Лин Хайтауър
Рекет (61)

61

По предложение на Сонора Молитър щеше да разпита Джудайс Стинет в зала едно. Наистина беше обзета от злоба и по-късно щеше да си позволи удоволствието да погледа. Сега обаче стоеше облегнала гръб и опряла стъпало на стената с ръце на гърдите си.

Грубер седеше зад масата. Вратовръзката му беше разхлабена и той продължаваше да се нуждае от едно хубаво бръснене. Както и Еди Стинет.

— Значи сте пазарували в „Уолмарт“ — каза Грубер.

Стинет сключи ръце:

— Нали вече ви казах.

— Цели шест часа? Пазарували сте в „Уолмарт“ в продължение на шест часа?

— И обядвахме.

— Къде обядвахте? — обади се Сонора.

— В магазина. Има щанд на „Макдоналдс“.

— Да. И какво си поръчахте?

— Чийзбургер със сирене, екстра.

— Кой номер? — отново попита Сонора. Нарочно. Играеше си с него.

— Какво имате предвид под номер? Грубер се приведе напред:

— Има предвид под кой номер този сандвич е записан в менюто, глупако, и те предупреждавам, че ако отново повишаваш тон…

— Добре, добре, съжалявам. Не знам… номер три, мисля.

— Номер четири — поправи го Сонора, макар да не знаеше. Това беше шега.

Не се обръщаше към никого.

— Добре, номер четири.

— Добре, номер четири ли? Или добре, номер две? А какво ще кажеш за номер десет?

— Те нямат…

— Да, вярно е, нямат номер десет — кимна Грубер, — но това няма значение, защото ти не си бил там, нали, Еди?

— И вие стигате до този извод само защото не знам под кой номер е записан проклетият сандвич в менюто? Вижте, проверете багажника на колата ми. Пълен е. Наистина пазарувахме.

— Но не и през всичките шест часа. Кой мъж ще се съгласи да прекара толкова време в магазин? — Грубер го произнесе така, сякаш ставаше дума за перверзия.

— Джудайс искаше да купи много работи. Обзалагам се, че похарчихме поне петстотин долара.

— В „Уолмарт“? — възкликна Сонора. А беше заел на брат си петдесет.

— Погледнете касовите бележки. На тях е написано и времето, нали?

Грубер погледна към Сонора:

— Само чуйте това! Касови бележки с отбелязан на тях час! Детектив Блеър, случвало ли ви се е да отивате на пазар и да проверявате какво време е напечатано на касовата ви бележка?

— Не мога да твърдя подобно нещо.

Грубер погледна към Стинет:

— Сещам се само за една причина, поради която човек може да поиска да погледне часа, напечатан върху касовата му бележка — когато се опитва да си осигури алиби. Това ли се опитваш да направиш, господин Стинет? Да ни представиш своето алиби? Имаш ли пистолет?

— Пистолет ли? Имам. Два.

— Два? Притежаваш оръжие?

— Навремето. Вече не.

— Според регистъра все още притежаваш.

„Добър блъф“ — помисли си Сонора. Наличието на компютри караше хората да вярват, че полицаите могат да се доберат до всякакъв вид информация само с едно натискане на копчето.

— Имах един пистолет, но го продадох.

— Имал един пистолет! — обърна се Грубер към Сонора. — Но го продал! В такъв случай не би възразил да ти снемем отпечатъци.

— Не знам.

Грубер отново погледна към колежката си:

— Той не знае! Добре, Еди, може би ще си промениш мнението по отношение на онзи юрист. Ако ти си убил Кинкъл, по-добре да си вземеш адвокат-защитник и ще постъпиш умно, ако му позвъниш още сега.

— Но вие казахте, че ако ви съдействам…

— Само че ти не ни съдействаш и на мен започва да ми писва.

— Вижте — намеси се Сонора. — Да допуснем, че е убил Кинкъл. Кинкъл е убил брат му, заклал е цялото семейство. Нека не забравяме това, детектив Грубер! Мислите ли, че съдът ще го накаже заради това? За бога, той ще изкара много повече пари от нас, като продаде историята. — Погледна към Еди. — Можеш да напишеш името ми правилно, нали?

Грубер бутна стола си назад:

— Е, добре, Еди, обади се на твоя юрист. Той ще вземе трийсет процента от дела ти…

— Трийсет процента? — извика Еди гневно.

— От парите, които ще изкараш, като продадеш историята — обясни Грубер. — Все ще ти остане нещичко, даже и след като те обложат с данъци.

— Не съм го направил, но ми се иска да бях — призна задържаният.

Сонора побутна една папка към него:

— Направи ми списък на всичко, което сте купили от „Уолмарт“.

— Как да го направя?

Тя му подаде писалка:

— Опитай с това.

Еди Стинет свали капачката на писалката и облиза пресъхналите си устни.

— Напиши името си отгоре — нареди му Сонора, за да го накара да започне да пише.

Вратата на зала две внезапно се отвори и тя погледна натам, опитвайки се да прикрие раздразнението си.

Беше Сандърс:

— Крик иска да отидете при него.