Лин Хайтауър
Рекет (4)

4

Къщата се намираше в края на задънена улица — „Едрингтън Корт“ №436. Тревата не беше окосена, но въпреки това моравата не изглеждаше занемарена. Можеше да почака още една седмица, освен ако не се изсипеха проливни дъждове.

Сонора спря в началото на алеята, водеща към къщата. Не обръщаше внимание на тълпата наоколо, нито на пожарните коли и на мъжете в сини униформи. Погледът й изпитателно се спря върху двете коли, паркирани отпред: един доста очукан стар „Сатурн“ и кафеникав „Крайслер“.

Погледна назад към трите патрулни коли, изтеглени встрани, за да не препречват пътя на линейките. Униформените полицаи не допускаха никого да прекоси тротоара, а гласовете им звучаха любезно, но твърдо.

Сонора бавно тръгна към къщата — беше толкова съсредоточена, че сякаш се изолира от всичко наоколо. Чуваше шумовете като че ли отдалеч, движеше се с методична прецизност като водолаз, пристъпващ по морското дъно. Винаги работеше по този начин, който бе съвършено чужд на иначе експанзивната й натура. Концентрацията й беше пълна. Спря до пощенската кутия — флагчето беше вдигнато, което означаваше, че има поща. Името на семейство Стинет беше изписано с бяла боя върху черния капак, а под него беше залепен стикер на червена птица с жълта човка.

Сонора извади от чантата си гумени ръкавици и дискретно се обърна, за да си ги сложи. Вдигна капака. Кутията беше празна. До слуха й достигна шум на двигател и свистене на автомобилни гуми. Пристигаше бусът на криминалния отдел. Шофьорът караше бавно, изнервен от линейката, препречила пътя му, и от децата, притичващи час по час пред превозното средство.

Сонора извърна очи към малкото червено флагче върху пощенската кутия и отново надникна вътре. Някакъв малък предмет привлече вниманието й — приличаше на сиво камъче. Тя внимателно го пусна в пликче за веществени доказателства и повика с пръст един от униформените. Младежът видя картата, закачена на вратовръзката й, както и ръкавиците, и побърза да се приближи:

— Кажете, госпожо.

Тя погледна табелката с името му:

— Полицай Бърд, останете до кутията и помолете да снемат отпечатъците.

Той кимна и побърза да изпълни заповедта й. Беше новобранец и всичко, което се случваше, му се струваше безкрайно интересно. Сонора се запита дали би се съгласила синът й да премине курс по обучение за полицай ей така, само за да трупа опит.

Децата й бяха у дома, в безопасност, повтори си за пореден път.

Отметна кичура коса, който непрекъснато падаше в очите й, и тръгна към колите на семейство Стинет.

Положението на „Крайслер“-а подсказваше, че шофьорът внезапно е ударил спирачки. Гумите бяха извити под странен ъгъл, предната лява врата беше отворена. „Хм, доста странно“ — помисли си тя. Като се приближи, видя под вратата ключодържател с много ключове. Наведе се и го вдигна. Ключовете бяха десет на брой. Ключодържателят беше с надпис „Джип“.

Джип? Не можеха ли да намерят някой с надпис „Крайслер Лебарон“?

Тапицерията на колата беше черна. В поставката на конзолата се мъдреше пластмасова чашка за кафе, в която някой беше пъхнал смачкано пликче от снакс. По керемиденочервените постелки, неподхождащи на сивия мокет, се виждаха следи от засъхнала кал. На задната седалка бяха захвърлени вестници, спортна шапка с надпис „Глидън“ и черно куфарче, от което като език стърчеше жълт лист от бележник. В левия край беше прикрепено бебешко столче за кола.

Лампичката на тавана беше включена, но светлината беше слаба, а червеният мигащ индикатор на таблото показваше, че акумулаторът е изтощен.

Сонора се отдръпна от колата и се обърна към къщата. До верандата забеляза детско велосипедче с три колела; гумите бяха износени и покрити с кал и асфалт. Някакъв полицай стоеше неподвижно до верандата, като се стараеше да не гледа линейките и детското велосипедче. Пребледнялото му лице сякаш бе издялано от камък. Боядисаната в зелено входна врата, в долната част, на която беше монтирана пиринчена пластина, беше широко отворена.

Тя погледна „Сатурн“-а, надлежно паркиран отдясно на алеята за коли. През предното стъкло се виждаха шишенце с розов гланц за устни, оставено на таблото, и яркожълта блуза, захвърлена на дясната предна седалка. Върху блузата бяха поставени червени маратонки, на огледалото за обратно виждане висеше плюшена костенурка.

Нанесе първите факти във въображаемия каталог, съществуващ в съзнанието й. Всички забелязани до този момент вещи й даваха ясна представа за обитателите на този дом. Момиче на възраст между шестнайсет и осемнайсет години. По-малко дете — между три и шестгодишно. Отвори бележника си и записа заключенията си.

От двете страни на пътеката, водеща към улицата, бяха засадени жълти и бели нарциси.

Сам стоеше на верандата и разговаряше с униформения полицай. Отново младеж, този път чернокос. По слепоочията му се стичаха вадички пот. Чу как колегата й му прошепна:

— Добре ли си? — Полицаят безмълвно кимна. Сам въздъхна: — Какво имаме този път?

— Според съседите в тази къща би трябвало да е живяло петчленно семейство.

— Би трябвало ли? — не се сдържа Сонора.

Сам раздразнено я изгледа.

— Би трябвало ли? — повтори тя.

— Да, госпожо — кимна патрулният полицай, изкашля се и заби поглед в бележника си. — Бащата, Карл Стинет, на около трийсет и пет години, е убит. Трупът му е открит във всекидневната. Тина Стинет, шестнайсетгодишна. Намерена е в спалнята. Уилис Стинет на две години, с прякор Мъничето — трупът му също е във всекидневната. Съпругата на име Джой Стинет липсва. Момиченце на два месеца на име Клоуи и с прякор Бейби Бий също е изчезнало.

— Някой да е видял или чул нещо? — попита Сам.

Полицаят кимна:

— Следобед някаква кола спряла пред къщата. Стар „Шевролет Импала“ с четири врати, с грундиран десен калник, регистрационният номер е 8788.

— Информацията е прекалено точна — промърмори Сонора.

— Имахме късмет. — Младежът отново наведе глава към бележника. — На връщане от училище едно момче е забелязало колата.

— Видяло ли е някой непознат?

— Не си спомня. Но пък ни каза, че семейството е имало още една кола — бял джип чероки, модел деветдесет и седма година, който е изчезнал.

— Обявихте ли го за национално издирване? — попита Сам.

— Да, сър — кимна младежът.

Сам приятелски го потупа по рамото и влезе в къщата. Сонора погледна нарцисите, сетне го последва. Колегата й внезапно спря на прага на всекидневната и тя буквално заби нос в гърба му.

— Мили боже! — промълви Сам.

Сонора никога нямаше да забрави начина, по който той произнесе тези две думи! Мили боже!