Лин Хайтауър
Рекет (59)

59

Еди и Джудайс Стинет бяха отседнали в „Найтс Бридж Ин“ — един от онези мотели без телефони в стаите, където човек трябваше да остави депозит, ако иска да ползва сешоар за коса. Сонора се питаше кога ли щяха да въведат такса и за ползване на кърпите в банята.

Грубер се прозя, без да си направи труда да закрие устата си с ръка. Брадата му беше набола. Той се намести удобно на седалката си. Беше четири следобед — чакаха вече четири часа. Децата сигурно отдавна се бяха прибрали у дома.

В дванайсет на обяд бяха влезли в стаята на Стинетови и бяха огледали вещите им. При други обстоятелства коментарите на Грубер за гардероба на Джудайс биха накарали Сонора да се смее.

Мобилният телефон на Марта Брукс иззвъня.

— Ало. — Беше готова да приеме поредната поръчка.

— Детектив Блеър?

— Госпожо Брукс? Добре ли сте?

— Да, скъпа, извинявам се, че ви безпокоя, но ви гледах по новините. Бяхте до една линейка, а цялата ви риза беше изцапана с кръв. Вие… вие и детектив Делароса добре ли сте?

— Аз съм добре, но Сам е ранен. Един куршум счупи костта на бедрото му. — Бяха му прелели пет литра кръв. — Но операцията мина успешно. Само дето ще му се наложи да прекара известно време на легло.

— Благодаря на Бога! Хм… Някой търсил ли ме е?

— Горе главата! — каза Грубер. Гласът му прозвуча стегнато.

— Агенция „Хидли Ад“ иска да им направите две кошници със сладкиши, предназначени за подарък. Търсиха ви и от „Слоун Маркет“.

— Още топки с крем бърбън ли искат?

— Не казаха. Госпожо Брукс, трябва да вървя, но можете да дойдете и да си вземете телефона, когато пожелаете.

— Чудех се дали да не го сторя… Сега, след като вече заловихте онези двама ужасни мъже…

— Елате в участъка, на петия етаж. Ще оставя телефона ви при Елен.

Сонора затвори и пусна апарата в чантата си, после впери поглед през предното стъкло на колата.

Грубер сложи ръка на дръжката на вратата.

— Предлагам да ги хванем в коридора. В стаята няма достатъчно място. По дяволите, та те могат да избягат през прозореца, ако успеят да се доберат до убежището си и да заключат вратата.

— Не искам да ги залавяме в коридора. Нека да ги обградим.

— Какво ще кажеш за колата? Само ги виж! Натоварили са се със стотици пакети! Да ги хванем така, с пълни ръце!

Сонора погледна към паркинга. Не се виждаха хора.

— Добре, но да действаме бързо, Грубер.

— О, Господи! А аз така исках да действаме бавно! Мислиш ли, че тя може да бъде опасна?

— Само ако й позволиш да се разприказва.