Лин Хайтауър
Рекет (20)

20

Сандърс стоеше в дамската тоалетна, облегнала гръб на мивката, и наблюдаваше Сонора, която си слагаше червило.

— Прекалено е ярко — отбеляза Сонора.

— На мен ми харесва. По-добре е от яркорозовото. Дай да го видя. — Сандърс протегна ръка.

— Какво му е лошото на яркорозовото червило?

— „Мак“? Това нова марка ли е?

— Да. Не разбирам какво му е лошото на…

— На мен не ми харесва. Нали ме помоли да ти отговоря честно!

— Не, не съм. — Сонора погледна часовника си. Часът беше единайсет и половина.

— Хей, какво мислиш за онзи Оуен?

— Легендарният детектив ли? Хайде да обядваме заедно и да го разнищим.

— Мисля, че е симпатичен. Не мога да обядвам с теб. На диета съм. Ще трябва отново да се задоволя с малка салата със сос от чили. После обаче ще изям и половин круша.

— Половин круша ли?!

— Знаеш ли какво? Тази диета наистина действа. Вече съм свалила няколко килограма, точка по въпроса!

— Върни ми червилото.

Сандърс извади гребена си и го прокара през рядката си коса.

— Мислех си за твоята теория за наличието на трети извършител на престъплението. Хей, да не си се подстригвала?

— Да съм се подстригвала ли? Да. Преди цели три седмици. Чак сега ли забелязваш?

— Изглеждаш добре. Леко небрежна. Като Мерилин.

— Менсън?

— Монро.

— Какво имаше предвид, като спомена моята теория за трети извършител?

— Прочетох доклада на бюрото ти.

— По дяволите!

— Знаеш, че тук нищо не остава скрито.

— Само не го разпространявай. Още не съм готова да изложа теорията си пред колегите.

— Няма значение. Мисля, че в това, което си написала, има смисъл. И според мен някой се е появил и е прекратил убийствата. Бедното момиче не е било изнасилено. Някой е бил ударен и е загубил зъб при схватката.

— Може детето да го е сторило. Или бащата.

— Прочетох записките ти. По ръцете на жертвите няма следи от охлузвания.

— Много е трудно да се стигне до някакво правдоподобно обяснение на тази история.

— Може би в крайна сметка наистина се е намесил ангел.

— Само си представи как отивам при Крик и му поднасям обяснението за намесата на свръхестествени сили. — Сонора пусна червилото в чантата и оправи вратовръзката си.

— По тона ти усещам, че имаш нужда от съвет.

— Имам нещо наум… е, този поне не е женен.

— Значи имаш малко здрав разум.

— Става въпрос за Грубер.

— Грубер ли? Не предполагах, че си толкова глупава!

— Ще те помоля да не произнасяш името му така, сякаш в обувката ти е влязло камъче! — Сандърс прокара пръсти по ръба на мивката. — Не намираш ли, че е доста привлекателен?

Сонора дълбоко си пое дъх:

— Напротив, намирам го. Както и повечето жени в Синсинати и по цялото Източно крайбрежие, ако разбираш какво искам да кажа.

— Престани! Поканил ме е само на вечеря.

— Нищо ново под слънцето. За бога, Сандърс! Та той ти е партньор! Защо искаш да излезеш на вечеря с него? Храните се заедно през цялото време! — Тя погледна в огледалото и зърна отражението на колежката си. — Спа ли вече с него?

— Не.

За Сонора това означаваше „да“.

— Слушай, Сандърс, този човек е твой партньор. Виждаш го всеки ден, работиш с него. Нима очакваш нещо добро от подобна връзка?

— Наистина го харесвам, Сонора.

— Да, скъпа, и той също те харесва.

— Мислиш ли?

— Само не започвай отново! Все пак е някакъв прогрес, и ти добре го знаеш. Поне ще се забавляваш, преди да стигнете до неизбежната раздяла. — Не че Сандърс не го знаеше. Напротив.

— Чакай малко! Да не намекваш, че не си спала със Сам?

— Разбира се, че не съм — излъга Сонора. — Извинявай, но наистина трябва да вървя. — Изскочи от тоалетната и налетя право на Сам.

Той я хвана за лакътя.

— Не спирай, малката. Току-що открих домашния адрес и местоработата на някой си Бартън Кинкъл, близък сподвижник и далечен роднина на Дългуча Аруба.

— Защо не и адреса на самия Аруба?

— Защото нямах късмет.

— Те наистина ли са роднини?

— Така поне ми казаха. Изглежда, в това семейство си падат по странните имена. Обадих се… Това не е ли червено?

— Кое? За червилото ми ли говориш? — Тя тръгна с него по коридора. — Не ти ли харесва?

Сам спря и отстъпи. Наклони глава и промърмори:

— Дай ми малко време да свикна с този цвят. Но определено ми харесва повече от яркорозовото, което обикновено носиш.

— Да съм те питала…

— Та както казах, обадих се на колегите от Лексингтън, щата Кентъки. Разговарях с някоя си Мей Ягамочи. Ще отиде до къщата на сестра му, чиято фамилия също е Кинкъл, можеш ли да си представиш? Ще потърси следи от джипа или някакви други улики. Провери в компютъра. Оказа се, че адресът е в техния район.

— Как ти се стори колежката?

— Развълнувана. Трябва да й е скучно. Изглежда, нямат много работа.

— Какъв шок за тях!

— Предлагам първо да огледаме апартамента на Кинкъл, да си купим пътьом нещо за хапване и после да посетим местоработата му.

Сонора преметна чантата си през рамо.

— Къде е тази месторабота?

— Мотел „Хампстед Ин“. Някъде в Монтгомъри.

— Някъде в Монтгомъри? Къде точно? Дотам са поне петдесет километра!

— Тръгваме по магистралата и завиваме на изход номер седем. — Сам натисна бутона на асансьора.

— О, да! Там, където изходите са номерирани шест, осем и седем, нали?

— Предполагам, че това шосе е истински ад за хората, които не живеят в Синсинати.

Вратата на асансьора се отвори. Сам се качи и изпитателно погледна партньорката си. Сонора въздъхна и го последва. Боже, как мразеше тези асансьори!

— Сам, нека първо да обядваме. Гладна съм.

— О, стига, моля те! Огледът на апартамента няма да ни отнеме много време.

— Освен ако Дългуча не е там. В такъв случай може да започне престрелка или нещо от този род.

— По-добре е да те прострелят, когато стомахът ти е празен, Сонора.