Карън Робърдс
Признат за виновен (9)

Глава 9

Училището, в което учеше Бен, „Грейтхаус Елементари“, се помещаваше в огромна, квадратна, двуетажна тухлена сграда, със спретнати редици прозорци с алуминиева дограма, гледащи към затревеното игрище и спортните площадки, оградени от алеята за шофиране. Сградата беше стара и имаше вид на строга институция. Дърветата бяха много красиви, когато цъфнеха на пролет, ако се съдеше по снимките, които Кейт бе разгледала, но сега, в този проливен дъжд, бяха безформени и сиви. Алеята завършваше пред стъпалата на главния вход, над които имаше покрив. От двете страни на входа бяха поставени еднакви табели, на които пишеше: „Не паркирай! Пожарен изход.“

Кейт не обърна внимание на табелите и паркира своята синя „Тойота Камри“ точно пред стъпалата. Бе включила отоплението на максимум с надеждата да изсуши мокрите си коса и дрехи по време на двайсетминутното пътуване от прокурорския офис, помещаващ се на номер три на площад „Саут Пен“, и училището на Бен в предградието Нортийст Филаделфия, където живееха. Но все още й беше студено и се чувстваше мръсна и в неугледен вид. Бърз поглед в огледалото потвърди, че с изключение само на няколкото кичура, попаднали директно под топлата струя, косата й е все още мокра и рошава. Намери в жабката шнола, прибра набързо косата си в мокър кок, грабна чадъра си от задната седалка и слезе от колата. Студеният въздух я накара да потрепери; силното барабанене на едрите дъждовни капки по чадъра й като че ли отекваше в ударите на все още бясно биещото й сърце. Дъждът се лееше върху чадъра, но тя оставаше суха и след като се озова под покрива на покритата входна площадка, й се прииска да му изплези подигравателно език. Затвори чадъра и изтръска капките и реши, че ако се изключат сивите маратонки, които винаги държеше в колата си и които не бяха в тон със строго деловите й дрехи, изглежда относително нормално.

Което бе важно заради Бен.

Трябваше да опита три от четирите входни врати, залепени една до друга, преди да открие, че отключена е най-дясната. Предположи, че другите са заключени от съображения за сигурност, които бяха засилени дори в най-обикновените училища. На стъклото на отключената врата бе залепен червен лист, на който пишеше: „Родителска среща, четвъртък, 19:30, в кафе-бара.“

Гърдите на Кейт се свиха болезнено. Откакто Бен беше тръгнал на детска градина, тя се стараеше да ходи на всяка родителска среща, независимо за какво щеше да се говори на нея. Да има родител, който ходи на родителските срещи в училище, бе част от живота, който искаше за детето си. Нормален живот. Живот, толкова различен от трудното й детство, та да изглежда, че живеят на различни планети.

Все още й бе едва ли не невъзможно да повярва, че животът, който така внимателно бе планирала за тях двамата, е в опасност.

Освен ако не се подчиняваше на думите на Марио.

Кейт отново започна да трепери и стисна зъби.

„Не сега. Не мисли за това сега.“

— Мис Уайт?

Секретарката — двамата бяха нови за училището и тя бе съкрушена, а Кейт дори не можеше да си спомни името й — я поздрави с тих и приятен глас още с влизането й в широкото преддверие, боядисано в кремав цвят, застлано със сив линолеум и украсено с есенни листа, изрязани от хартия. Секретарката, в началото на шейсетте, беше от онези жени, които имат майчински вид. Имаше къса бяла коса и очила с големи стъкла и пухкава жилетка с избродирани бели маргаритки около врата и седеше смирено зад бюрото си. То се намираше на линията, която отделяше офисите от преддверието и беше обърнато към входната врата, че тя виждаше всеки влязъл. Кейт не се съмняваше, че това отново е мярка за сигурност. След като бе получила работата в прокурорския офис, Кейт бе започнала да търси жилище и училище в района и семейството, което й бе препоръчало „Грейтхаус“, бе казало, че сред многото други добри неща са и мерките им за сигурност.

— Да. Здравейте! Извинявам се, че се забавих толкова много. — Кейт успя да избегне сблъсъка с тълпа кикотещи се момичета с коси, прибрани в конски опашки, които носеха по коридора огромно табло, вероятно изработено като проект в някоя от класните стаи. Стигна до бюрото на секретарката и хвърли поглед към офисите. Също като коридора и преддверието, които бяха ярко осветени, въпреки проливния дъжд и потъмнялото небе, офисите изглеждаха гостоприемни. Цяла една стена бе заета от детски рисунки.

— О, няма нищо, разбирам. След всичко, случило се там… Радвам се, че се обадихте и че успяхте да дойдете. Трябваше да изключа телевизора, но преди това успяхме да видим сцената. Предаваха я по всички канали. И разбрахме, че сте в центъра на събитията. — Стана, докато говореше. Кейт забеляза пълната й фигура и табелката с името. Мисис Шери Джаксън. Секретарката заговори с една октава по-ниско: — Казаха, че са убити десет души, включително и един съдия.

И погледна Кейт така, сякаш очакваше потвърждение.

Кейт усети как стомахът й отново се сви на възел. „Не мисли за това.“ Поклати глава.

— Не знам.

— Е — усмихна й се мисис Джаксън. — Бен лежи отзад. Ако се подпишете, че тръгва — посочи й книгата — ще отида да го доведа.

Кейт се наведе да сложи подписа си в съответната графа, а мисис Джаксън изчезна през вратата в задната част на един от офисите. До слуха на Кейт достигнаха високи гласове и тропот на крака, тя се стресна и се огледа. Шумът идваше откъм групичка от около шест момчета, които изглеждаха на възрастта на Бен. Носеха маратонки и сини анцузи — Кейт бе платила петдесет долара за същите спортни принадлежности само преди месец — а едно от тях притискаше до гърдите си баскетболна топка. Кейт не ги познаваше, но им се усмихна. Едно от тях й отвърна със същото, когато минаха покрай нея, а после завиха зад ъгъла и се скриха от погледа й. Шумът от стъпките им отекна в коридора и подсказа, че слизат по стъпалата към мазето.

— Мамо?

Кейт обърна глава, като чу гласчето на Бен. Излизаше от офиса, а мисис Джаксън бе плътно зад него. Училищната му раница, за която Кейт знаеше, че е прекалено тежка за деветгодишно момче, го караше да се криви на една страна. Погледът на Кейт омекна. Момчето й беше красиво, имаше гъста рошава коса, нейните сини очи, чиста светла кожа и фини черти. Беше дребен и слаб за възрастта си. Днес носеше дънки, поло на синьо-зелени черти и маратонки. Косата му, както винаги, влизаше в очите. Отметна я назад с нетърпеливо движение.

Видът му извика умиление у нея. Сърцето й се изпълни с любов и дори започна да прелива, в очите й бликнаха сълзи. Побърза да ги преглътне, за да не ги види той. Щеше да го прегърне, но знаеше, че ще го смути, ако го направи на обществено място. Затова само му се усмихна.

Той не й се усмихна в отговор.

— Здравей, тиквичке.

Бен направи гримаса и Кейт веднага осъзна, че е сбъркала. Сега, когато вече бе в четвърти клас, „тиквичке“ звучеше по бебешки смущаващо. Всъщност беше й забранил да го нарича както и да е, освен просто Бен. Тъй като бе добра майка, не причиняваше объркване у него с постоянни изблици на любов и само от време на време си позволяваше да му казва, че го обича. За негово раздразнение, разбира се.

„Какво ще стане с Бен, ако не се подчиня на Марио?“ Паниката изпълни устата й с горчив вкус. Преглътна. „Не мисли за това сега. По-късно…“

— Твърди, че се чувства по-добре — каза мисис Джаксън, а Кейт пристъпи напред, за да освободи Бен от бремето на раницата. Както и подозираше, тя тежеше толкова много, все едно бе пълна с тухли. В края на коридора се появи още една групичка момчета в сини анцузи и маратонки, но след като видяха мисис Джаксън, утихнаха. Като наближиха, Кейт видя, че са четирима и че Бен се крие зад гърба й.

Смръщи вежди.

— Здравейте, мисис Джаксън — пропяха в хор три от момчетата.

Кейт усещаше любопитните им погледи. Бен продължаваше да се крие зад гърба й. Усещаше как се опитва да се смали, да изчезне. И сърцето й се сви. За него беше трудно, когато напуснаха малкия си апартамент в Южен Кенсингтън, където той посещаваше училището „Темпъл Лоу“. Тя го знаеше, но искаше много повече за него от това да израсне в беден квартал, в който тя се страхуваше да го пусне да излезе без придружител. Страхуваше се дори да го пусне на училище, защото там по коридорите вървяха същите момчета, които се разхождаха нощем на банди по улиците. Искаше той да има нормално, щастливо детство в нормално предградие за средната класа, по улиците на което децата карат велосипеди, играят, а вечер в задния двор семействата палят барбекютата си. Искаше той да получи добро образование в топло училище, в което децата се хранеха добре, каквото беше това. Накратко, искаше той да има всичко това, от което тя беше лишена.

— По-добре побързайте. Мистър Фарис няма да е доволен, ако закъснеете за час — предупреди мисис Джаксън минаващите покрай тях момчета.

— Как можем да побързаме? Не ни е разрешено да тичаме по коридорите — отговори едно от момчетата, а другите се закикотиха.

— А вие никога няма да направите нещо, което не ви е разрешено, нали? — запита с присмехулно строг тон мисис Джаксън, поставила юмруци на хълбоци и загледана след отдалечаващите се момчета.

Поведението й ги накара да се усмихнат и да поклатят глави. След това децата ускориха крачка, стигнаха до стълбището и се скриха от погледите им.

— В това лошо време, мистър Фарис не може да измисли нищо друго, освен игра на баскетбол. — Мисис Джаксън погледна Бен, който се бе показал отново иззад гърба на майка си. — Някои от тези момчета са от твоя клас, нали, Бен?

— Да — отговори мрачно Бен. И погледна Кейт. — Може ли да тръгваме, мамо? Не се чувствам много по-добре.

— Разбира се. — Кейт се усмихна на мисис Джаксън, която й се усмихна в отговор. Секретарката тръгна към офиса си, но се обърна и извика през рамо на Бен: — Надявам се, че утре ще се чувстваш по-добре.

— Благодаря — отговори Кейт, когато Бен не го направи.

Той се настани на задната седалка, а тя заобиколи колата, за да седне зад кормилото. Напъха мокрия си чадър и раницата на Бен под предната седалка, запали двигателя и го погледна.

— Искаш ли първо да се отбием при лекаря? — запита и потегли.

— Не.

Отговори толкова тихо, че тя едва го чу заради шума от ритмичното движение на чистачките и работата на парното отопление. Мирисът на изгоряло, който винаги се излъчваше през отворите в първите няколко секунди, започна да изпълва колата. Кейт знаеше добре, че Бен мрази тази миризма, затова спря отоплението.

— Щом си болен…

— Не съм чак толкова болен.

Кейт въздъхна.

— Неразположението ти няма нищо общо с това, че днес играят баскетбол в салона, нали?

Мълчание.

Което в превод означаваше: „О, напротив!“

Колата зави наляво и пое по „Уест Оук Роуд“, тихата улица пред училището, а Кейт погледна сина си в огледалото. Той бе свил тесните си слаби рамене и гледаше мрачно през прозорците към продължаващия да се лее дъжд. Изглеждаше дребен и крехък и тя изпита познатата смесица от любов, вина и тревога. Стараеше се толкова много, но какво, ако не постъпваше правилно?

„Какво знам аз за отглеждането на деца?“

— Бен Уайт, наистина ли повърна?

Отново мълчание. В превод: „Не.“

— Добре, хайде да се изясним. Разкажи ми всичко.

Натисна спирачките при знака „Стоп“ и изчака реда си, после зави надясно по „Мепъл Авеню“. Живееха на „Бийч корт“, която бе малко по-нататък и откъдето до училището можеше да се отиде и пеш, един от най-евтините райони на Фоксчейс. Но тя трябваше да работи упорито, за да може да си го позволи. Разбира се, беше подписала договора за наемането на малката къща за една година с идеята за щастливия Бен и другарчетата му, които ще ходят заедно на училище.

Но в реалността тя го караше всяка сутрин до училището, а Сюзи Пери, майката на Саманта, приятелката на Бен, и още две невръстни деца, го вземаше следобед и го водеше в къщата си, откъдето Кейт го прибираше след работа. Бен нямаше други приятели, освен Саманта, която бе в трети клас и беше (както Бен казваше с пренебрежение) момиче. В реалността Бен се усмихваше много рядко, което я убиваше.

— Не мога да играя баскетбол.

Слабото гласче, което долетя до слуха й от задната седалка, бе жалко и смешно едновременно. Кейт отново въздъхна, но този път — само вътрешно. След едно от най-ужасните събития в живота й, след ужаса, появил се сякаш от нищото, тази негова болка й се виждаше съвсем незначителна. Но знаеше, че него го боли.

— Не е така — възрази тя предано и отново го погледна в огледалото. Погледите им се срещнаха.

— Не мога, не съм добър. — Каза го още по-тихо и тя трябваше да напрегне слух, за да го чуе. После, след възможно най-кратката пауза, добави: — Никой не иска да бъде в един отбор с мен.

Сърцето на Кейт се сви. Обикновено не споделяше проблемите и неудачите си с нея — „Имаш достатъчно тревоги, мамо“, беше казал в малкото пъти, в които тя се бе поинтересувала защо не й е казал, че по-силните деца в училище крадат обяда му, приготвен специално от нея. Щом й казваше това, значи много се измъчваше. Прииска й се да каже: „Сигурна съм, че не е така“, да отрече болката му и да направи всичко възможно да го убеди, че не е прав. Но Бен много добре разбираше кога го лъжат. И особено тя.

Освен това, спортовете наистина не му се удаваха. Приличаше на нея не само по външен вид — и двамата не бяха спортисти. Бен беше отличник в училище и особено добър в езиците, изкуствата и математиката. Беше истински вълшебник с компютрите. Гледаше „Дискавъри Ченъл“ с преданост, стигаща до фанатизъм, с която някои хора гледаха спортни предавания. Обичаше да чете и една от причините училищната му чанта да е толкова тежка бяха двете книги, които винаги носеше със себе си — едната бе тази, която четеше в момента, а другата бе следващата в плановете му, в случай че приключи с четенето на първата извън къщи. Четеше преди започването на учебните занятия, ако случайно часовете му свършеха по-рано и дори в обедната почивка, освен ако някой от възрастните не възразеше. Любознателността му допадаше на учителите, но не и на съучениците му. Като добавите към това и дребния му ръст, срамежливостта му и неумението му да общува с непознати, не би ви учудило ни най-малко, че трудно се сприятеляваше.

Което не означаваше, че не го боли. Напротив.

„Как да се справя с това? О, Господи, нямам никаква идея.“

— Бяха ли избрали вече играчите за отборите? — запита нехайно Кейт, опитвайки се да разбере какво точно се е случило.

Вдигна поглед навреме, за да го види как кимва с глава.

— Кой ги избира?

— Някое от момчетата. — Сви рамене.

Начинът, по който произнесе „момчетата“, и свиването на раменете бяха толкова типично мъжки, че Кейт видя мъжа, в който ще се превърне и изпита болка.

„Някой ден. Но сега той е само едно малко момче.“ Отчаянието я стисна за гърлото. „Малко момче, което мисли, че майка му може да направи живота по-хубав за него. Само че не мога.“

Паниката отново се опита да надигне грозната си глава, но тя я потисна. Пое си дълбоко дъх, натисна спирачките на следващото кръстовище, зави и пое по „Бийч корт“.

— Е, кой избира момчето, което избира другите?

— Никой.

„Разбира се, че никой. Иначе щеше да бъде прекалено лесно. Едно бързо телефонно обаждане…“

— В началото на часа трябва да правим обиколки на игрището. Първите четирима финиширали стават капитани на отборите и избират момчетата си. Играем на по половин игрище и във всяка половина играят по два отбора. — Направи пауза. — Аз обикновено финиширам последен. И ме избират последен. Шон Паскал си счупи ръката, но дори него избират преди мен.

Поредният бърз поглед в огледалото за обратно виждане й подсказа, че рисува безцелно по запотения прозорец.

— Това вони — каза Кейт.

— Да.

— А момичетата?

— Те си имат свои отбори. Играят в малкия салон.

— Трябва да тренираме. Ти и аз, детето ми.

— Мамо, ти не играеш добре баскетбол. Знаеш, че е така.

— Това не означава, че не можем да се упражняваме. И двамата ще станем по-добри в спорта.

Бен изсумтя.

— Като че ли ще помогне. Както и да е, мразя баскетбола.

Кейт за пореден път погледна сина си в огледалото.

— Обзалагам се, че четеш най-добре от целия клас.

— Като че ли някой се интересува от това.

— Аз се интересувам. И учителите ти също.

Бен отново изсумтя.

— Имаме баскетболен кош над гаража. Можеш да се упражняваш на алеята.

— Не искам да се упражнявам. Казах ти. Мразя баскетбола. Хайде да не говорим повече за това, а?

Кейт стисна устни и потисна склонността си винаги да се тревожи — нещо, което Бен често отбелязваше. И ето че пред тях се появи къщата, в която живееха. Това бе едно от най-новите предградия на Филаделфия и се намираше недалеч от шосе I-95 и река Делауеър. Беше й удобно да ходи на работа оттук, училищата бяха добри, престъпността — ниска. Повечето от къщите бяха построени през петдесетте и шейсетте години на двайсети век. Бяха малки, с малки предни дворове, но много уютни. Няколко от прозорците на тяхната улица светеха — това бе семейно предградие и имаше майки, които се грижеха за децата си — но тяхната къща бе тъмна и смълчана. Тя беше малка и спретната, със сива външна мазилка и черни капаци на прозорците, но украсена с две много живописни кули. Дъждът плющеше и извиваше клоните на дъба, който растеше пред къщата, барабанеше по покрива като картечен огън и падаше като водопад върху кръглите храсти, растящи пред верандата.

Кейт гледаше умърлушено потоците дъждовни капки. Беше очевидно, че водосточните тръби трябва да се почистят. Никога преди не беше наемала къща и не знаеше дали това е нейно задължение, или на хазяина.

„Още един проблем, за който ще се тревожа по-късно.“

Докато шофираше по алеята, Кейт натисна бутона на дистанционното за гаража и шумът от стичащата се по покрива дъждовна вода бе заглушен от рева на гаражната врата. Гаражът бе първото от многото неща, които харесваше в тази къща. Години наред трябваше да оставя колата си на улицата през нощта. Когато валеше, двамата с Бен грабваха пакетите с покупките и се втурваха към къщата, а докато стигнеха, вече бяха мокри до кости. Да имаш гараж, дори малък и с гола крушка на тавана, бе истински лукс.

„Ако не се подчинявам на Марио, ще изгубим къщата. Ще изгубя работата си и свободата си. И може би дори живота си. И Бен. Ще изгубя Бен.“

При тази мисъл сърцето й се сви.

Паркира в гаража и натисна бутона на дистанционното, за да затвори вратата. Докато тя падаше, погледът й се спря на баскетболния кош и топката, прибрани в найлонов чувал и оставени близо до кофата за боклук. Може би…

— Мамо? — Сега, когато двигателят бе изгасен, гласчето на Бен се чуваше по-ясно. — Кой щеше да се грижи за мен, ако нещо се бе случило с теб?

Вратата на гаража се удари шумно в пода. Кейт седеше в мрака с мирис на мухъл, обзета от мъка, и продължаваше да стиска силно кормилото.

Въпросът извикваше ужас в душата й.

Защото днес бе прекалено близо до смъртта.

Разбира се, знаеше защо той й задава този въпрос. Беше видял предаванията по телевизията. Без съмнение, бяха казали за мъртвия съдия, за охранителите. За мъртвите, точка. Надяваше се само да не е видял много от ужаса, царящ в съдебната зала. Щеше да й се наложи да разговаря с него за това, да научи какво е видял и от какво се страхува, да му даде редактирана версия на случилото се, защото, ако не го направеше, някой в училище със сигурност щеше да го направи вместо нея. Но не още. Просто още не можеше.

Беше прекалено разтърсена.

— Нищо няма да ми се случи — каза твърдо и слезе от колата. Бен я последва и двамата влязоха в къщата.

От гаража се влизаше в кухнята с нейните жълти шкафчета и мраморни повърхности. Нищо тук не беше ново, но за нея бе прекрасно. Освен ако в следващите няколко часа не й хрумнеше някоя блестяща идея, щеше да прави точно това, което й кажеше Марио. Щеше да танцува с дявола — само този път — за да може после да се отърве от него и той да изчезне от живота й.

Просто нямаше избор.

Заради Бен.

И нямаше никакво значение, че сърцето й препускаше бясно и че от тази мисъл й прилошаваше.

Бен тръгна нагоре по стълбите към убежището си — своята спалня — а Кейт се обади в прокурорския офис. Отговори административният й помощник, Мона Морисън, четирийсет и една годишна, наскоро разведена и майка на дъщеря в колежа.

— О, мили Боже, Кейт, ти ли си? Брайън, полицията, двама репортери, като че ли всички днес те търсят. Добре ли си? Какво се случи? — Тонът на Мона издаваше отчаяното й желание да научи всичко.

— Добре съм. Бен се разболя и трябваше да го взема от училище. Сега съм у дома.

— Значи си добре? — Гласът на Мона се повиши. — Няма начин да си добре. Взели са те за заложник. Но си успяла да отнемеш оръжието на онзи главорез и да го застреляш. Историята се предава по всички телевизии. Как е възможно да си добре?

„В момента не мога да се справя с това.“ После в главата й се роди друга мисъл. „Трябва да се справя.“

— Наистина съм добре — настоя Кейт и сърцето й се сви, защото знаеше, че лъжата й ще се разнесе из целия град. — А Бен наистина е болен. Имам нужда да съм край него, така че ще си взема свободни часове до края на работния ден. Кажи на всички, че ще бъда на работа утре.

— Но…

Кейт не даде възможност на Мона да възрази. Затвори и отиде във всекидневната. Завесите не бяха дръпнати и забеляза, че от покрива продължава да се стича дъждовна вода.

„Каква красота, какъв водопад“, помисли си тя с мрачно чувство за хумор и дръпна завесите, които бяха от тежка коприна и в разкошен златист цвят (още едно от нещата в тази къща, с които бе изключително горда; наистина струваха цяло състояние). Стаята бе обзаведена с голям диван, тапициран в кафяво-златисти цветове „Гудуил“, люлеещ се стол, тапициран в златист плюш (универсален магазин), масичка за кафе от дъбово дърво (дворна разпродажба), плетена рогозка в земни цветове (отново дворна разпродажба) и телевизор до камината. Стените, както и всички стени в къщата, с изключение на тези в спалнята на Бен, бяха бели, но по нейна молба бяха пребоядисани и сега бяха в дълбок тъмносин цвят. На стените висяха поставени в рамки черно-бели скици на града, купени на панаира в началото на лятото. Според нея резултатът беше добър и не беше прекалено женствен — ефект, който тя, като майка на единствен син, се стараеше да избягва. Беше превърнала трапезарията в офис, за да може да работи у дома, малката баня бе скътана под стълбите, а фоайето и кухнята завършваха първия етаж на къщата.

Като дръпна завесите, в стаята стана тъмно. Кейт включи една от нощните лампи, поставени от двете страни на дивана, и хвърли поглед на телевизора. Остана така за миг, обзета от нерешителност, после разтърси глава. В момента не искаше да знае нищо за това.

Отиде да вземе душ.

Когато след около половин час излезе от банята, малко постоплена, но не много по-добре, реши да се заеме с приготвянето на вечеря за Бен, който четеше в стаята си. Но на път към кухнята се закова на място, защото видя полицейската кола, паркирана на алеята й.

Миг по-късно зад нея спря бус на телевизията.