Лин Хайтауър
Рекет (10)

10

Сонора излезе от спешното отделение и забеляза служебната кола, паркирана до бордюра. Сам приближаваше към нея.

— Как е тя? — попита.

— На много по-добро място от нас двамата.

— От нас двамата… да, имаш право… Открихме един родственик на Джой Стинет — някакъв прачичо. Живее в Индиан Хилс. Съседката твърди, че Джой и чичото са били много близки. Крик настоява ние с теб тази вечер да го посетим.

Сонора кимна, подмина го и седна зад волана.

— Какво правиш? Винаги карам аз! — възкликна колегата й.

Тя отмести седалката възможно най-назад, после я повдигна, за да може да вижда добре. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Изражението на лицето й беше овладяно.

Сам се отпусна на седалката до нея.

— Никога няма да успея да си я наглася обратно точно както беше — измърмори недоволно. — Между другото, трябва да смениш платното — караш към погрешен изход.

Радиостанцията му изпращя, той побърза да каже:

— Делароса, сър. — Все още не беше закопчал предпазния колан. Сонора чуваше другия глас, който даваше допълнителна информация.

— Сонора? Успя ли да научиш нещо от Джой Стинет? — попита Сам.

— Тя не дойде в съзнание.

Сам измърмори нещо в микрофона, после въпросително погледна колежката си:

— Да му се не види, къде отиваме?

— Какво каза Крик?

— Че търсят джипа. Имат пълното му описание — бял джип „Гранд Чероки“ с лепенка на морската пехота на задното стъкло.

— Да не би Стинет да е бил морски пехотинец?

— Може просто стикерът да му е харесвал. Ти… Какво правиш, по дяволите? У вас ли отиваме?

— Искаш от мен да се появя пред най-близкия роднина на Джой Стинет изцапана с кръв ли? — Измислила бе извинение да си отиде до вкъщи и да нагледа децата, да се увери, че са добре.

— Казах на Крик, че вече пътуваме към Индиан Хилс.

— Не си излъгал.

— Защо просто не закопчаеш сакото си? Така кръвта по блузата ти няма да се вижда.

— Първо, ще съсипя сакото, и второ, кръвта е толкова много, че дори и да се закопчая, пак няма да я скрия.

Сам скръсти ръце на гърдите си и се загледа през страничното стъкло.

Струваше й се странно, че завива по своята улица. Всичко беше толкова познато и все пак изглеждаше някак различно. Зави по алеята към къщата и паркира. Слезе, без да изключва двигателя.

— Остани в колата. Няма да се бавя.

— Тъкмо това ме притеснява.

— Кое?

— Няма значение. Върви. — Той слезе, заобиколи „Таурус“-а и седна зад волана. — И без това ще ми трябва доста време, за да си наглася седалката.

— Хич не ми пука!

Той озадачено я изгледа. Сонора също беше изненадана от реакцията си. Затича към вратата на гаража, ровейки в чантата си за ключовете. Твърде късно забеляза съседите, застанали на верандата. Лицата им не се различаваха в тъмното, но главите им бяха извърнати към Сонора.

— Добър вечер. Как сте? — любезно ги попита тя, ала не изчака да чуе отговора им. Втурна се в гаража, профучавайки край два чувала с боклук, избеляла палатка, която навремето беше тъмносиня, а сега бе добила мръсно зеленикав цвят, кашон със снимки, който още преди година трябваше да бъде пренесен в къщата, червена лодка, подпряна на стената, походно легло и чувал с дрехите, останали от времето на двете й бременности, които никога повече нямаше да облече, но така и не намираше сили да изхвърли.

Нещо тихо прошумоля.

Клампет я посрещна в кухнята. Весело размаха опашка, радостен, че я вижда. Тя си помисли, че само майките и кучетата са способни да обичат безрезервно.

Коленичи на пода и прегърна животното. Лъхна я неприятна миризма. Червената каишка беше изчезнала. Вероятно Клампет я беше свалил по някакъв начин и я беше изгризал. От него можеха да се очакват подобни „подвизи“.

Кухнята беше мръсна и разхвърляна. Гледката подейства потискащо на Сонора. Върху дъската за хляб беше оставено парче печено месо, върху печката стоеше тенджера със загорял ориз на дъното, мивката беше пълна с отпадъци — парченца маруля, люспи от домати и лук, парченца гъби, остатъци от месо, ориз и хляб, които децата бяха изхвърлили при почистването на чиниите.

Прозорецът беше широко отворен. Завесите леко се полюшваха от нощния ветрец.

Убийците на семейство Стинет бяха влезли именно през кухненския прозорец.

Сонора затвори прозореца. Погледът й попадна върху млякото, излято върху плота, разкъсаните от Клампет салфетки по пода, мръсните чинии, отворената бутилка кетчуп. Напрежението я напусна, обзе я блажено спокойствие. Нейният свят не беше засегнат.

Отвън се чу клаксонът на колата. Какво, по дяволите, си въобразяваше Сам, че нарушаваше тишината по това време на нощта?

Изля в дланта си няколко капки от препарата за миене на съдове. Свежият аромат на лимон прогони тежката миризма на готвено. Белезникавата пяна капеше върху отпадъците в мивката.

Прекалено силно дръпна ролката с хартиени кърпи и тя започна да се развива, натрупвайки купчина хартия на пода. Върху всяка салфетка беше щампована къщичка в синьо и розово и сърчице с надпис: „Благословен да бъде нашият щастлив дом“. Изборът беше на Хедър, която си падаше по хартиените кърпи, и то по най-скъпите.

Сонора събра салфетките, извади изпод мивката кофата за смет и ги натика вътре.

Нещо притича покрай нея и тя изпищя, залитна назад и седна на пода. Голяма мишка пробяга край нея, преследвана от Клампет.

Сонора остана на пода, докато сърцето й се успокои. Спомни си за прошумоляването, което беше чула в гаража.

Ако имаха късмет и мишката беше само една, Клампет щеше да се справи с нея.

Върна кофата на мястото й и отиде да нагледа децата.

Къщата беше притихнала, чуваше се само драскането на ноктите на кучето.

Вратата на Тим беше заключена, на Хедър — също. Малки негодници! Тя отиде в банята, взе една безопасна игла и за секунди отвори вратите.

Тим се беше проснал върху голия матрак. В стаята му миришеше като в гимнастически салон. Колекцията му от тасове за джанти нарастваше с всеки изминал ден. Той винаги твърдеше, че е намерил на улицата поредната си придобивка, но майката започваше да се притеснява. Затвори вратата и надникна в стаята на Хедър. Дъщеря й спеше. От уредбата звучеше музика.

Весела музика.

Спря насред коридора. Забеляза, че обувките й са оставили тъмни следи по мокета. Следи от кръв.

Свали ризата си и я смачка на топка. Избърса тялото си с влажна гъба. Сутиенът й също беше изцапан. Свали и него и го хвърли върху ризата. По дяволите. Откри нов сутиен, закачен на вратата на шкафа, облече друга бяла риза. Хвърли гъбата върху купчината окървавени дрехи, изведнъж я полазиха тръпки, изпита странна възбуда при мисълта, че е от „добрата половина от човечеството“. Толкова е хубаво да бъдеш от „добрите“!

Затвори вратата на спалнята, за да предотврати „посещението“ на някоя мишка; запита се дали да не вземе всички налични пари и да ги заключи в сейфа в службата. Отново провери дали е затворила добре кухненския прозорец, наля вода в паничката на Клампет. Погали любимеца си по главата и за последен път се огледа. Заключи входната врата и се запъти към колата. Сам говореше по телефона, най-вероятно с жена си.

Щом я видя, той подаде глава през сваленото стъкло и подхвърли:

— Доста се забави. Да не би да приготвя руло „Стефани“?

Сонора поклати глава:

— Този път съм подготвена — във фризера има петдесет и седем пакета с полуфабрикати.

— Чух те да пищиш.

— Вкъщи има мишка. — Седна в колата и затвори вратата.

Колегата й нарочно взе да нагласява седалката, плъзгайки я напред-назад, изражението му подсказваше колко досадна му е процедурата. Сетне изгледа изпод око Сонора:

— Ще ти кажа една радостна новина — мишките се движат на сюрии.

— У дома има само една, Сам.

Той не възрази, но тихо се изсмя, което беше още по-лошо.