Карън Робърдс
Признат за виновен (5)

Глава 5

Вратата, която се затваряше автоматично, се затръшна пред лицето на Кейт. Сърцето й се качи в гърлото. По гърба й полазиха студени тръпки. Сега беше сама с оранжевата униформа и онези, ако имаше такива, останали в охранявания коридор. Тук цареше странна тишина. Беше толкова тихо, че чуваше работата на климатичната инсталация. На стената, точно над вратата, имаше охранителна камера — или по-скоро онова, което бе останало от нея. Беше очевидно безполезна, надупчена и изкривена от куршумите. Въздухът бе застоял и имаше неприятен мирис. Приличаше на въздуха в препълнен самолет. В тази част на сградата се допускаха единствено затворници и охранители, но Кейт се съмняваше, че някой от охраната бе останал жив.

— Заключи вратата — нареди й Оранжевата униформа. Кейт сведе поглед и видя, че има резе под бравата. Той не искаше някой да излезе след тях и това потвърди впечатлението й, че и двамата му другари са мъртви или тежко ранени. Обзета от отчаяние, чувствайки се така, сякаш сама се лишаваше от всяка надежда, Кейт се подчини. Резето щракна. Гладката метална врата бе непроницаема за куршумите и тя го знаеше. Сега разбра, че през нея не проникват и звуците. Каквото и да ставаше в съдебната зала — а тя отчаяно се надяваше там да организират спасяването й — тук нищо не се чуваше.

— Добро момиче. Прокурор.

Злобата, с която изрече „прокурор“, я убеди още повече, че съдбата й е предопределена. Каквото и да се случеше, щеше да я убие.

Освен ако не се случеше чудо или не измислеше начин да се освободи в следващите петнайсет минути, без да му оказва видим натиск.

— Имаш ли часовник? — Без да я изчака да отговори, добави: — Колко е часът?

Тя сведе поглед към часовника си и отговори, че е 9:16.

— Добре. Тръгвай.

Обърна я отново с гръб към себе си, притисна дулото на пистолета си малко над кръста и започна да я бута към далечния край на коридора. Тя направи гримаса заради внезапно пронизалата я в кръста болка, но не възрази. Обувките продължаваха да се врязват в петите й, но това неудобство бе така незначително в дадената ситуация, че едва ли трябваше да му обръща внимание. Потеше се и трепереше едновременно, сърцето й биеше тежко в гърдите, а умът й препускаше.

„Остани спокойна. Мисли. Трябва да има начин да се измъкнеш.“

Коридорът бе част от лабиринт от такива, съединени помежду си, които водеха от мазето, където държаха затворниците, до други места в сградата. Те имаха за цел да отделят затворниците от обществеността, дори когато се налагаше да делят едно и също пространство. Изградени с цел сигурност и предохранителни мерки, те позволяваха на охраната да местят затворниците из Центъра, без никой да ги вижда. При спешни случаи, всяка част от сградата можеше да бъде изолирана от другите от стоманени и непроницаеми за куршумите врати. Тези мерки за сигурност сега се обръщаха против нея. Доколкото знаеше, а и доколкото можеше да види сега, коридорите бяха непревземаеми.

Този специално бе тесен, боядисан в мрачен сив цвят и ярко осветен от флуоресцентните лампи над главите им. Подът бе бетонен. Две врати — и двете метални и с малки прозорчета, преградени с решетки и позволяващи на охраната да наблюдава затворниците вътре — водеха съответно към две килии вдясно. Лявата стена се простираше, ненарушавана нито от врати, нито от прозорци, мрачна и сива. В далечния край на коридора се виждаше черен монетен телефон. Под него имаше стол, на който охраната седеше, докато чакаше да стане време да придружи някой от затворниците до съдебната зала. До тях се виждаше друга солидна метална врата. Тя беше близнак на онази, която водеше в съдебната зала, но тази водеше към друг коридор, който се простираше като че ли до безкрая. Тя също беше затворена. Основното бе, че охраняваните коридори представляваха вътрешен затвор, скрит за очите на всички юридически и цивилни лица, които влизаха в Центъра по правосъдие. Страхуваше се, че за да бъде изведена оттук със сила, полицията трябваше да положи херкулесовски усилия, а похитителят й лесно щеше да я убие, докато се опитваха.

Изведнъж й хрумна, че вратите на килиите най-вероятно също са непроницаеми за куршумите, и у нея се породи нова надежда. Ако успееше някак си да се отскубне от хватката на Оранжевата униформа, може би щеше да успее да се заключи в някоя килия…

— По-добре се моли хеликоптерът да дойде навреме — каза той и заби дулото на пистолета в гърба й.

„О, да.“ Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. „Ако се обърна рязко и успея да го съборя на земята, може би ще успея да се скрия в някоя от килиите и да се заключа…“

— Може би хеликоптерът не е единствената ти възможност. Може би ще успеем да измислим нещо друго… Като, например, да сключим сделка. — Гордееше се с това колко спокойно прозвуча гласът й. Умът й продължаваше да препуска, преценяваше добрите и лошите страни на все още недообмисления й план за бягство. Бе така тихо в коридора, че тракането на токчетата й по пода бе оглушително. Гласът й отекваше като ехо. — Например, ако ми позволиш да изляза жива от това, ще ти дам стопроцентова гаранция, че ще те отърва от смъртното наказание.

— Не ми ги пробутвай тези. Не можеш нищо да гарантираш. — Дулото на пистолета отново се заби в гръбнака й. Тя изви гръб в инстинктивен опит да избегне болката — безуспешно — и трепна. — И ако не си затвориш проклетата уста, ще те убия веднага.

„Добре… Поеми дълбоко дъх.“

Толкова по въпроса да се измъкне с обещания. Продължи да върви напред, а сърцето й заблъска в гърдите, когато реалността я връхлетя с пълна сила. Ако този тук не получеше искания от него хеликоптер — а нямаше да го получи, беше й добре известно как работи заплахата със заложниците — или ако не й се удадеше възможност да избяга, беше мъртва.

След клането в съдебната зала, той очевидно знаеше, че няма какво да губи. Беше заслужил смъртно наказание вече поне шест пъти. Още един труп — нейният — нямаше никакво значение за него.

И очевидно не беше почитател на прокурорите.

„Моля те, Господи, не позволявай да умра.“

Лицето на Бен изникна пред очите й. При мисълта как ще страда синът й, ако нещо се случи с нея, в очите й отново бликнаха топли и солени сълзи.

„Дръж се“, каза си, изпълнена с ожесточение. Мъката, ненавременна и донякъде неоснователна, стегна още повече сърцето й. Запримигва бързо, за да прогони нежеланите сълзи, преди да са потекли по бузите й, и се застави да не мисли за Бен. Ако искаше да й остане надежда за оцеляване, умът й трябваше да бъде спокоен и бистър, фокусиран върху настоящето.

„Направи като Мечо Пух. Мисли, мисли, мисли.“

Тъкмо когато стигнаха до първата килия, бравата на вратата й се разтресе. Кейт ококори очи от изненада и дори подскочи леко, когато видя лицето, долепено до прозорчето. Беше мургав и плешив мъж, чиито черти бяха странно изкривени от стъклото. Гледаше ги и безуспешно се опитваше да отвори вратата.

— По дяволите! — В гласа на похитителя й се усещаше гневна нотка. — Отвори вратата.

Това бе адресирано към нея и тя се подчини. Ключалките на всички затворнически килии бяха от външната страна. Разбира се. Затворниците трябваше да бъдат заключени вътре. По всяка вероятност вратите въобще не можеха да се заключват отвътре. Имаше и тежки резета, които допълнително подсилваха вратите.

Стомахът й се сви, когато тя разбра колко близо бе до извършването на ужасна грешка.

Тъкмо съзнанието й, с известно смущение, регистрираше факта, че резето като че ли не си е на мястото, когато вратата се отвори с трясък и затворникът излезе в коридора. Беше малко по-висок от похитителя й, с неестествено развити мускули на ръцете, раменете и гърдите, което й подсказа, че е почитател на стероидите и силовите упражнения. Освен това, вероятно имаше много време за тренировки в затвора. Оранжевата му униформа бе опъната на гърдите и раменете. Бицепсите му се издуваха. Вратът му бе дебел като на бик. Имаше малки кафяви очи, над които бяха надвиснали рунтави вежди; месест триъгълен нос и тънки устни, обрамчени от мустаци и козя брадичка.

В ръка държеше огромен черен пистолет.

— Какво стана с теб? И къде е Нютън?

Похитителят й изръмжа и притисна лицето й в стената.

Вратата на килията се затвори на сантиметър от носа й, но тя успя да надникне вътре преди това. На пода лежаха абсолютно неподвижни три тела. Един от тях беше в оранжева униформа. Останалите двама носеха тъмносинята униформа на охраната. Единият лежеше с лице към пода — мъртъв или в безсъзнание, тя не знаеше — имаше къса черна коса, беше слаб и изглеждаше млад.

— Нютън е там, мъртъв. Застреля го проклетият охранител, който го въведе в съдебната зала. Успях да го убия, преди да се измъкна.

Кейт стоеше, без да помръдва, дланите й бяха притиснати към гладката студена стена, а сърцето й препускаше като стадо диви коне. Ето, че сега съвсем близо до нея стояха двама убийци, а тя не разполагаше дори с нещо като план.

— Не мога да повярвам — каза затворникът, който беше здрав като бик. Той оставаше спокоен, за разлика от очевидната възбуда на похитителя й. — Проклетата врата просто не искаше да се отвори. Бях заклещен и безпомощен като патица. — Тонът му се промени. — Всичко отиде по дяволите, нали?

— Да. Отиде по дяволите. Мислиш ли, че щях да се върна тук, ако не беше?

— А Пак и малкият Хулио?

— И двамата са мъртви. Мелцер така и не се появи с камиона. Проклето лайно, на което не може да се разчита.

Може да не е успял да премине през обсадата на ченгетата. Обградили са цялата сграда. Вече бяха по местата си, когато счупихме прозореца. Сякаш някой ги беше предупредил. Малкият Хулио скочи, но куршумите го разкъсаха. Пак беше застрелян в съдебната зала. Успях да сграбча тази… хубавка малка прокурорка — провлече присмехулно думите — и…

Телефонът в края на коридора започна да звъни и той млъкна. И тримата обърнаха поглед към него.

— Кой ли е? — Сега и в гласа на втория затворник се долавяше тревога.

— Откъде да знам, по дяволите? Чакай. Може да са ченгетата. Може би хеликоптерът е пристигнал.

Никой още не бе направил опит да вдигне слушалката и телефонът продължаваше пронизително да звъни. Здрава ръка сграбчи Кейт над лакътя и я побутна към телефона.

— Размърдай си задника! — изръмжа той, докато тя се опитваше да запази равновесие на високите токчета.

— Хеликоптер? — запита вторият затворник.

— Дадох им петнайсет минути да ми докарат хеликоптер и заплаших, че след това ще я убия. — Оранжевата униформа звучеше много горда от себе си. — Хей, мис прокурор, колко е часът?

Кейт не искаше да знае отговора на този въпрос, но погледна часовника си.

— Девет и двайсет — отговори.

— Остават им още единайсет минути.

— Мислиш, че номерът ще мине?

— Откъде да знам, умнико? Ако искат да остане жива, ще мине.

— Сигурен ли си, че тя е прокурор?

— Да, по дяволите.

Телефонът още звънеше, когато стигнаха до него. Кейт вървеше най-отпред, а зад нея бяха Оранжевата униформа и вторият затворник.

Оранжевата униформа я побутна към стената, на която бе закачен телефонът. Той звънна точно тогава и тя се напрегна. Облегна се на студената стена и се опита да възстанови нормалния си пулс и равномерното си дишане. Нямаше да е никак добре, ако припаднеше сега. Умът й трябваше да остане бистър, за да може да измисли нещо.

После, обзета от отчаяние, разбра, че бистрият ум няма да й помогне ни най-малко, защото тъжната истина беше, че няма абсолютно никакви идеи, които, евентуално, да прераснат в план.

— Дори не си и помисляй да се измъкнеш — каза Оранжевата униформа и пусна ръката й. Дулото на пистолета му сега бе опряно отстрани във врата й, точно под челюстта. Тя затвори очи, а той вдигна слушалката и телефонът най-после замлъкна.

— Да? — каза. И миг по-късно: — Не ми ги пробутвайте тия. Няма да получите повече време.

— Кажи им, че имаш нужда и от пари — каза вторият затворник иззад гърба й. Той очевидно също беше неспокоен, защото се повдигаше на пръсти. Тя усещаше движенията му и чуваше шумоленето на дрехите му. — Сто хиляди долара и хеликоптер.

— Искам още и пари — каза Оранжевата униформа в слушалката. — Сто хиляди долара. В брой. Небелязани банкноти и не по-едри от двайсетачки. Да чакат в хеликоптера. Остават ви по-малко от десет минути. — Слуша известно време, после каза: — Разбира се. Говорете с нея. Но помнете, че часовникът тиктака.

„Говорете с нея?“ Кейт отвори очи.

Оранжевата униформа притисна слушалката към гърдите си и изгледа Кейт.

— Иска да се увери, че си още жива — каза и придвижи бавно пистолета. Сега дулото се бе сгушило точно под ухото й — там, където сърцето й пърхаше като уплашено птиче. Тя ококори очи и срещна погледа му. Дишаше прекалено бързо, през полуотворените си устни. От допира на студения метал й прилошаваше. Само едно мръдване на пръста му, едно-единствено движение и край на историята.

„Дали ще боли?“

— Внимавай, кучко, наблюдавам те — каза той.

После й подаде слушалката.

„Моля те, Господи, люля те.“

— Кейт Уайт? — запита мъжки глас. Беше ченгето от съдебната зала със спокойните и уверени очи. Гласът му също бе спокоен и окуражителен. Тя се вкопчи в силата му като в спасителна жилетка.

„Трябва да останеш спокойна, трезва…“ Коленете й се огънаха. „О, Господи, не позволявай да умра.“

— Да. — Не знаеше колко дълго ще я оставят да говори и искаше първо да каже най-важното. — Имам малко момченце. — Въпреки твърдата й решимост да остане спокойна, гласът й трепереше. — Аз съм самотна майка. Моля ви, дайте на този човек, каквото иска.

Оранжевата униформа кимна одобрително.

— Ще направим всичко възможно да ви измъкнем жива оттам — каза ченгето. Оранжевата униформа я наблюдаваше внимателно. Кейт мислеше, че чува само нейните думи, но не беше сигурна. — Ти ли си единственият заложник?

— Да. — Сети се за телата, които лежаха проснати в затворническата килия, и за другата, в която не бе успяла да надникне. — Така мисля.

Оранжевата униформа смръщи вежди.

— Достатъчно.

Издърпа слушалката от ръцете й. Дулото на пистолета се заби в плътта й. Пулсът й биеше все така ускорено. Пое си дълбоко дъх, на пресекулки, облегна глава на стената и отново затвори очи.

„Моля те. Моля те. Моля те.“

— Чухте я. Тя е самотна майка — каза той в слушалката. В гласа му се долавяше присмехулна нотка. — Обадете ми се, когато пристигне хеликоптерът. И парите. И помнете, часовникът тиктака.

Докато той затваряше, Кейт чу ченгето да говори на останалите в съдебната зала.

— Няма да получиш хеликоптер — каза вторият затворник.

Тя отвори очи.

— Какво искаш да кажеш? Защо говориш глупости, по дяволите? — Оранжевата униформа се завъртя толкова рязко към другаря си, че движението му раздвижи осезателно въздуха. Или бе толкова разтревожен, че бе забравил за нея, или не я смяташе за заплаха, сигурен, че няма къде да отиде, защото дулото на пистолета вече не беше насочено към нея. Кейт въздъхна от облекчение, макар и беззвучно.

— Те просто печелят време — каза вторият затворник. — Няма да получиш хеликоптера.

— Не печелят време. Хеликоптерът идва. Знаят, че ще я убия.

— И ако я убиеш, как ще ти помогне това? Няма да ни измъкне оттук.

Нямаше какво да се отговори на това. Очевидно Оранжевата униформа го знаеше така добре, както и Кейт, защото не каза нищо. Тя усети внезапната му несигурност, гнева и нарастващия страх. Напрежението между двамата мъже наелектризираше въздуха.

— Но те я искат жива. Ще ми дадат, каквото искам — каза Оранжевата униформа най-после. Но не звучеше като човек, който е убеден в думите си.

— Да кажем, че получиш хеликоптера. Как ще стигнеш до него?

— Какво?

— Как ще стигнеш до него? Къде ще кацне той?

— На покрива.

— Да, там вероятно има площадка за кацане. — Той като че ли мислеше на глас, претегляше възможностите. — Но как ще стигнеш до покрива, без да те свалят?

— Ще я използвам като щит, ето как. Ще им кажа, че дори само да помириша ченге, и ще изпратя куршум в главата й.

Вторият затворник поклати глава.

— Няма да стане.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Прекалено е далеч. Ще трябва да стигнеш до асансьора, след това да излезеш от него и да отидеш до хеликоптера с нея. Там със сигурност ще има снайперисти.

Оранжевата униформа се тресеше от гняв. Повдигаше се на пръсти, отпускаше се на пети, пак се повдигаше на пръсти… Бе разперил предизвикателно ръце.

— Имаш ли по-добър план? А? Имаш ли по-добър план? Ако имаш, нека го чуя.

— Да, имам — каза вторият затворник. — Много по-добър план. За мен поне.

Кейт дори не видя ръката му да помръдва. Чу се само неясен звук и Оранжевата униформа се удари в стената до нея толкова силно, че главата му отскочи. Кейт изпищя пронизително. Викът й още отекваше от стените, а тя го загледа как отваря беззвучно уста, сякаш искаше да каже нещо. Но от гърлото му не излезе нито звук. После той се плъзна надолу по стената като парцалена кукла и остана да седи на пода с опънати крака. Очите и устата му бяха отворени. Главата му клюмна на една страна и остана да лежи върху рамото му. Още преди да види струйката кръв, която се стичаше от устата му, знаеше, че е мъртъв.

Изуменият й поглед се спря на лицето на втория затворник. Той гледаше Оранжевата униформа с крива усмивка и все още държеше пистолета, с който току-що бе стрелял. Мирисът на барут и кървяща плът нахлу в ноздрите й в мига, в който погледът й срещна неговия.

Кръвта й застина във вените. Спря да диша.

— Не се страхувай, малката — каза той. — Нима не помниш стария си приятел Марио?