Лин Хайтауър
Рекет (48)

48

Когато мобилният й телефон иззвъня, Сонора вече беше в колата и очакваше Сам да привърши с оформянето на документите, за да могат най-после двамата да се върнат у дома. Вратата на „Таурус“-а беше отворена. Сонора седеше, опряла лакти на коленете си. Напрежението не я беше напуснало.

Телефонът беше в скута й. Тя се изправи, взе слушалката и се облегна назад.

— Детектив Блеър слуша.

— Сонора?

Разочарованието й беше огромно. От време на време синът й на шега я наричаше „детектив-мамо“, но никога — Сонора.

— Обажда се Джак.

Сега вече бяха тя и Джак.

— Здравейте, Джак. Чухте ли новината? Хванахме ги!

— Заловили сте Аруба?

— Аруба и Кинкъл.

— Те…

— Не, и двамата са невредими. Аруба е в болницата, защото ръката му е счупена, но и двамата ще бъдат върнати в Синсинати.

Гласът му беше топъл:

— Добра работа, детективе! Аз също имам новини за вас. Намерих сина ви.

Тя излезе от колата. Зърна отражението на лицето си в огледалото за обратно виждане. Беше бяла като платно.

— Казвайте! — възкликна нетърпеливо.

— Той е добре, Сонора. Арестували са го заради някаква дреболия. В Буун Каунти.

— Буун Каунти? Мили боже!

— Знам. — Ван Оуен говореше нежно, успокоително. — Не останах с впечатлението, че е нещо важно. Но мисля, че стикерът, залепен на задния капак на колата му, е подразнил колегите.

— Кой стикер? Онзи, на който пише: „Карам така, за да ви ядосвам“ ли?

Ван Оуен звънко се засмя:

— Не, другият: „Пица и блус при «Бруно», Чикаго, Илинойс“.

— Той беше там, когато купихме колата. Когато Тим купи колата. — Мразеше помощта, която оказваше при един или друг случай, да става достояние на хората.

— Да, но знаете как стоят нещата…

Тя наистина знаеше. Магистрала №75 между Маями и Чикаго беше главният път, по който се прехвърляха наркотици, и момчетата от Полицията в Бърлингтън постоянно бяха нащрек.

— Човекът, който е арестувал сина ви, е много свестен. Мисля, че няма да ви е трудно да се разберете с него.

— Господи, Джак, изпитвам огромно облекчение. Не намирам думи да ви благодаря.

— Не, не, щастлив съм, че можах да помогна. Успяхте ли да подремнете през последните четирийсет и осем часа?

— Малко.

Той се засмя:

— Лъжкиня. Слушайте, ще затварям. Имам чувството, че синът ви ще ви позвъни в следващите… да речем… три минути.

— Джак, наистина ви благодаря.

— Децата са най-важното за нас, нали, Сонора? Бог да ви благослови.