Лин Хайтауър
Рекет (17)

17

Докато шофираше към Едрингтън Корт, Сонора подмина езерото. Забеляза, че тази сутрин патиците ги няма, и отпи с гримаса на отвращение от кафето, което си беше купила пътьом от „Макдоналдс“. Беше отвратително, независимо от голямото количество сметана, което беше добавила.

На тротоара се бяха събрали деца, които чакаха училищния автобус. От една къща тъкмо излизаше момченце на седем-осем години с черно-бели маратонки и шапка с надпис „Чикаго Булс“. То тръгна по тротоара, понесло огромен аквариум. От къщата излезе пълна жена с тъмносини къси панталони. Тя заключи входната врата, избърза пред момчето и отвори задната врата на червената „Хонда“, паркирана на алеята.

Детето напомни на Сонора за Тим отпреди няколко години. Господи, колко бързо беше пораснал синът й! Внезапно и съвсем безпричинно й се доплака. Или не си беше доспала, или полудяваше.

Тя, която обикновено объркваше посоките дори към собствения си дом, сега без проблеми намери къщата на Стинет. Каменната постройка излъчваше празнота — някогашният щастлив дом сега се беше превърнал в местопрестъпление. Сонора с облекчение забеляза патрулната кола, паркирана пред входа. Сам седеше зад волана. Спря до него. „Сатурн“-ът на семейство Стинет беше все така на алеята до къщата. Другата кола беше откарана за обстоен оглед — твърде вероятно беше в нея да се открият някакви следи, водещи към разкриване на престъплението.

— Закъсня — отбеляза Сам и й подаде чаша кафе — мока с шоколад и аромат на бадеми, но без сметана. Точно по вкуса й.

Колегата й се облегна на вратата на колата и отпи от своята чаша. Той обичаше силно италианско еспресо и сега сигурно пиеше именно такова, ако беше успял да намери някъде от него, разбира се. Изглеждаше уморен, но от него се излъчваше свеж дъх на сапун. Усмихна й се и промърмори:

— Успа се, нали?

Сонора опита кафето си и отвърна:

— Обзалагам се, че си тук от пет минути, не повече.

Тръгна към входа на къщата. Не обвиняваше Сам, че я чака отвън. Самата тя не би се осмелила да влезе без него. Той вървеше плътно до нея.

— Пет минути ли? Кой ти каза?

— Досетих се. Кафето още е горещо.

Сам подсвирна.

— Страхотен детективски нюх имаш! Някога…

— … мислила ли си да започнеш работа към полицията? — довърши вместо него. Случваше им се често единият да довършва мисълта на другия. — Може би… Когато се откажа от екзотичните танци.

Тя махна от вратата лепенката с печата и отключи. Погледна към цветната леха. Три нарциса лежаха прекършени на земята. Вероятно ги бяха стъпкали при изнасянето на труповете.

Влезе във всекидневната и изчака Сам. Вътре беше прекалено топло и задушно. В стаята беше надвиснала някаква тежест — като че ли стените бяха просмукали от емоции. Отиде до телефона и включи секретаря. Предишната вечер го бяха проверили — беше подозрително „чист“. Апаратът можеше да запамети шейсет и пет имена и номера, но не беше записано нищо. От предишната вечер до този момент секретарят беше приел няколко телефонни обаждания. Едното беше от Франклин Уорд — когато Сам и Сонора го бяха посетили и го бяха накарали да позвъни на племенницата си. Останалите петима не бяха оставили съобщения. Имаше обаче две обаждания от „Американ Експрес“ и „Стар Банк Виза“ — бяха оставили телефони, на които семейство Стинет да се свърже с някого от служителите им.

Сонора погледна към Сам.

— Отбих се при господин Уорд.

— Ходила си при стареца ли? Как реагираха при вида на ченге, цъфнало на прага им в ранни зори?

— Почерпиха ме с курабии.

— Някои хора са родени с късмет. Добра ли се до нещо?

— Не съм сигурна. Семейството е имало сериозни материални затруднения.

— Мислиш ли? — промърмори той и посочи телефонния секретар.

— Освен това се появи бивш съпруг, но много, много назад във времето. Нищо повече, освен че са били точно такива, каквито изглеждаха — обикновено американско семейство от средната класа.

— Никой не накълцва на парчета обикновените американски семейства от средната класа, Сонора!

— Но ето че с тези хора се е случило именно това.

— Нещо интересно за бившия съпруг?

— Тийнейджърска история. Момичето, Тина, е от първия брак на Джой, но съпругът ги е зарязал още преди бебето да се роди.

— Не съм изненадан.

— Последната информация, която господин Уорд има за него, е, че е бил нает на работа в „Тако Бел“ в Канзас Сити.

— Това като че ли му приляга добре. Някой притискал ли ги е? Имало ли е съдебни дела, любовници, скандали с пощальона?

— Разбрах само за някакъв иск към тях от страна на „Стар Банк Виза“.

— Ако тази банка беше толкова опасна, сега всички щяхме да сме мъртви. Оттук ли ще започнем?

— Щом сме тук — откъде другаде?

* * *

Сонора седеше до кухненската маса и преглеждаше десетките квитанции, намерени в едно от чекмеджетата. Бяха в пълен безпорядък — точно както и в нейната къща. Защо някои хора не са по-организирани?

Един поглед в хладилника и килера я увери, че в този дом се е пазарувало умерено. Фъстъчено масло, салам и макарони със сирене, замразени „буритос“, пакет с шест бири „Милър Лайт“, от който липсваше една кутия, една запечатана бутилка ликьор. Никакъв друг алкохол. Двамата със Сам бяха преровили цялата къща за наркотици, приспивателни или болкоуспокояващи хапчета, но не откриха нищо, освен бенадрил, хлортриметон, екседрин против главоболие и лекарства за децата.

— Аха! — внезапно възкликна Сам.

Сонора вдигна поглед от квитанциите. От дълго време и двамата бяха в кухнята. Прескачаха до някоя от другите стаи само при необходимост.

— Една видеокасета под наем, която е трябвало да бъде върната още преди три седмици! „Какво се случи с малката Джейн“!

— Това обяснява всичко. Убили са ги онези негодници от „Блокбастър Видео“!

— Давай, продължавай да се шегуваш! Когато разкрием престъпната верига на видео терористите, ще ми благодариш за славата, за интервютата в „Монтел“… Откри ли нещо из тези хартийки?

— Само сметки.

— Все едно си вкъщи, нали?

— Я млъквай!