Лин Хайтауър
Рекет (8)

8

Прекрасно е да наблюдаваш как някой си върши добре работата. Пръстите на доктор Гилейн се движеха методично, дирижирайки симфонията на живота над тялото на жената върху операционната маса.

Сърцето на Джой Стинет беше престанало да бие още в спалнята. Интернистите не бяха успели да го предотвратят — нито с електрошокове, нито с преливане на животоподдържащи медикаменти, нито с молитви. Гилейн нямаше повече шансове от колегите си. Сонора знаеше, че с Джой е свършено, очакваше всички останали също да го осъзнаят.

Мразеше лекарите, болниците, бездушната самонадеяност, с която се разрязва човешката плът и се богохулства с човешката душа. Но сега, докато наблюдаваше тънките пръсти на доктор Гилейн, защитени от хирургически ръкавици, волевото му, съсредоточено лице и присвитите му очи, осъзна, че от него се излъчва увереност в онова, което върши, и в собствените сили, но не и досада. Влагаше в работата целия си интелект, търсейки нещо ново, нещо несрещано до този момент.

За миг Сонора изпита някаква необяснима ревност към жената на операционната маса — безпомощна, превърнала се в център на вниманието на такъв способен лекар.

Запита се дали беше постъпила добре, когато излъга Джой, за да облекчи последните й часове. Дали ако беше разбрала, че децата й са убити, нямаше да мобилизира и последните си сили, за да оцелее и да отмъсти? Не бяха ли гневът и болката тези, които я бяха подкрепяли през цялото време и бяха дали възможност на доктор Гилейн да приложи своята магия?

Не откъсваше поглед от лекаря. Беше висок, широкоплещест. Очите му бяха присвити като на котка, страните му — гладко избръснати. Красив мъж.

Внезапно движенията му се забавиха. Сякаш върху цялото му тяло се стовари някаква тежест. Беше разбрал, че повече нищо не може да бъде направено.