Лин Хайтауър
Рекет (29)

29

Сонора сложи храна в чинийката на Клампет, заключи вратата и погледна часовника си. Трябваха й петнайсет минути, за да стигне до дома на Сам, и още около трийсет и пет, за да открие бабата, чийто внук се беше доверил на годеницата на Кийтън. Името на жената беше Марта. Беше наела помещение, в което приготвяше сладкиши и ги продаваше. Внукът прекарваше нощите при баба си — помагаше й в приготвянето на сладкишите и пишеше домашните си. В момента към задълженията му се беше прибавило още едно — на пазач.

Сонора категорично отхвърли предложението на Кийтън да вземе Труди и двамата да я придружат до местоработата на Марта. Беше си тръгнал с недоволно свити устни. Като че ли след като й беше дал въпросната информация, беше в правото си да участва в разследването на случая. Благодари й с пресилена любезност, но тя не си направи труда да му обясни, че обикновено хората се притесняват да говорят открито пред непознати, особено когато става въпрос за финансовото им състояние, и че замесването на външни лица в разследването на криминален случай е нежелано като въшките, само дето създаваше доста по-сериозни проблеми.

Не че не беше любопитна да види тази толкова впечатляваща негова Труди, но това беше личен интерес, а сега имаше работа.

Осъзна, че е изнервена. Всички нормални хора си бяха у дома и вечеряха или се наслаждаваха на почивката си, а тя сякаш живееше на друга планета.

Страхуваше се да не види същата касапница като в дома на Стинет. Нима подобно брутално убийство наистина би могло да бъде свързано със събирането на неплатени суми? Малко вероятно. И все пак… Убийците не бяха докоснали портфейлите, чантите, парите, но бяха проверили пощата и старателно бяха изтрили информацията от паметта на телефонния секретар — двете места, които можеха да насочат вниманието на следствието към неплатените сметки. Шофираше по-бързо от обикновено и се надяваше, че Сам ще бъде готов, за да тръгнат веднага. Беше я обзело чувството, че всичко, което се случва, й е до болка познато. Кийтън й беше отнел прекалено много време и беше говорил по-дълго от необходимото.

Колегата й я чакаше. Сонора харесваше къщата му и двора около нея, които бяха поддържани изрядно.

Напоследък завиждаше на всички, които живееха в чисти и уредени квартали като „Мейбъри“. Завиждаше и на мъжете. Знаеше, че и те се прибират вкъщи, попадайки в същия объркан свят като нейния, но упорито продължаваше да си представя, че когато един мъж се върне у дома след работа, влиза в чистата си къща, където го очакват топла храна и добре възпитани и любящи деца.

Знаеше, че „Мейбъри“ е магическо място. Беше й ясно, че жените, които посрещат мъжете си на прага, са прекарали същия тежък ден като нея, отхвърляйки едно след друго безкрайните си задължения, че идилията, която си представяше, е само резултат на моментното й настроение, на безнадеждността, която я беше обзела, но която бързо щеше да отмине. След време сигурно щеше да се почувства значително по-добре… само че дълбоко в себе си не вярваше, че това наистина ще се случи.

Нямаше повод да бъде недоволна от себе си. Банковата й сметка нарастваше, беше спестявала цяло лято, не беше ползвала отпуска, хранеше децата си, макар и с набързо приготвени сандвичи, беше осигурила всичко необходимо за началото на учебната година и беше похарчила доста пари покрай този ад за майките, известен още като Коледа.

Какво й ставаше? Та тя обичаше коледните празници! Погледна се в огледалото за обратно виждане и процеди през зъби:

— Я се стегни!

Ани, малката дъщеричка на Сам, се втурна навън и прегърна баща си за довиждане. Сонора неволно подложи на внимателна преценка детето, което беше само две години по-малко от Хедър. Изглеждаше ли уморено? Или отслабнало? Ани беше болна от левкемия и Сам живееше под непрекъснато напрежение.

Малката й помаха. Сонора й отвърна с усмивка, докато Сам се настаняваше на мястото до нея.

— Усмивката ти е страхотна, макар и малко странна — отбеляза партньорът й.

— Опитвам се да бъда весела. — Подаде му салфетката, на която беше записала адреса. — Ани изглежда добре.

— Да, така е. Какво те е разстроило толкова, Сонора? Да не би онзи Доусън от Блу Ридж?

— Нямам представа за какво говориш!

— Не си ли чула?

— Какво?

— За шериф Бари Доусън. Открили са го в задния двор на къщата му, облегнат на едно дърво. — Сонора знаеше какво ще чуе още преди той да го е изрекъл. — Налапал е дулото на пистолета си.

— Това е често срещано сред полицаите. Все си мисля, че трябва да има специална клауза при застраховките за полицаи. Нещо като двойно обезщетение, в случай че някой полицай се застреля. Обществото ни дължи поне това.

— Като че ли мисълта за самоубийство ти идва заради работата! — А не е ли така?

— Статистиките те опровергават.

— Трябва някой да се погрижи за семейството ти, ако нещо подобно се случи.

— Някога хрумвало ли ти е да се самоубиеш?

Внезапно въздухът се наелектризира. Тя избягна да погледне Сам в очите, когато отвърна:

— Не, разбира се. Но разбирам онези, които решават да слязат от въртележката. А ти?

— Няма нищо срамно да мислиш за подобни неща, Сонора.

Тя широко се усмихна:

— Според теб колко мазнини се съдържат в парче олово?

— Само жена-ченге може да зададе подобен въпрос.

— Следващото, което ще научиш, ще бъде, че съм дала заявка за розови куршуми.

— Мислех, че си го направила още миналата седмица! Хей, внимавай! Не видя ли камиона?

— Не трябваше да е там.

— Не си струва да си строшиш главата само за да докажеш, че си права. Знаеш ли всъщност къде отиваме?

— Салфетката е у теб. Ти си навигаторът.

— Виждам само бараки.

— Кийтън ми каза, че там има офиси на дребни търговци.

— За Кийтън Даниълс ли говориш? Твоят Кийтън?

— Не е мой. Сгоден е.

— А. — Той замълча за миг. — Това обяснява всичко.

— Какво обяснява, Сам?

— Обяснява защо говориш през стиснати зъби.

— Не е каквото мислиш. От раздялата ни изминаха четири години.

— Много зле е подбрал момента — да се появи точно когато си скъсала с Негодника. Завий наляво. Търси изход три.

Предното стъкло се замъгли. Запръска ситен дъждец. Подминаха универсалния магазин „Уолмарт“. Наоколо беше сиво и потискащо. Сонора копнееше пролетта да настъпи по-бързо.

— Знаеш ли, ако изгрее слънце, няма да се чувствам толкова потисната.

— По това време на денонощието слънцето изгрява в Исландия.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Скъпа, не си струва да се ядосваш заради Кийтън. Онова между вас е било преди много време, а и той винаги ме е нервирал.

— Не е заради него. Просто… Някога казвал ли си си: „Хей, не мога повече да се занимавам с това?“.

— Не, обикновено когато си говоря сам, казвам неща от рода на: „Хей, не изяждай всичката храна, прасе такова, остави малко и за другите!“. Чуй ме, Сонора, този Даниълс е боклук… извинявай, че ти го казвам. Доколкото знам, сте си пасвали сексуално и помежду ви е имало искрена любов, нали така?

„Мъжете възприемат нещата по странен начин“ — помисли си тя.

— После той изведнъж изпада в депресия, задето жена му, с която между другото е в процес на развод, е убита от същия негодник, който е убил брат му, както и твоя брат, тоест, той не е единственият пострадал! Главата му се обърква тотално и той вече не знае какво иска, отгоре на всичко започва да се чувства гузен.

— Това са все неща, които биха могли да разстроят човек, Сам.

— Този Кийтън е лигльо. Слабоволев тип. Не беше ли заявила, че ти е омръзнало да се занимаваш само с ревльовци и че мисълта за подобен мъж е в състояние да ти развали настроението?

— Кога съм казала подобно нещо?

— Преди около два месеца, когато разкара Негодника. Тогава адреналинът ти се беше покачил доста. — Той й се усмихна. — И да си женен, не е върхът на сладоледа.

Двамата се спогледаха — жененият срещу необвързаната, за да установят кой е в по-изгодна позиция.

— Хей, Сонора, това е нашият изход!

— Но номерът не е три!

— Това е изходът! Дай ляв мигач.