Лин Хайтауър
Рекет (65)

65

В „Уафъл Хаус“ беше светло. Имаше доста посетители. Гилейн я чакаше в едно сепаре, разположено в дъното на заведението. Беше седнал така, че да може да наблюдава вратата, което между впрочем можеше да бъде направено от всяко едно място в обширното помещение. Очевидно нещо на улицата беше привлякло вниманието му, защото в момента гледаше през прозореца. Очакваше да го види с бялата престилка — беше дошъл направо от работа — но той беше намерил време да се преоблече и сега беше с огромен сив пуловер, джинси и високи туристически обувки.

Гилейн се извърна и я видя, стана от мястото си и разтвори ръце. Не биваше да му казва, че вчерашният ден беше ужасен за нея.

Той й помогна да свали сакото си, сгъна го и го сложи на стола до себе си.

— Поръчах ти кафе и едно меню, когато си готова. Как си, скъпа?

Сонора се настани в сепарето. Чувстваше се удивително добре. В заведението беше топло, обстановката й беше позната. Наоколо седяха строителни работници, фермери, студенти и санитари, приключили нощната си смяна в болницата. Реши, че пет часът сутринта е много приятно време. Навън все още беше тъмно и тихо, по улиците не се мяркаше жива душа. Не знаеше защо това й харесва, но беше факт.

И се радваше да види Гилейн. Последното я уплаши.

— Отбих се при партньора ти, преди да си тръгна от болницата. Има болки, но това е неизбежно. Погрижих се да му дадат болкоуспокояващо и в момента най-вероятно спи.

— Благодаря ти, Гилейн.

— Казвам се Марк.

— Благодаря, Марк.

Тя сведе поглед към менюто. Забеляза, че Гилейн я наблюдава.

— Какво има?

— Нищо. Знаеш ли кое му е най-хубавото на това заведение?

Той заби пръст в пластмасовото меню.

— Че ти дават гофрета, бекон или наденичка и яйца при всяка поръчка. Също и шоколадови сладки, които между другото са специалитетът на заведението!

— Не мога да изям толкова храна!

— Не е необходимо. Просто опитай по хапка от всичко. Най-забавната част е, когато се дава поръчката.

— Гилейн… Ох, извинявай, Марк. Къде си бил през последните десет години? Не се очаква човек да се забавлява, докато се храни!

— Не ми приличаш на жена, която ще вземе да си поръчва специален сос, в който да потапя върховете на марулите, нали?

— Защо не?

— Прекалено чувствено е.

Тя пропусна думите му покрай ушите си.

— Добре, давай да поръчваме.

Щеше да опита от всичко, което би могло да й достави някакво удоволствие, макар че през последните няколко дни всичко имаше вкус на пепел и безпокойство. Гладът беше усещане, което й се изплъзваше. Стомахът й явно беше свикнал с мисълта, че яденето е неприятно задължение.

Но Сонора ставаше все по-добра в ровенето с вилица из храната и в изкуството да я направи да изглежда така, сякаш от нея е ядено.

Сервитьорката познаваше Гилейн. Имаше излъчване на нечия баба и се движеше така, сякаш се намираше в собствената си кухня. Поднесе им портокалов сок, вкусът, на който подозрително напомняше на „Танг“.

— Това е едно от малкото места, където знаят как да приготвят бекон — информира я Гилейн.

— И как го приготвят?

— Така, че да може да се дъвче. Не го обичам хрупкав.

— Нито пък аз — отвърна тя с калифорнийски акцент. — Тол-л-кова си при-иличаме!

— Страхотно го правиш. Наистина ли не си от Калифорния?

— Не, но нали всички гледаме телевизия? — Сонора добави още сметана към кафето си.

— Как ще приключи историята с херцога?

— О, за филма ли говориш? Ще откара вагоните до Бърклоу. Аз също си спомням „Синовете на Кати Елдър“.

— Кой е любимият ти филм?

Храната пристигна. Бели чинии, тънки керамични чаши за кафе. Сонора отвори още две сметани и ги изсипа в кафето.

— „Свидетелят“. А на теб?

— Това изглежда добре. — Гилейн също сложи сметана в кафето си. Тя забеляза следи от ягодов сироп на върха на лъжицата му.

— Това нарочно ли беше?

— Кое?

— Ягодовият сироп.

Той погледна в чашата си:

— Сега вече ме хвана. А моят любим филм е „Принцесата булка“. Навремето много харесвах „Къща за животни“, но това е минало. Ти фен ли си на Джеки Чан?

— Да.

— Наистина ли? Значи харесваш такива филми, които се гледат предимно от мъже?

— Да. А ти да не би да харесваш сълзливи истории за жени?

— Не. Защо се усмихваш?

— Без причина.

Когато беше по-млада и не толкова умна, се питаше защо мъжете не могат да приличат поне малко на жени — да поддържат ред и чистота в къщата… Като мъжете от филмите на Фред Астер. Няма значение, че самата тя не го правеше. Имаше си оправдание, беше заета.

И когато най-сетне й се случеше да срещне подобни мъже, откриваше, че между нея и тях има много общи неща — приличаха си, включително по това, че и тя, и те си падаха по романтичните връзки с други… мъже.

— Харесваш ли филмите на Фред Астер?

Гилейн, който в момента поднасяше парче шоколадов сладкиш към устата си, замря от изненада. Усещаше, че се е озовал на хлъзгава почва.

— Нямам нищо против да гледам клиповете му — отвърна предпазливо.

Сонора се усмихна отново. Идеално. Опита пържените яйца и докато дъвчеше, избута храната в единия край на чинията си. Огледа другите жени в ресторанта. Не бяха много. Едно момиче с униформа на медицинска сестра привлече вниманието й. Имаше дълга тъмна коса с руси кичури. Очите й бяха зелени. Тя се нахвърляше върху храната така, сякаш се бореше със смъртен враг или с неустоим любовник, който непрекъснато те наранява и никога не си отива.

Гилейн Поля гофретата си с разтопено масло.

— Познавам една жена, която прави най-вкусните бисквити на този свят — рече Сонора.

— Коя е тя?

— Една дама, с която се запознах едва преди няколко дни. Госпожа Кавано. Тя познаваше… Познаваше убитото семейство.

— Помогна ли за разследването?

— Донякъде.

— Кой беше онзи мъж в къщата ти? — Гилейн сипа сос върху бърканите си яйца.

— Стар приятел.

— Кога за последен път си била влюбена?

— В началното училище. В едно момче на име Роки Нюман. Продължавам да търся мъж, подобен на него, но засега нямам късмет.

— Късметът може и да ти се усмихне. — Той й се усмихна. Устата му беше пълна с наденица. — Как са децата ти? И мишките? И конят ти?

— Мишките се чувстват много добре. Като се прибрах снощи у дома, заварих Тим да седи на пода и да храни една от тях със снакс, докато гледаше телевизия.

Гилейн се засмя:

— Не мисля, че е разумно да ги храниш, ако искаш да се отървеш от тях. Трябва да внимаваш, Сонора, иначе мълвата ще се разпространи със скоростта на светлината и съвсем скоро мишките от цяла Америка ще заприиждат на тълпи към вратата на кухнята ти.

— Кой ми го казва. — Дали беше затворила добре кухненския прозорец? Беше сигурна, че го е сторила.

— Клампет трябва да е на върха на щастието.

Сонора лапна парченце бекон. Сдъвка го. Чудесно. Май беше малко гладна.

— Може така да ти се струва, но той всъщност престана да ги преследва. Имам чувството, че вече е свикнал с тях или че е подписал договор за ненамеса в техния живот.

— Значи е от мързеливите кучета?

Сонора кимна и остави вилицата. Гладът й внезапно изчезна. Гилейн протегна ръка, за да я докосне, но онова, което се канеше да й каже, сякаш се изпари от главата му. Впи поглед в нея и тя почувства електричеството, преминало между тях. Беше толкова неочаквано и толкова силно, че се зачуди защо още не вижда да прелитат във въздуха искри.

— Кога трябва да си на работа?

— След два часа.

— Искаш ли още едно кафе? Онова, което предлагам у дома, го приготвям сам.

Тя се замисли. Гилейн взе дланта й в своята.

— Ще намалим осветлението.

— За да сме в романтична обстановка ли?

— Да, и защото скоро не съм чистил.

 

 

Къщата, разположена близо до болницата, беше построена през четирийсетте години. Червени тухлени стени и червен керемиден покрив. Над входната врата се извиваше арка. Малка къща — мечта за всеки наемател. Прясно асфалтирана алея водеше към старомодния гараж. Гилейн спря „Кадилак“-а в началото на алеята и поведе Сонора към циментовите стъпала пред портала, облицован в сини емайлирани плочки. Напомняше й за къщата на баба й.

Подът във всекидневната беше покрит с паркет и синьо-бежов персийски килим — също като онзи, който за малко не беше купила от „Уолмарт“. Едната част от стаята беше заета от кожен диван, до който бяха поставени етажерки с книги, а отсреща се виждаше огромен телевизионен екран. На стените бяха закачени черно-бели снимки в рамки и няколко репродукции. В единия ъгъл имаше старинна мраморна камина с месингова решетка. Прекрасна стая, говореща за типично мъжко присъствие. Гилейн беше изкарал успешно теста, с който се доказваше, че е хетеросексуален.

Стереоуредбата му беше невероятна. Спикерите бяха от най-добрите. Той избра един компактдиск и помещението се изпълни със звуците на „Последният влак за Кларксвил“.

— По дяволите! Мислех, че съм уцелил диска на Шерил Кроу!

— Не, остави го. От години не съм слушала „Манкис“.

— Следеше ли шоуто им?

— Разбира се! А ти?

— И да съм го правил, нямам намерение да си признавам. — Той се обърна към уредбата, но се сепна: — Да ти помогна ли да си свалиш сакото?

Помежду им отново премина искра. Сонора наистина беше смятала, че просто ще убие оставащите й два часа до работа на кафе и сладки приказки. Но, Господи! Той я притисна към стената, а тя обви крака около кръста му. Гилейн се притисна към тялото й. Целуна я по шията и Сонора тихо се засмя, защото се чувстваше ужасно добре. Плъзна се надолу. Той я прихвана за кръста, претегли я към себе си и отново я целуна. Поведе я по коридора, като не преставаше да я целува.

— Хайде, остават ни още двайсетина стъпки. Ще успеем да се доберем до леглото.

Стана й смешно. Стори й се, че приличат на герои от анимационен филм, които се опитват да си създадат собствен оазис.

— Можем да стигнем дотам и пълзешком — промълви тя и думите й сякаш разпалиха още по-силно желанието му. Марк я отведе до леглото и започна да развързва връзките на обувките си, като същевременно се опитваше да не се смее.

Сонора изрита маратонките си встрани и едната от тях удари стената.

— О, по дяволите. Съжалявам, Марк!

Той хвърли обувките към стената и Сонора отново се засмя. Гилейн пое дълбоко дъх:

— Не е много любезно да се смееш така! Та това ни се случва за пръв път!

— Извинявай. Просто си помислих, че… Не съм спала, ти също.

Той я целуна, вдигна ръцете й над главата и ги притисна към леглото. Сонора рязко се възпротиви и Гилейн вдигна глава:

— Добре ли си?

— Да. — Просто го беше изпробвала. Искаше да е сигурна, че той ще бъде нежен с нея.

Гилейн стана:

— Музика?

— „Манкис“ ли ще ми пуснеш?

— Не, за бога! Луис Армстронг. Много е секси, освен ако не възразяваш…

— Възразявам.

Той разрови купчината компактдискове, измъкна един и го сложи в уредбата. В ръката му блесна лъскавата опаковка на презерватив. Сонора си отдъхна. Не беше нужно да казват каквото и да било. Гилейн натисна копчето на уредбата.

Огромно легло. Кафява покривка — не особено привлекателен цвят, но пък мъжки. Ако беше розова или пурпурна, щеше да си плюе на петите и да избяга. Чувстваше се някак странно, докато събличаше дрехите си. Пъхна се срамежливо под завивките. Не беше свалила бельото си. „Виктория Сикрет“ — никога не си купуваше бельо с друга марка. Нямаше смисъл да си харчи парите за боклуци, при положение, че можеше да се чувства прекрасна всеки божи ден.

Той отново се засмя. И двамата бяха нервни — сякаш онова, което щяха да направят, беше от кой знае какво значение. И като че ли не беше. Сонора се почувства лека, почти безплътна. Нито тя, нито той бяха тук, за да докажат един на друг колко са добри в леглото. Чувстваше се така добре да го усеща до себе си!

Гилейн се плъзна до нея и дръпна завивките нагоре. В стаята беше хладно. Тялото му я сгряваше.

Той не беше от срамежливите. Прокара длан по гърба й и тя се изви, притискайки се към него. Устните му се плъзнаха надолу по шията й и се върнаха по обратния път, докато пръстите му сваляха презрамката на сутиена й.

Двамата вече не се смееха. Той разкопча сутиена, захвърли го и покри тялото й със своето. Господи, колко добре й беше така! От него се носеше едва доловим аромат на „Обсешън“. Тя скри лице в шията му и плъзна пръсти по гърдите му, докосна бедрата му. Той въздъхна и се притисна още по-плътно към нея. Не спираше да я целува. Беше готов да проникне в нея и тя нямаше търпение да го приеме. Гилейн смъкна дантелените й бикини и тя го почувства в себе си. Беше толкова хубаво!