Лин Хайтауър
Рекет (76)

76

Сонора го подмина, после внезапно спря, доловила присъствието на мъжа. Върна се две стъпки назад. Джак ван Оуен стоеше самотен зад бюрото си, а силуетът му едва се открояваше на мъждукащата светлина, идваща от покритата с черен абажур настолна лампа. Беше неподвижен, за частица от секундата Сонора реши, че е мъртъв. Виждаше само тила му, протритата кожена облегалка на стола и краката му, вдигнати върху бюрото.

— Краката ти сигурно са измръзнали, детективе.

Столът бавно се завъртя. За пореден път осъзна колко лесно беше човек да срещне погледа на Ван Оуен. Запита се какво ли щеше да направи, какво ли щеше да каже този изключителен мъж?

Какво толкова имаше в него, та привличаше погледите на околните като с магнит дори в зала, препълнена с хора? Как успяваше да постигне подобно излъчване? Дали беше вродена дарба, или беше съзнателно отработено качество?

Може би всичко се дължеше на примитивното усещане, че този мъж беше нещо повече от другите, че щеше да бъде интересно да се узнае мнението му и да се чуят мислите му. И по-безопасно — да се разкрият намеренията му.

Дали пък не беше усещането за опасност? Нямаше смисъл да поглеждаш назад, ако този човек беше в една стая с теб. По-добре щеше да е да го гледаш право в очите.

Сонора сви пръстите на краката си. Наистина бяха премръзнали.

Не можеше да откъсне очи от Джак ван Оуен.

Ослуша се, но не чу стъпки зад гърба си. Всъщност не чу нищо. Обзе я огромно облекчение.

Кръглото лице, силната висока фигура на Ван Оуен й бяха до болка познати. Оредяваща тъмна коса, тъмни очи, които биха могли да излъчват заплаха, но в момента бяха топли и близки.

Цялото му същество говореше, че този човек е по-умен, по-бърз и по-съобразителен от много други.

Сега й се усмихваше и тя усети, че също му се усмихва.

— Напоследък много мислиш върху това, нали, Сонора?

Тя преглътна. Знаеше какво има предвид. Трябваше незабавно да го арестува и да сложи край на всичко, но не можеше да го направи. Искаше да узнае повече. Говореше за нея. Анализираше я — за това какво има вътре в нея, сякаш наистина знаеше. Не можеше да се отърси от усещането, че го е осенило прозрение, че може да й помогне, да я спаси. Че може би не беше прекалено късно…

Той бавно поклати глава:

— Не се срамувай, Сонора. Всеки интелигентен човек рано или късно стига до това и дори отвъд него — както е при теб и при мен.

Усмивката му проблесна — като светкавица. Казваше й, че я разбира.

— Мислите ти няма да изчезнат просто ей така, нали, Сонора? — Изражението на лицето му се промени. Джак поднесе ръцете си към нея. Изглеждаше толкова изтощен, колкото и тя. — Тук си, за да ме арестуваш, нали? Или просто си се отбила да ми върнеш анорака?

— Да те арестувам.

— Нямаш доказателства.

— Знаеш, че имам. Нося доказателството със себе си.

— Не разбирам за какво говориш, Сонора. — Но всъщност разбираше. Кога ли беше осъзнал, че е допуснал фаталната грешка, че е станал жертва на любезността и добрите си маниери?

— Забравил си ръкавиците в джоба на анорака, Джак. Ръкавиците, които са били на ръцете ти в мига, в който си удрял Аруба. Същите ръкавици, които си носел, когато си влязъл в къщата на семейство Стинет.

— Опитал съм се да направя добро дело. Какво ще кажеш за тази версия? Освен това ръкавиците не са мои.

— Не изпадай в унизително положение, Джак.

— Вече не ме е грижа, много добре знаеш, нали? Но нима не искаш да разбереш какво се случи в действителност?

Тя не отговори. Нямаше доверие в себе си, не беше сигурна, че знае как да играе тази игра така, че да спечели.

— Последвай ме.

Той я поведе по коридора и тя тръгна след него като послушно дете.