Лин Хайтауър
Рекет (14)

14

Беше нощ, изпълнена с напрегната работа. Светлината от настолната лампа образуваше светъл конус върху книжата върху бюрото. Сонора пъхна в една папка двете страници, на които беше описала последните мигове на Джой Стинет, и уморено въздъхна. Чувстваше се отчайващо самотна и разконцентрирана. Странно състояние за началото на работната седмица. Хората бяха изпълнили кварталните барове, гледаха по телевизията предаването на Джей Лено или се любеха, а тя беше сама с колегите, застъпили нощното дежурство, и работеше върху нещо, от което сърцето й се свиваше.

Остави на бюрото си чашата с кафето, което не беше изпила, и потегли към къщи.

Пътят до Блу Аш й се стори по-дълъг от всякога. Мисълта за смъртта на семейство Стинет я беше обсебила напълно, заседнала бе в съзнанието й като тиня на дъното на мръснокафява река. Най-много я терзаеше мисълта, че не може да спре хода на събитията. Беше видяла само последствията — потресаващата тишина след виковете и писъците, кръвта и сълзите.

Един ден и тя щеше да умре, да скочи от високия перваз на живота в бездната на отвъдното. Напразно се опитваше да отхвърли потискащата мисъл. Осъзнаването, че е смъртна, й беше също така добре познато като плътското желание.

Беше прекалено уморена и потисната. Полицейската работа нанасяше невъзвратими поражения на душата.

Клампет я посрещна с радостен лай.

Когато влезе в кухнята, й хрумна, че отдавна не е купувала плодове. Все се заричаше да подрежда във фруктиерата ябълки, киви или други плодове в зависимост от сезона, но досега си оставаше само с добрите намерения.

Втренчи се в празната фруктиера, изпитвайки познатото чувство на вина, сетне стопли в микровълновата печка печеното и седна да вечеря. Разгърна вестника, отпи глътка студена вода, взе си от месото. Внезапно загуби апетит. Изплю хапката в салфетката и сложи чинията на пода. Клампет беше сит, но както винаги не се отказа от допълнителна порция.

Сонора извади от чантата си револвера и провери дали предпазителят е спуснат. Тръгна към спалнята, като изключваше осветлението във всяко помещение. Питаше се каква е причината за отвратителното й настроение — и преди се беше сблъсквала с тъмната страна на живота, газила беше реки от кръв.

Което я подсети за кръвта върху маратонките й. Тим ги наричаше „обущенцата на елфите“, защото стъпалата й бяха много малки и изящни.

Изми лицето и зъбите си и си облече бяла риза, която й стигаше до коленете. Любимата й „пижама“. Тази вечер заслужаваше да си достави поне това удоволствие.

Помисли си, че е глупаво да има любима риза за спане. Със сигурност животът предлагаше много повече от това „удоволствие“. Например любим, с когото да прекарва нощите…

Отвори прозореца. Клампет безшумно се приближи и облегна муцуна на перваза. Сонора знаеше, че кучето отказва да спи до нея, когато прозорецът е отворен. Тази нощ леглото беше изцяло на нейно разположение.

Изключи осветлението, сви се на кълбо и се сгуши под завивките. Студеният вятър нахлуваше през прозореца заедно с какофония от звуци — вой на сирената на преминаващ влак, придружен с ритмичния тропот на товарните вагони по ръждясалите релси.

Звуците й напомниха за друга нощ, подобна на тази. Стори й се, че отново долавя миризмата на дъжд, лая на хрътки, надушили следа, тропота на конски копита. През онази нощ издирваха изчезнало дете…

Запрати спомена в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Отново чу воя на сирена, който неизменно събуждаше у нея желанието за нещо… Бог знае какво.

Затвори очи, опитвайки се да заспи, ала отново чу как Джой Стинет шепне: „Света Дево…“.

Най-сетне задряма, ала някакъв рязък звук я сепна. Отметна завивката, стана и тръгна на пръсти към всекидневната, като пътьом грабна заредения си револвер, който беше оставила на шкафа.

Клампет не изглеждаше разтревожен, това би трябвало да й подейства успокояващо, но тя все пак провери дали всички врати и прозорци са затворени.

Като застана пред стаите на децата, усети, че краката й треперят. Не отвори вратите, не надникна в спалните. Облегна гръб на стената и си помисли колко е хубаво, че децата са живи и че в момента спят спокойно, без да имат дори бегла представа за притесненията на майка си.

Внезапно краката й се подкосиха и тя бавно се отпусна на колене, сякаш някаква пружина в нея постепенно се развиваше.

Запита се как е възможно да прояви подобна слабост след толкова години служба в полицията. След всичко, което е видяла и направила. След безбройните случаи, когато търсеше пулса в леденостудени мъртвешки китки, газеше през локви от кръв, по парчета счупени стъкла и купища гилзи… Нима губеше почвата под краката си? И защо именно сега?

Клампет се сгуши до нея и я загледа с кротките си кафяви очи. Колко странен е този свят! Място, където съжителстваха безрезервната вярност и преданост, проявявани от животните, и смъртта в окървавения дом на семейство Стинет.