Лин Хайтауър
Рекет (44)

44

Събуди се внезапно от едно рязко накланяне на камионетката, при което се беше озовала върху Сам. Не можеше да повярва, че е заспала точно когато отиваха да изпълнят такава тежка и опасна задача като залавянето на Дългуча Аруба. Каква самоувереност! Сам инстинктивно сложи ръка на коляното й и това не убягна от погледа на Мей — партньорката на Уитмор. Жената наблюдаваше Сонора открито, сериозно. Беше типичен видеооператор — наблюдателна, безстрастна, твърда — дребно интелигентно лице, лице на играч на покер, по което не беше възможно да се прочете каквото и да е. Тялото й беше дребно и набито, прекалено мускулесто за размерите си. Определено внушаваше респект. И със сигурност беше жена, която си имаше своите тайни. Жена, която би се отказала от много неща и би преследвала целите си докрай. Разсъдлива. Бдителна. Скромна.

Мей я наблюдаваше по-открито, отколкото на Сонора би й се искало. Вероятно по навик. Би било опасно да я имаш за враг. От нея би излязла много добра, но измамна приятелка — приятелството, което би могла да предложи, щеше да бъде така опасно, както и враждебността й.

Сонора пое дъх. Почувства, че й прилошава. Камионетката, в която пътуваха, беше удобна. Двамата със Сам седяха на седалката, разположена покрай едната стена. Бяха точно зад шофьора и същевременно можеха да виждат двайсетте си спътници от отряда за бързо реагиране. Бяха облечени в черно, с шлемове на главите. Екипировката на всеки от тях тежеше поне двайсет килограма. Мъжете бяха странно притихнали. Изглеждаха като един човек. Гледката бе впечатляваща. Радиостанциите бяха настроени на нужните честоти.

Мълчанието беше изненадващо, поне за Сонора. Цареше напрежение. Сигурно се притесняваха за децата, реши тя. И бяха нащрек заради кучето. Онова, което знаеха за Аруба, със сигурност беше изнервящо за някои от тях, докато у други разпалваше агресивност. Аруба беше кошмар за всяко ченге — психически неуравновесен, притеснен и непредвидим. Реакциите на хора като него бяха неочаквани и нелогични. Бореха се като зверове и не чувстваха болка. Движещата им сила бяха инстинктите — извратени и егоистични.

Всеки, притежаващ поне грам здрав разум, би се притеснявал да се изправи лице в лице с Аруба.

Сонора раздвижи крака. Стъпалата й сякаш се бяха сраснали с пода на камионетката. Обзе я чувство на клаустрофобия — прекалено много хора бяха натъпкани в това тясно пространство. Единствен шофьорът разполагаше с достатъчно място. Тъмните завеси на прозорците бяха спуснати. Зад седалката на шофьора беше инсталиран командният център — телефонна система, малък екран.

На мъжете, седнали срещу Сам и Сонора, се бяха паднали най-неудобните места. Седалката беше прикрепена здраво към пода, а пред нея имаше поставки за щитовете.

До слуха й достигаше звукът от търкането на колелата върху мокрия асфалт. Продължаваше да вали. Сам я беше обвинил, че е докарала със себе си дъжда от Синсинати, но според нея в щата Кентъки валеше достатъчно често и без нейна помощ.

Времето беше идеално за провеждане на акцията, осигуряваше им прикритие и заглушаваше шумовете. Но, от друга страна, можеше да доведе и до усложнения — земята щеше да е хлъзгава и хората щяха да се измокрят до кости, макар от техническа гледна точка това не би трябвало да представлява проблем. Освен това Сонора знаеше от личен опит, че във влажно време оръжията не можеха да функционират пълноценно, независимо от възраженията на Сам по този въпрос.

Камионетката намали скоростта си. Приближаваха към целта.

Капитан Талийс се изправи. Трябва да бяха съвсем близо. По негова команда всички станаха от местата си и се уловиха за висящите от тавана ръкохватки. Приличаха й на парашутисти, готови за скок.

Камионетката се наклони и спря встрани от главния път. Чу се лаят на кварталните домашни любимци. Ротвайлерът със сигурност участваше в този своеобразен хор.

Сонора се замисли за децата, които неспокойно спяха в малката бяла къща, за Аруба, когото изчезването на Кинкъл със сигурност беше обезпокоило.

Някой някога беше казал, че всички убийства си приличат като две капки вода.

Задната врата на камионетката се отвори със скърцане. От този момент натам нещата се развиха със светкавична бързина. Сонора се чувстваше като страничен наблюдател, ужасена от факта, че губи контрол над себе си. Мъжете един по един изскачаха от колата. Тя последва Сам, Уитмор, Талийс и останалите, които безшумно се приближаваха към крайната цел — къща номер четири. Влажната пръст поддаваше под краката им. Отрядът приличаше на черна армия от мравки, връщащи се от пикник.

Дъждът я шибаше през лицето. Знаеше, че от влагата косата й ще се накъдри. Беше измокрена до кости. Скоро щяха да смърдят като мокри псета.

Представи си, че е в някоя от съседните къщи и че наднича през прозореца, зърва бялата камионетка и облечените в черно мъже и жени, действащи безотказно като елементи от един съвършен механизъм.

Първата мисъл, която щеше да мине през главата й, щеше да бъде да позвъни в полицията, а втората — че именно това е полицията.

Обзе я безпокойство. Неописуем страх. Сякаш тя беше тази, която беше аранжирала тази постановка и единствено тя щеше да носи отговорност за всичко, което предстоеше да се случи.

Мислите й отново се върнаха към трите деца и сестрата на Аруба. Имаше ли разлика между тях и семейство Стинет? Бяха на по-ниско стъпало в социален и икономически план и по-уязвими, защото се движеха в орбитата на престъпниците. В съзнанието й прозвуча беззвучната молитва на Джой Стинет на фона на резкия звук от разбиване на врата.

Изведнъж нощта се изпълни с невъобразим шум. Мъжете с тежки ботуши се опитваха да влязат в къщата през зеещата врата в рамките на определените за това три секунди.

Чу се воят на кучето и Сонора настръхна. Едно малко момиченце изпищя: „Мамо!“ и после някой извика: „Той е въоръжен!“.

Стоеше отвън. Нямаше друг избор, освен да стои и да чака. Дъждът се стичаше по косата и лицето й, сливаше се със сълзите й. Лаят на кучето и детските писъци достигаха до слуха й като от някакъв смразяващ кръвта кошмар, повтарящ кошмара от нощта, в която Кинкъл и Аруба бяха избили семейство Стинет.