Лин Хайтауър
Рекет (24)

24

— Сам, измъчва ме една мисъл.

— Мен също, Сонора, и по-точно — какво стана с онова парче черешов пай?

— Запазих го.

— За кого?

— Знаеш, че брат ми обожава сладкишите.

— Знам също, че Стюарт е мъртъв и не може да го изяде. Освен това ми дължиш един жест.

— Откъде ти хрумна?

— Измисли си историята за онова кафене. Накара ме да изгарям от нетърпение да стигнем дотам и да опитаме от превъзходното кафе. „Най-доброто кафе в Синсинати“, нали така каза?

— Престани! Да мислим за работа. Не мога да разбера кой кого е ударил в банята на семейство Стинет. Чий е онзи зъб? Говорих с Мики и той ми каза, че са открили остатъци от маслина по…

— Остатъци от маслина ли?

— Люспица или нещо подобно… Май пак сме объркали посоката. Вече за втори път спираме на този светофар.

— И какво за остатъците от маслини?

— Били са открити по зъба, който намерихме в банята.

— Какво толкова странно има в това? — Сам се огледа и се опита да направи обратен завой, за да премине в отсрещното платно, но един „Понтиак“ едва не ги отнесе. — По дяволите! Слушай, Сонора. Първо, трябва да ми дадеш черешовия пай. Второ, щом по зъба са открити остатъци от маслини, значи той принадлежи на Дългуча Аруба. Попаднали сме на златна мина.

— Златна мина! Нито ти, нито Крик смятате, че на местопрестъплението е имало трети човек.

— Ако разсъждаваш от психологическа гледна точка…

— Добре. Ако разсъждавам от психологическа гледна точка, трябва да се съглася, че са били двама. Но Джой Стинет каза, че е видяла ангел, Сам!

— Сигурна ли си, че си я чула добре, Сонора? Може да е имала предвид мъжа в униформа.

— В униформа на ангел ли?

— Не… Но може да е казала… войник например. Или… летец.

— Или моряк? Изобщо не ми звучи като „ангел“.

— Дай ми проклетия пай!

— Казах ти, че ще го запазя. Ще се отбия до гробищата на път за вкъщи. Не съм ходила там от доста време. Онова, което не мога да разбера, е кой е ударил Аруба по устата толкова силно, че да му избие зъб. Можеш ли да си представиш Бартън Кинкъл да го прави? Защото аз не си го представям.

— Може и той да е. Или пък Карл Стинет.

— Не е Карл. Внимателно огледах ръцете му. Удар с подобна сила задължително оставя следи по ръцете на удрящия. Някой е завлякъл Джой Стинет под леглото, спасил е бебето, осмелил се е да удари Аруба, който, ако питаш мен, изглежда като самия дявол.

— Добре, значи наистина се е намесил ангел.

— Сам, говоря сериозно.

— И аз, Сонора. За бога, след като носиш пай на мъртвия си брат, нищо чудно да приемеш за нормална и появата на ангел на мястото на трагедията. Слушай, предлагам ти сделка.

— Каква?

— Раздели пая — половината за мен, половината за брат ти. Едва ли ще има нещо против, след като и без това е мъртъв. Важен е жестът, нали така? Също като с цветята, само че ти му носиш странни неща. Чудя се дали не го правиш, защото не можеш да си позволиш да купиш цветя?

— Не, Сам, правя го, защото искам да му нося неща, които знам, че е харесвал.

— Божичко, не знаех, че си падаш по будизма.

— Добре, де, ще ти дам половината парче, но ще отидем на гробището още сега, преди да се върнем в управлението.

— Съгласен съм, обаче обещай да не се бавиш. Без много сълзи и прочее.

— Сам, казвала ли съм ти колко си чувствителен?

— Ами, такъв съм си.

* * *

Вратите от ковано желязо бяха широко отворени. Сам зави надясно и подкара колата по тясната асфалтирана алея между надгробните камъни, отрупани с увехнали цветя. Караше малко по-бързо от приетото за подобно място. В едната си ръка държеше по-голямата половина от черешовия пай. По пръстите му се стичаха капки червен сироп.

— Още не мога да разбера защо отказа да ми дадеш чинийката.

— Не мога да оставя парче сладкиш направо върху надгробната плоча, Сам.

— Извинявай, не знаех, че и тук има правила. — Той паркира колата на познатото място под един стар бряст, който едва ли щеше да оцелее при следващата по-силна буря. — Искаш ли да те придружа?

— Не, ще се върна след минута. На задната седалка има пакет с хартиени кърпички.

Тя слезе от колата и тръгна към гроба на брат си. Погледът й пробягваше по запечаталите се в паметта й имена: Хоукинс, господин и госпожа Болдуин, Тиъдър. Гроб на войник с малко американско флагче, забодено до камъка. Гроб на някакъв тийнейджър, загинал при автомобилна катастрофа през 1987 година. В края на всеки месец този гроб винаги бе окичван със свежи цветя и балони.

Сънят, който беше имала две нощи преди случая „Стинет“, отново изплува в съзнанието й.

Беше започнал със слънчева светлина — толкова силна, че я накара да затвори очи. Наоколо имаше много хора, а във въздуха се носеха аромат на цветя и пожелания за щастие. Децата й също бяха там.

Омъжваше се. Косата й беше окичена с цветя. Всъщност навсякъде имаше цветя. Намираше се на зелена поляна с празнично украсени маси. Чуваше се музика. Децата пристъпваха зад гърба й.

Беше облечена в дълга бяла рокля, богато украсена с дантели и перли. Докато вървеше, погледна надолу и видя локва кръв. Яркочервена кръв. Толкова много, че се просмукваше в роклята й и обагряше цялата й предна част. Тя запретна дрехата, чувствайки, че щастието е отлетяло, че нещо лошо, нещо ужасно се е случило.

Внезапно пред нея се появи Стюарт. Тя вдигна поглед към него. Искаше да го попита какво прави там, защо не е мъртъв. Брат й се усмихна и протегна ръка към нея, готов да я защити от ужаса, който предстоеше.

Всички в градината се вцепениха. Само двамата със Стюарт можеха да се движат и да говорят. Той се усмихваше, а тя плачеше от облекчение, от щастие. Брат й се усмихваше, внушавайки й, че е жив, след като тя изпитваше необходимост да го мисли за жив.

Сонора сложи върху надгробната плоча пая и кутийката с останалите пържени картофи.