем близо един до друг. Той я гледаше влюбено — сякаш беше единствена за него.

После я целуна. Устните му докоснаха нейните. Отдръпна се, отвори очи и въздъхна.

— Аз тръгвам. Идваш ли с мен?

Не можеше да издаде нито звук. Гърлото й се беше свило, устата й — пресъхнала. Почувства се така, сякаш си вземаше сбогом с някого, когото беше обичала цял живот. Сякаш сърцето й беше умряло.

Джак се усмихна и пусна ръката й.

— Аз съм пръв.

Някога не можа да разбере какво я накара да погледне над рамото му именно в този момент. Не сподели с никого какво видя… Брат си Стюарт… Виждаше го съвсем ясно в тъмното. Изглеждаше прекрасно, протягаше й ръка, като да предотврати нещо ужасно, което беше на път да се случи.

Това я озадачи. Отскочи назад и за частица от секундата пръстите на Джак ван Оуен стиснаха и изпуснаха нейните.

Гледаше го как пада. Бялата му риза се развяваше… Не можеше да повярва, че това се случва. Сякаш беше очаквала той да се окаже нещо повече от обикновен смъртен… Сякаш беше очаквала от него да полети… Сякаш беше очаквала да я повлече след себе си…