Лин Хайтауър
Рекет (32)

32

Сонора любопитно оглеждаше годеницата на Кийтън. Тя поразително приличаше на съпругата, която беше убита, преди да е успяла да се превърне в бивша — висока, слаба, с дълга тъмна коса. Само че първата съпруга беше много стриктна по отношение на облеклото си — високи токчета, делови костюми, носени със самочувствието на човек, който бавно, но сигурно върви към върха.

Опита се да не оглежда Труди, но не се сдържа. Чудеше се как е възможно някой над осемгодишна възраст да носи раирана рокля с червен колан, вързан на фльонга, и ниски червени обувки в тон с колана.

Потръпна, като зърна бележника с корица, украсена с пухкави оранжеви котенца, който жената внимателно остави върху плота, възможно по-далеч от полуразмразеното месо. Беше използвала червена химикалка, за да отмята изпълнените задачи за деня: „Подарък за рождения ден на Стеф.“, „Да заведа кучето да го подстрижат!“.

Трябваше да признае, че тази Труди изглеждаше добре в червено, но белият чорапогащник беше повече, отколкото нормален човек би могъл да понесе. Беше готова да се обзаложи, че Труди изписва буквата „I“ отгоре със сърчице вместо с точка. Премяташе в устата си дъвка, което не подхождаше на привидната й изтънченост.

Колкото и да е странно, Сонора се почувства по-добре, след като я видя. Ако Труди бе идеалът на Кийтън, то тя, Сонора, наистина не бе подходяща за него.

Усети погледа на Сам. Прииска й се най-после да престане да я наблюдава.

Сцената в кухнята беше по домашному идилична. Труди прегърна Марта Брукс и дори Дейви, който изглеждаше изненадан от неочакваната сърдечност.

— Не намирам думи да ви благодаря за помощта — рече Марта и Труди мило наклони главица, приемайки благодарностите. — Благодарим ви, че се заехте да ни помогнете.

Труди тръсна глава:

— Не съм от хората, които могат да останат безучастни наблюдатели.

— Но се надявам, че ще бъдеш една от онези, които ще напуснат това място възможно най-скоро — промърмори Сонора. Сам се подсмихна, макар да не беше възможно да е чул думите на партньорката си.

— Госпожо Брукс, вероятно ще се наложи утре да дойдете в управлението, за да дадете показания — рече Сонора.

Възцари се мълчание.

— О, не! — възкликна Труди. — Не можете просто да ги оставите тук без охрана.

Сонора отново потръпна от лигавенето на Труди, после мислено се упрекна, че е предубедена към тази жена.

— Госпожо Брукс, посочихте ли домашния си адрес при попълването на документите?

— О! — Марта махна с ръка. — Не. Не исках… — Погледна Кийтън и Труди.

— Може би предпочитате да поговорим насаме в другата стая.

Марта кимна, направи знак на Дейви да донесе още столове. Двете седнаха до мивката, пълна с неизмити съдове.

— Госпожо Брукс. — Сонора се усмихна на жената, давайки й възможност да си поеме дъх и да събере мислите си, сетне заговори, като понижи глас: — И така, какво искахте да кажете?

— Ами… вече споделих какво беше отношението на съпруга ми към този мой бизнес…

Сонора кимна.

— Наистина много внимавах да не оставя „следи, които да водят към дома ми“. Не исках той да разбере.

— Казахте, че са ви търсили по телефона, за да ви окажат натиск.

— Имам мобилен телефон. Бях го купила за колата, но започнах да го използвам в бизнеса.

— На какъв адрес сте регистрирали телефона? И какъв е адресът на чековете? Имате ли отделна банкова сметка за цеха ви?

— Да, но вместо адрес съм посочила номер на пощенска кутия.

— Много добре. — Тази жена наистина беше свършила добра работа. — Някога да сте се обаждали на онези хора от домашния си телефон? Дори веднъж?

— Не, никога. Дъглас проследява всичките ми телефонни обаждания, а както ви казах, не бих искала той да знае.

— Сигурна ли сте? Телефонните апарати в офисите обикновено запаметяват номерата, от които клиентите им звънят.

— Сигурна съм.

— Ами Дейви? Той дали не се е обаждал? Знаят ли онези къде живее внукът ви?

— Не, не съм му позволявала да им телефонира.

— Добре. А те да са ви звънили или да са се опитвали да установят контакт с вас на домашния ви адрес?

— Не.

— Търсили ли са ви след случилото се със семейство Стинет?

Марта поклати глава. Прехапа долната си устна.

— Госпожо Брукс, мисля, че нямате сериозни основания да се притеснявате. Но за всеки случай стойте далеч от тази пощенска кутия за известно време. Ако е наложително да проверите пощата, ще изпратя някого да ви придружи. Съмнявам се, че ще ви последват или притесняват, но не искам да поемаме дори минимален риск. И не правете никакви опити да се свържете с тях.

— А какво да правя, ако ми се обадят или ако отново настояват да им платя?

— Дайте ми мобилния си телефон. Аз ще разговарям с тях.

— Защо не… Но понякога ми звънят за поръчки и…

— Ще приемам поръчките вместо вас и ще се погрижа да бъдете уведомявана своевременно. Знам, че ще е трудно, но в ситуация като тази, бих искала да избягваме всички възможни рискове.

— Детектив Блеър, онова, което са причинили на семейство Стинет, е ужасно! Наистина ли мислите, че съм в безопасност?

— Да, госпожо. Но ако се случи нещо, което да ви се стори съмнително, обадете ми се. И ако открият номера на домашния ви телефон или дори за миг допуснете, че може отнякъде да са научили адреса ви… Къде получавате сметките за мобилния телефон?

— Пристигат в пощенската кутия, която съм наела.

— Браво на вас. Постъпили сте много умно.

Марта се усмихна. Сонора й подаде визитната си картичка:

— Отзад е номерът на домашния ми телефон. Разчитате ли го?

— Да, няма проблеми. Имате много хубав почерк, детектив Блеър.

— Благодаря.

Сонора знаеше, че почеркът й е ужасен, но комплиментът я зарадва. Марта Брукс знаеше, че всяка жена — дори и най-независимата — се радва да получи одобрението на околните. Сонора се сети за майка си, която неизменно я подкрепяше години наред.

— Обадете ми се на всяка цена, по всяко време на денонощието, ако нещо ви притесни или изплаши — колкото и незначително да ви се стори.

Марта й подаде мобилния си телефон:

— Скоро ще ми прокарат директен телефон, но обещавам да не го използвам, ако не е абсолютно наложително.

После внезапно се приближи към Сонора и сърдечно я прегърна.