Лин Хайтауър
Рекет (38)

38

На шосето се появи очукан стар пикап с пробит ауспух. Зави към паркинга и запълзя към магазина за зеленчуци. На предната седалка се бяха натъпкали четирима мъже — ниски, тъмнокожи, с гарвановочерни коси. Сред балите сено в каросерията стърчеше ръждясала ръчна количка. Шофьорът се втренчи в Сонора, която се беше облегнала на мръсния калник на колата.

Входната врата на магазинчето се отвори и непознатият, който, изглежда, се канеше да заговори Сонора, промени намерението си. Тя се обърна. Беше готова да се обзаложи, че чернокожият исполин, с когото Сам говореше, е детектив Уитмор. За разлика от младите ченгета, които се подчиняваха на последната мода да идват на работа със спортно облекло, Уитмор носеше измачкан костюм. Зле ушитото му сако не прикриваше широкия му ханш и тесните рамене, безизразното му лице, набраздено от бръчки, навеждаше на мисълта, че този човек е или търговски представител, отегчен от безкрайните делови среши, или преуморен полицай.

Уитмор пъхна в устата си последния залък от хамбургера и смачка салфетката, изцапана с кетчуп. Погледна към „Таурус“-а и махна на Сонора. Сам вдигна като за тост бутилката със севън ъп. Тя знаеше от опит, че вероятно е изсипал в бутилката цяло пакетче фъстъци — южняшки обичай, който й се струваше много глупав. Всеки път, като го видеше, очакваше да се задави.

— Сонора, запознай се с детектив Рон Уитмор — представи ги той.

— Как сте? — Уитмор имаше четинести прошарени мустаци и уморено, но интелигентно лице. Беше поне с една глава по-висок от Сам. Дланта й сякаш се загуби в мечешката му лапа.

— Как върви разследването? — попита тя.

— Напредваме. Натоварил съм един от моите хора да напише рапортите и да се занимава с досадната документация. От двайсет и четири часа държим под непрекъснато наблюдение „вашите момчета“. В момента сме оставили на пост един колега. — Той се обърна към магазина, разкърши рамене и се облегна на багажника на „Таурус“-а. — По-възрастният — онзи, русокосият… Казва се Аруба, нали?

Сонора кимна.

Уитмор се почеса по лицето:

— Доколкото ми е известно, още е там.

— Къде е това „там“? — попита Сонора.

— На около четири километра оттук. На границата между двете области. В един от шестте блока покрай шосето.

— Блокове ли?

Детективът сви рамене:

— Наречете ги както искате. Евтини циментови сгради, построени преди трийсетина години, апартаментите са предимно двустайни. Колата — шевролет „Импала“, е паркирана зад една от тях. Предният десен калник е грундиран. Регистрирана е на името на Бартън Кинкъл.

— Сестра му там ли е? — обади се Сам.

— Да, също и трите й хлапета: пеленаче, малко по-голямо дете и момченце на пет години: Наблюдавахме къщата доста дълго с надеждата, че жената ще изведе децата на разходка. За съжаление разходиха само кучето.

— Имат и куче ли?

— Ротвайлер, доколкото успях да забележа.

Сам въздъхна:

— Защо винаги се натъкваме на собственици на ротвайлери!

От багажника на колата си Уитмор извади дипломатическо куфарче. Отвори го и подаде на Сам някаква снимка.

— Това е Кинкъл. Два пъти е бил задържан за притежание на марихуана и два пъти — за неприлично поведение. Съдебните заседатели явно изпитват съжаление към него. По дяволите, аз също го съжалявам. Той е твърде слабохарактерен. Винаги се забърква в неприятности. Лесно манипулируем. Не е проблем да бъде сплашен. На света едва ли има друг човек с толкова ниско самочувствие като него.

Сам подаде снимката на Сонора. Първото чувство, което тя изпита към Кинкъл, наистина беше съжаление. Вероятно защото изглеждаше уплашен до смърт. Имаше тъмнокестенява коса. Плешивото му теме наподобяваше тонзурата на католически свещеник. Малки като копчета сини очи, редки вежди, извити като дъги. Нездрав цвят на кожата. Вероятно беше от хората, чиито длани винаги са влажни и хладни.

— Ето мнението на социалната работничка, която отговаря за него. — Уитмор отново се почеса по страната. — Кинкъл е трагичен случай. Когато бил на две-три години, майка му го потопила във вана с гореща вода, без да провери температурата. Направо го сварила. Според думите на социалната работничка е било нещастен случай — очевидно майката не е била особено умна жена, но не била и зла по характер. Термостатът на бойлера бил повреден, затова водата се била загряла неимоверно много. Плешивината, която се вижда на снимката, е в резултат на този инцидент. По ръцете и краката му също са останали белези. Цялото му име е Бартън Мелвил Кинкъл. Всички го наричат Барти. Метър и седемдесет, кестенява коса, слаб, около шейсет и пет килограма. Среден коефициент на интелигентност.

Изпратиха добрия стар Барти на пазар преди два часа. Отбил се е в „Медоуторп Бред“, а после отишъл до „Крьогер“.

— Може би за мляко? — промърмори Сонора, като си напомни, че и тя трябва да купи мляко.

— По-скоро за бира — подхвърли Сам.

— Барти излезе с колата — осведоми ги Уитмор. — Един от нашите хора го следи. Щом приключим с формалностите, ще го заловим.

— Дано стане, преди да се е прибрал у дома — промърмори Сонора.

Уитмор кимна:

— Мей ще ми се обади веднага щом съдията Хупър подпише заповедта за арест. Вие носите всички необходими документи, нали?

— Да. Разполагаме с доказателства за съучастие в убийството — отвърна Сам.

— Рискът е голям, затова отрядът за спешна помощ ще бъде на наше разположение. В момента капитанът се свързва с момчетата, за да ги свика на съвещание в пет часа.

Сонора погледна часовника си. Беше едва дванайсет часът.

— Кога започва операцията? — попита Сам.

— Капитанът не каза, но предполагам, че ще бъде както обикновено.

— В четири сутринта — подхвърли Сонора.

Сам се намръщи:

— Ще ми се по някакъв начин да изведем децата от къщата.

— Не можем да чакаме вечно — намръщи се Уитмор.