Лин Хайтауър
Рекет (33)

33

Лежеше неподвижно. Очите й бяха широко отворени, въпреки че взе две таблетки от бенадрила, който Гилейн й донесе. Беше изпила и чаша вино, докато разчистваше кухнята. Ако мишките се бяха завърнали, с нищо не подсказваха за присъствието си. Клампет спря до леглото й, подскочи и се настани до нея. Носът му беше влажен. Зачака Сонора да му нареди да слезе, но тя го потупа по врата и той се изтегна на леглото.

Страхуваше се. Страхът й беше като болка, която нарастваше всяка вечер. Нямаше представа точно какво я плашеше, което пък й пречеше да преодолее проблема. Чувството на страх се беше стоварило върху нея наред с всичките й задължения. Децата се нуждаеха от майка си — както финансово, така и емоционално. Така щеше да бъде и занапред. Като семейство Стинет, като Марта Брукс, като всички на този свят и тя имаше сметки, които трябваше да плаща — краят му не се виждаше. Трябваше да мисли и за изпращането на децата в колеж…

Ами ако сгреши? Беше като въжеиграч без предпазна мрежа. Случи ли се нещо с нея, децата й ще бъдат уязвими като бебето на Стинет.

Междувременно трябваше да приключи разследването, което се превръщаше в голяма тежест за нея.

„Помисли! — каза си. — Жертви. Човешки същества. Животът им е прекъснат, защото някой е прекрачил границите на допустимото и ги е убил. Кой е този човек, по дяволите? Кой би могъл да бъде толкова арогантен, разгневен, безсърдечен? Едно убийство… Убийства стават всеки ден.“

Обзе я чувство на безнадеждност. Как ще открие убиеца в този многолюден град? Как сред толкова хора ще попадне на извършителя на кървавото деяние?

Замисли се за случаите, които бе разследвала. Каква е гаранцията, че през годините поне веднъж не е вкарала в затвора някой невинен? Или е позволила на опасен престъпник да се измъкне безнаказано, защото не е била достатъчно умна да се добере до него?

Телефонът иззвъня. Не мобилният телефон на Марта Брукс, който беше сложила до възглавницата си, а нейният.

— Блеър.

— Сонора, обажда се Кийтън.

Тя хвърли поглед към будилника на нощното шкафче. Три и четирийсет и седем.

— Какво става?

— Нищо. — Гласът му звучеше уморено. Както и нейният. Дали да не му спомене, че е почти четири сутринта? — Сонора, извинявай, че се обаждам по това време, но не можах да заспя.

— Защо, Кийтън? — Даде си сметка, че е безкрайно търпелива с него — както с децата си през дните, когато не беше преуморена или отчаяна.

— Чувствам се… гузен… Не знам как да се изразя… Тази вечер ти беше толкова добра с онези хора. Като си помисля как те сюрпризирах с новината за годежа си… Постъпих ужасно гадно. Страхувам се, че си разстроена. Почувствах се задължен… да ти се обадя.

Думата „задължен“ и драматичните паузи преляха чашата на търпението й.

— Виж какво, Кийтън. Тази вечер просто изпълнявах служебните си задължения. Ако имаш информация за извършено престъпление, и то толкова кърваво и жестоко, ти си длъжен да ми я съобщиш. А колкото до чувството за вина, което уж те измъчва, ще бъда съвсем откровена — по-скоро бих мила тоалетните чинии в бензиностанциите със собствената си четка за зъби, отколкото да разговарям с мъж, който ми се обажда по задължение. Ясно?

— Аз…

Нова драматична пауза.

— Какво ти? — настоя тя.

— Искам да останем приятели.

— Добре.

— Съгласна ли си?

— Всъщност не.

— Не запазваш ли приятелски отношения с бившите си любовници?

— Понякога ми се е случвало, но твърде рядко.

— Между другото, този Гилейн е обратен.

— О, стига глупости, Кийтън!

— Мъжете винаги усещат подобни неща.

— Много мило от твоя страна да ме информираш. Но за твое сведение обикновено не поддържам приятелски отношения с бившите си гаджета. В повечето случаи ги намразвам до смърт и предпочитам никога повече да не ги виждам.

— Това не са думи на зрял човек.

— Върви по дяволите с приказките си за зрялост. — Сонора тресна слушалката. Ако разговаряше със Сам, щеше да си признае, че не постъпва като зрял човек, и той щеше да й отвърне, че не му казва нищо ново.

Най-сетне се унесе. Очевидно хапчетата започваха да действат. Изключи нощната лампа, стисна клетъчния телефон и се сгуши до Клампет. Липсваше й успокояващото присъствие на децата.

Затвори очи и отново го чу. Онзи ужасен шепот. Гласът на Джой Стинет. „Света Дево…“