Лин Хайтауър
Рекет (71)

71

Сградата беше десететажна, тухлена, с мръсни стъкла. Някъде горе се виждаше самотна светлина. Сонора преброи прозорците и реши, че свети на седмия етаж. Складът сякаш принадлежеше към един от кръговете на ада. На паркинга зад сградата имаше само една кола — очукана мазда металик, модел 1992 година, регистрирана на името на Джак ван Оуен.

Очевидно колите не служеха да подхранват самочувствието му, помисли си тя. За какво изобщо го беше грижа? Беше почти сигурна, че в живота му няма жена. Дали всяка сряда вечер отиваше на танци, дали гледаше автомобилни състезания и обичаше да превключва спортните канали по телевизията?

Сонора пъхна единия от мистериозните ключове на Кинкъл в ключалката на задната врата. Началото беше обещаващо. Ръждясалата ключалка прищрака и след миг Сонора се озова вътре.

Зачуди се дали да заключи след себе си, но се отказа. Можеше да й се наложи да се спасява. Включи джобното си фенерче — беше го откраднала от един полицай преди година и половина. Беше добър човек и тя беше казала някоя и друга хубава дума за него. Той никога не повдигна въпрос за фенерчето. Може би беше преценил, че сделката си струва.

Затвори вратата и освети помещението, в което беше влязла. Беше трудно да си изгради определена представа за това място — беше прекалено тъмно. Сам й липсваше. Сърцето й бясно блъскаше в гърдите. Страхуваше се. Не толкова от срещата с Ван Оуен, колкото от факта, че е сама в тази тъмна и зловеща сграда. А ако Крик разбереше, че е идвала тук, щеше да превърне живота й в ад.

Пристъпи напред и се огледа за стълбище. Линолеумът леко скърцаше под обувките й.

На долния етаж имаше огромен работен плот — като онези, зад които седяха банковите служители. Беше разположен в центъра на стаята. Продължи да се придвижва и се озова пред асансьорите.

Никакъв шанс, засмя се беззвучно тя. Само като си представеше, че може да се качи в някой от тези асансьори и да заседне между етажите, й прилошаваше. Никой нямаше да я открие. А като имаше предвид какво беше психическото й състояние напоследък, нямаше да й бъдат нужни повече от петнайсет минути, за да се побърка окончателно.

Стълбището беше за предпочитане и тя определено щеше да се възползва от него. Стига да го намереше.

Не беше лесно в тази тъмница. Отваряше вратите една след друга, докато накрая все пак го откри.

Можеше да тръгне нагоре или надолу. Не виждаше причина да се спуска в мазетата, нито пък й стигаше куражът за това. Тръгна нагоре. Между етажите имаше по две площадки.

Стигна до седмия етаж. Вървеше уверено и методично. Дрехите й бяха широки. Гладуването обикновено водеше до такъв ефект. Виеше й се свят от умора.

Отвори вратата към коридора. Дали не беше сбъркала етажа? Или може би бяха изгасили светлините? Имаше ли някого?

Спря и се ослуша. Тъмнината й действаше смразяващо.

Задържа с крак вратата към стълбището и същевременно направи опит да се придвижи напред. Лъчът на фенерчето освети врата, на която беше закрепена месингова цифра. Номер девет. Девет? Нима се беше се изкачила толкова нависоко? Не беше възможно.

Отново се вгледа в цифрата и разбра, че не е деветка, а шестица, обърната надолу. Следващият етаж.

Върна се при стълбището и безшумно притвори вратата зад гърба си. Беше пъхнала пистолета си в колана на джинсите, за да й е под ръка. Някой друг може би щеше да го държи в ръка, но тя добре се познаваше. Беше напълно възможно да се спъне или да стреля в тъмното. Не беше признавала тази си слабост пред никого.

Но беше доста отслабнала и беше напълно възможно оръжието да падне в панталоните й. Унизителна вероятност. Ченге, пострадало при изпълнение на служебните си задължения. От пистолет, паднал в гащите й.

Държеше се за перилата. Наслоеният прах полепваше по пръстите й. Най-хубавото и най-лошото нещо на смъртта беше, че си умрял — никога повече нямаше да й се случва да възприема смъртта като най-ужасното, което би могло да се случи на човек. Смъртта означаваше спокойствие и едновременно с това — проклятие. Красотата на смъртта се състоеше в това, че битката беше приключила. Или поне се надяваше, че е така.

Трябваше да е подготвена. И преди й се беше случвало да се чувства депресирана: много депресирана, безброй пъти. Отчаянието не беше непознато усещане за никого. Брат й беше умрял преди четири години и тя се беше почувствала опустошена.

Но това, което изпитваше в момента, беше различно. Ново. Нещастие. Молба. Никога преди не беше се молила за още малко живот.

Определено не беше добре. Но осъзнаването на тази истина не я накара да се почувства по-добре.

Може би трябваше да се радва, че Сам не е с нея.

Вратата, през която се излизаше в коридора на седмия етаж, беше заключена. Натисна бравата, но не успя да отвори. Определеност. Реалност. Тук имаше някой. Някой, който не искаше да бъде безпокоен. Опита последователно ключовете от връзката. По дяволите, не й се искаше да се върне обратно по тези тъмни стъпала.

Третият ключ влезе в патрона и вратата се отвори със скърцане. Сонора изгаси фенерчето и се опита да затвори вратата възможно най-безшумно. Притаи дъх.

И чу музиката. Една от вратите на стаите беше отворена. Видя светлината. Музиката идваше именно оттам.

Този глас й беше познат. Джими Дуранте. А песента беше „Когато времето отлита“. Сякаш беше попаднала в епизод от „Междинна зона“.

Музиката заглушаваше шума от стъпките й. Пистолетът й заплашително се плъзна надолу и Сонора го взе в ръка. Дланите й лепнеха от пот. Искаше й се дъхът й да не излиза толкова рязко от дробовете и сърцето й да не бие толкова силно.

Отне й много време, докато се придвижи по коридора. Не искаше да е сама. Не и тук, не и тази вечер.

Пое дълбоко дъх и се приближи до отворената врата. Надникна вътре, но не видя никого. Стаята представляваше офис, обзаведен с огромно дъбово бюро, старомоден въртящ се стол с кожена седалка и облегалка, която приличаше на дървена решетка. Прииска й се да седне на този стол и да се върти до безкрай.

На старата махагонова закачалка висяха черно вълнено палто и бежов анорак, а в месинговата стойка за чадъри стоеше голям мъжки чадър, който й се стори сух.

Пристъпи предпазливо напред. Телефон, компютър, кошче за отпадъци, дискретно сложено до шкафа за документацията. На бюрото имаше кръгъл съд с вода, в който плуваше свежа бяла орхидея.

Лампичката на музикалната уредба светеше червено. Ето откъде идваше музиката. На стената бяха закачени десетина-дванайсет снимки. Тина Стинет, положена върху окървавеното легло. Тялото на Карл Стинет — завързано здраво за стола и наклонено встрани. Снимки, запечатали престъплението, извършено в дома на Стинетови.

Някой пусна водата в тоалетната и след миг вратата изскърца. Сонора се обърна стреснато назад и видя Джак ван Оуен, който пристъпваше към нея и бършеше влажните си ръце в една хавлиена кърпа.

Тя извика от изненада. Той също.

Ван Оуен сложи ръка на сърцето си и каза:

— За бога, детектив Блеър! И защо подскачате от уплаха! Нали вие ме преследвате?

Както обикновено не можа да устои на усмивката му. По дяволите, беше щастлива да го види отново. Предпочиташе компанията на което и да е живо човешко същество пред перспективата да стои сама в този час на нощта и в тази част на града.

— Искате ли кафе? — попита я Джак ван Оуен.

Тя кимна и той й посочи тясното канапе, разположено срещу бюрото.

— Седнете. Доколкото си спомням, пиете кафето със сметана, но без захар. Ако открия малко шоколад на прах, ще добавя и него в чашата ви.

— Добре — промълви тя.

— Няма да отнеме повече от минута. — Той хвърли кърпата върху шкафа. — Чакайте само да измия тази кана.

Сонора, която тъкмо сядаше, рязко се изправи.

Ван Оуен иронично наклони глава:

— А може би няма нужда. Каната ми изглежда достатъчно чиста. Струва ми се, че не искате да ме изпускате от погледа си.

Сонора отпусна пистолета си встрани:

— Извинете.

Ван Оуен изключи уредбата, седна на стола зад бюрото и се завъртя.

— Допусках, че може да дойдете.

Тя нищо не каза.

Той се изви на една страна и погледна към коридора.

— Сама ли сте или да очаквам появата на някое от приятелчетата ви? Просто искам да знам колко кани кафе да сваря.

— Сама съм.

Той притисна върховете на пръстите си.

— Ако ми позволите да направя едно предположение — вие не би трябвало да сте тук сега.

— Добро попадение.

Кафе машината изпусна струйка пара и стаята се изпълни с аромат на кафе. Сонора отново седна на канапето и едва устоя на желанието да подвие крака под себе си. Кабинетът му й харесваше. Много.

Ван Оуен завъртя стола и застана с лице към Сонора.

— Е, скъпа моя, какво да правя с вас? Не искам да кажа, че не се радвам да ви видя. Просто не съм сигурен защо ви виждам.

— Повече ми харесва, когато говорите направо. Знаете какво си мисля, а аз знам какво си мислите вие.

— Да чуем.

— Можете да ми се доверите. Да ми разкажете всичко. И да прекарате остатъка от живота си зад решетките.

Той добродушно кимна. Очите му се смееха.

— Да кажем, че това е възможност номер едно.

Сонора започна да се отпуска. Ван Оуен се държеше любезно, дори — нежно с нея, което я караше да се чувства спокойна. Майка й беше права — маниерите разкриваха същността на мъжа.

— Знаете ли коя сте? — попита я той.

— Странен въпрос.

— Риторичен въпрос. Не очаквам да ми отговорите.

Ако Сам беше тук, щеше да се засмее. Но тя не можа да се въздържи и отвърна:

— Да, знам коя съм.

Ван Оуен стана и наля кафе в две керамични чаши. Добави сметана и шоколад на гранули в нейната и продължи да говори, пренебрегвайки последните й думи:

— Вие сте моето копие отпреди единайсет години. — Погледна през рамо към нея. — Добре де, аз — в женски вариант. По-нежен и по-красив — в най-добрия смисъл на думата. Но въпреки това вие сте това, което бях аз, детектив Блеър, преди… — Разбърка кафето и й подаде чашата. Пръстите му леко докоснаха нейните. — Нямате никаква представа колко ви завиждам. — Взе своята чаша и приседна върху бюрото. — Бях добро ченге, Сонора. Много добро ченге. Никога не съм искал да се занимавам с полицейска работа. Детската ми мечта беше да стана актьор. Не се изненадвайте. Но когато станах ченге, разбрах, че съм направил правилния избор. Знаете какво искам да кажа, нали? Същото е и с вас. — Сложи чашата си на бюрото. — Не проваляйте кариерата си, Сонора. Човек не осъзнава колко много означава тя за него, докато не я изгуби.

Сонора впи поглед в чашата си. По кафявата повърхност плуваха ситни бели точици сметана на прах и бързо се стопяваха. Сети се за вещицата от „Магьосникът от Оз“, за момента, в който Дороти лисва вода върху нея и тя се стопява. Времето течеше.

— Забравям доста неща. — Ван Оуен взе орхидеята и я допря до челото си. — Ако някога допуснете да ви улучи куршум, гледайте да не е в главата.

Той се приведе към нея и Сонора забеляза трапчинката на лявата му страна. Гледаше я право в очите. Погледът му попиваше лицето, косата, шията и раменете й и при други обстоятелства тя би си помислила, че се кани да я целуне.

Той промърмори нещо и затъкна орхидеята зад ухото й, отметна косата й назад. Лицето на Сонора пламна.

Ван Оуен стана, направи крачка назад и я огледа. Усмихна се едва забележимо, но нищо не каза.

И тогава… изчезна. Просто изчезна. Не телом, разбира се — външната му обвивка продължаваше да стои в стаята, но духът му сякаш се беше изпарил.

Къде беше изчезнал, запита се тя.

Знаеше отговора. Знаеше, защото напоследък и тя самата изчезваше така. Едва сега успя да си обясни защо понякога усещаше дистанция между себе си и другите — Сам, децата, Гилейн… Защото никой друг не отиваше към мястото, към което тя се беше запътила…