Лин Хайтауър
Рекет (19)

19

Сонора седна до Сам, който не пропусна възможността да й прошепне:

— Какъв парфюм използваш? С ухание на кон ли?

— Остави ме на мира.

Той побутна с крак стола й и успя да го измести. Грубер върна стола обратно на мястото му и седна от другата страна на Сонора.

— Какъв парфюм си си сложила днес, Сонора?

— Не е парфюм, а дезодорант, Грубер. Трябва да го пробваш.

— Едно на нула за теб.

Мики я погледна и каза:

— Още не сме идентифицирали отпечатъците, но разполагаме с няколко наистина добри образци. Също и с няколко твои, Сонора.

— Мои ли? Къде ги открихте?

— На леглото.

— О, извинявай, че се опитах да спася един човешки живот!

Да вървят по дяволите! Чуваше гласа на умиращата жена всеки път, когато настъпеше тишина, или когато затвореше очи. Вдигна поглед и забеляза, че Ван Оуен я наблюдава.

— Лошо — промълви той, но не я упрекна, не зададе въпроси.

Сонора кимна.

Мики продължи да й говори:

— Гилейн изследва кръвта на жената за СПИН. Притесняваше се за теб, тъй като си я докосвала. Резултатите са отрицателни, между другото.

В стаята се възцари тишина.

Сонора беше държала ръката на издъхващата жена. Не трябваше да поема подобен риск. Беше се размекнала, което бе непростимо за полицейски служител. Беше се поддала на човешките си импулси, вместо да си остане докрай професионалист.

Това нямаше да се повтори. Никога повече.

Мики продължи:

— Открихме отпечатъци навсякъде, освен върху телефона. Следите върху него са били старателно заличени. — Мики беше нисък мъж с широк гръден кош и силно окосмени ръце. Той приседна на ръба на масата. — „Сивите камъчета“, както ти, Блеър, ги нарече, са костилки от маслини. Предположенията ми се потвърдиха.

Ван Оуен кимна.

— Открихме ги в пощенската кутия, върху тялото на бащата и в косата на Джой Стинет.

— Нещо ново за изчезналия джип? — попита Крик, обръщайки се към Грубер.

— Все още нищо.

— Какво научихте от близките на жертвите? — Този въпрос беше насочен към Сам и Сонора.

— Разговаряхме само с един роднина на Джой. — Сам разхлаби вратовръзката си. — Най-обикновен човек.

— Намерихте ли наркотици или упойващи вещества в къщата?

Сам поклати глава.

— Търсихме, но не открихме.

— Какво казват съседите? — Въпросът беше отново към Грубер.

— Изглежда, всички са харесвали семейство Стинет. Никой не е забелязал нищо нередно, нито подозрителни лица. От време на време в къщата им са се отбивали бояджии, които Карл е наемал за бизнеса си. Някои от тях са били доста грубовати. А, ето нещо интересно: едно от съседските момчета веднъж е видяло някакъв униформен да влиза в къщата.

— Униформен? Полицай ли е бил?

— Момчето не е сигурно. Сторило му се, че униформата е била на военен. Между другото, най-сериозното оплакване във връзка с жертвите е, че понякога приятелите на Тина прекалено силно са пускали стереоуредбите в колите си. Но като цяло всички са харесвали момичето. Когато не ходела на тренировки или състезания по плуване, гледала съседските деца. Домът не бил посещаван от странни лица и нощно време. Обикновено изключвали осветлението преди единайсет вечерта, но телевизорът в спалнята на родителите продължавал да работи до късно. Според една от съседките съпрузите Стинет заспивали с нощното шоу на Летерман.

Крик се облегна назад и се почеса по носа:

— Това изобщо не ни помага.

— Имали са сериозни финансови затруднения — намеси се Сонора.

Крик свъси вежди:

— Заемали са пари от познати ли?

— Не, сър, само от „Виза“ и „Американ Експрес“. — Сонора хвърли поглед към Сам. Можеше да се закълне, че в момента колегата й си мисли за шегата с видео бандитите.

— Добре. — Крик отмести стола си назад. — Джак, ще ни разкажеш ли нещичко за костилките от маслини?

Ван Оуен се обърна така, че да вижда всеки един от насядалите около масата. На устните му се появи едва доловима усмивка. Сонора си даваше сметка, че не би могла да устои на подобна усмивка. Не беше красавец, по-скоро изглеждаше като всеки средностатистически мъж, но след пет секунди, прекарани с него, лицето му внезапно ставаше изключително привлекателно. Може би се дължеше именно на тази усмивка. Тя го правеше красив в очите и на мъжете, и на жените. Погледът му издаваше необикновена проницателност, все едно той проникваше до дъното на душата ти и независимо от онова, което виждаше там, те харесваше.

— Човекът, за когото си мисля…

— Си пада по маслини — прекъсна го Губер. „Обади се само за да се изтъкне“ — гневно си помисли Сонора и се засрами заради нетактичността на колегата си. Ван Оуен кимна:

— Да. Яде зелени маслини с костилки. Казва се Ланкастър, прякорът му е Дългуча Аруба, вероятно в досието му има снимка. Крик кимна и отвори един бежов плик. — Ето. Разгледайте го хубаво и пипайте много внимателно, когато опрете до него. Наистина е опасен.

Грубер подаде снимката на Сонора. Тя се намръщи. Стори й се, че в лицето на този човек има нещо странно. Може би безизразността му я шокира. Обикновено лицата на престъпниците, снимани за полицейските досиета, изразяваха някакви емоции — ярост, гняв, наглост. Но този тук изглеждаше напълно безразличен. Гледаше нагоре, сякаш нещо на тавана беше привлякло вниманието му. Къдравата му коса беше късо подстригана. Брадата му беше набола. При други обстоятелства би могъл да изглежда дори привлекателен.

— Висок е около метър и осемдесет — каза Ван Оуен и надникна в досието. — Точно така. Светла коса, сини очи, белег, прорязващ дясната страна на брадичката му. Сдобил се е с белега доста след като тази снимка е била направена.

— Помните и това ли? — учуди се Сонора.

— Да, защото аз го разкрасих — усмихна се той. — Когато го извеждахме, започна да сваля служителката на рецепцията — по онова време гишето нямаше стъклена преграда. Беше с белезници. Придружаваха го двама полицаи, аз вървях редом с него, бъбрехме си на общи теми. Нямам представа какво го накара да излезе извън кожата си. Стана съвсем неочаквано — той говореше нещо за демократите и… — Оуен погледна часовника си. — Трябва да вървя.

Крик скочи на крака с пъргавина, учудваща за наднорменото му тегло. Стисна ръката на Джак:

— Благодарим ти, че дойде.

— За мен е удоволствие да помогна. — Оуен се поклони на всички и си тръгна.

Грубер пъргаво заобиколи стола си:

— Хей, само още един въпрос, Джак!

Оуен спря и го изгледа като раздразнен баща, позволил на синчето си да изпие прекалено много вода преди лягане.

— Слушам ви, детектив.

— Как сте накарали този тип да проговори?

— Наистина проговори — направи самопризнания, които издържаха в съда.

— Всичко се дължи на всеизвестната магия на нашия прочут колега — намеси се Крик.

Ван Оуен се усмихна:

— Просто му подарих буркан с маслини.

— Значи ако дам на този симпатяга буркан с маслини, той ще изпее всичко, което искам да знам?

„Стига вече“ — помисли си Сонора.

— Ще ти разкажа набързо една история за лека нощ — каза Ван Оуен. — Аруба разфасова хазяйката си точно пред вратата на своя апартамент. Отива в кухнята, взема парцал, за да избърше кръвта. Един съсед го вижда и Аруба убива и него. Сега ще ти кажа как изглежда всичко това през погледа на Дългуча: двамата с възрастната дама са спорели дали трябва да се сменя линолеумът или не и в един момент той се улавя, че бърше кръвта й от прага си. Не си спомня нищо за мига, в който я е сграбчил и е разпорил корема й.

— Така ли ви каза наистина? — удиви се Грубер.

Ван Оуен кимна:

— Ако заловите този човек, детектив, гледайте ръцете му да са здраво стегнати в белезници, краката му да са вързани и негодникът да е прикован с верига към пода. — Той махна за довиждане и отново тръгна към вратата. — Умната, момчета. — Намигна на Сонора и галантно се поклони: — Успех, мадам.