Карън Робърдс
Признат за виновен (21)

Глава 21

Устните му бяха топли, твърди и сухи. Коленете й се огънаха, щом те я докоснаха. А когато езикът му се пъхна между устните й, й се зави свят. Уверяваше се, че това няма нищо общо с него. Но ръцете й обгърнаха врата му, тя притисна тяло в неговото и отвърна на целувката му. Реакцията й се дължеше на простия факт, че бяха минали години — отпреди раждането на Бен всъщност — откакто за последно я бе целунал мъж. Да, не беше имала интимност с мъж от години и тялото й реагираше бурно.

Тежкото биене на сърцето й, учестяването на пулса й и бързото й дишане бяха просто инстинктивни реакции. Жената в нея отвръщаше на мъжа в него. Нищо лично, наистина.

Или поне така си казваше тя, докато той я прегръщаше все по-силно, а целувката му се задълбочаваше.

Кейт затвори очи. Вътрешността на устата му беше гореща и влажна и имаше слабия аромат на кафе, а той я целуваше така че разгаряше пожар в нея.

Тя продължи да го целува в отговор с копнежа на човек, подложен на диета, при вида на кутия шоколадови бонбони.

Обожаваше вкуса му. И топлината на тялото му. Обожаваше усещането за него.

Пръстите й се заровиха в твърдите къдрави косъмчета на тила му и се насладиха на допира. Тя се повдигна на пръсти, притисна се в него и настръхна от удоволствие, когато зърната на гърдите й се допряха до твърдите мускули на гърдите му. Виеше й се свят от усещането за огромната твърда издутина, доказателството, че е така възбуден като нея, беше опиянена от настоятелното пулсиране на тялото си и от силната му нужда от мъжки ласки.

— Господи! — прошепна, когато устните му се откъснаха от нейните, за да се спускат по врата й и да се спрат на нежното място под ухото й. Той дишаше тежко. Тя усещаше бързото повдигане и спускане на гърдите му. Стискаше я така здраво, сякаш никога нямаше да я пусне.

Което нямаше и да направи. Поне в близките милион години.

— Том. — Кейт потрепери и отпусна глава на рамото му, за да му даде по-добър достъп до нежната си шия. Устата му се спусна към ключицата й в серия от бързи съблазнителни целувки. Устните му изгаряха кожата й; тя усещаше драскането на наболата по брадичката му брада и се чувстваше странно омекнала отвътре.

„Обожавам това“, помисли си тя замаяна, а после устните му отново покриха нейните и тя престана въобще да мисли. Напълно забравила се, обгърна врата му с ръце и се притисна в него така, че да усети всяко мускулче и всяка извивка на тялото му. И започна да го целува в отговор.

Жадно. Страстно. Трескаво.

— Ти ли си, Кейт?

Гласът, произнесъл името й от известно разстояние, ги раздели рязко. Кейт подскочи, а когато се приземи, ръцете на Том вече не я обгръщаха. Сузи — беше нейният глас, както осъзна Кейт сега, когато мозъкът й се бе поохладил малко — стоеше на малката си веранда и гледаше към тях.

Кейт дори не я беше чула да отваря входната врата.

— Да, аз съм! — извика в отговор. Сърцето й още биеше тежко, а по тялото й се разливаше нега. — Тъкмо се канех да вляза.

Огледа се бързо наоколо и се увери, че стояха в най-гъстата сянка. Не мислеше, че Сузи е видяла нещо. Но лицето й пак гореше, когато вдигна многозначителен поглед към Том.

Той обърна глава към нея. Беше прекалено тъмно, за да различи изражението му, но виждаше пламъците в очите му. Тялото му беше напрегнато. Двамата вече не се докосваха, но във въздуха между тях все още се усещаше електричество. Усещаше едва ли не физически присъствието му.

Сузи можеше да върви по дяволите. Кейт искаше да се върне в прегръдките на Том.

— Ще те чакам в колата — каза той и се извърна.

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да изхвърли от ума си последните две минути. Сузи продължаваше да стои на верандата. Моментът не беше подходящ.

„Ще мисля за това по-късно“, обеща си тя и тръгна към къщата.

 

 

Нямаше я пет минути, но това време бе достатъчно Том да възвърне самоконтрола си. Когато на алеята се появи Бен, влачейки след себе си раницата си като куче на верижка, Том вече бе спрял да се упреква и на лицето му бе изписано спокойно изражение. Беше заключил, че вероятно адреналинът го бе подтикнал към спонтанната реакция. Гневът му от лъжите й и страхът за безопасността й, комбинирани с липсата на сън и прекаленото количество кофеин — а и всичко друго — го бяха накарали да експлодира и да я целуне така. Следобедът му беше тежък, още преди да отиде в офиса й. Онези два силно обгорени трупа имаха дълги криминални досиета, бяха добре известни другари на Родригес и Сото и беше почти сигурно, че са търсените от тях момчета. А сега бяха мъртви, с по една малка дупчица от куршум между очите. Бяха ги убили, преди да запалят превозното средство. А този, който ги беше убил, се разхождаше на свобода по улиците. Дали и убиецът не беше замесен в онзи опит за бягство? Може би. Предположенията обаче винаги се оказваха грешка. Дали не беше мъжът, откраднал колата на Кейт? Друго „може би“, но връзката не изглеждаше много вероятна. Но, от друга страна, тези обгорени трупове бяха първото, за което се сети, когато тя му каза какво й се е случило. Като я бе видял да тича към него, така завладяна от ужас, и като чу какво е избегнала на косъм, изпита такава мъка, че все едно на гърба му се стовари бремето на хиляди допълнителни години. Не искаше тя да пострада. Всъщност, ако тя бъдеше наранена, той щеше да го приеме много лично.

А това бе лошо.

Означаваше, че е позволил на чувствата си да вземат връх. Вече не си позволяваше емоционални връзки с жени. Физически, да. Винаги бе готов да си прекара добре и се грижеше да е така и за партньорката му. Но даваше да се разбере, че сериозната връзка е изключена. И че когато спре да му е забавно, ще си отиде.

За първи път нямаше да му е лесно да си отиде просто така.

Беше ли тя в опасност? Или тя самата беше опасността? Или и двете? Тези въпроси се опитваше да разреши. Като ченге, имаше право да я държи под око. Но това май не беше всичко, което правеше…

Това нещо с Кейт — сигурен беше, че не е сериозна връзка — го безпокоеше. В началото мислеше да си легне с нея, но впоследствие размисли. Тя го възбуждаше, но той не беше глупав. Или поне не се смяташе за глупав. А сега му се струваше, че е много възможно да е.

Тя определено беше „под подозрение“, както биха се изразили медиите. И следователно не трябваше да е под крилото му. Беше отрекла да е замесена в онзи опит за бягство, но нима той бе очаквал от нея да си признае?

По този въпрос той й вярваше.

Което не беше извинение да я целуне. Тази целувка бе най-глупавата постъпка в живота му.

Беше я целунал импулсивно. Не бе успял да устои на желанието — толкова силно беше то. В мига, в който устните му бяха допрели нейните, в него се бе разгорял пожар. Тя също изпитваше желание, беше очевидно. Всъщност беше го целунала така, сякаш умираше да се озове в леглото с него. Вече се беше успокоил, но все още си спомняше жадното пулсиране, което бе предизвикала в него.

Трябваше да се подаде на желанието. Да спи с нея, за да може да я изхвърли после от ума си. Вероятно нямаше да му е необходимо много време, за да възвърне спокойствието си.

Или може би не. Възможно беше тя да си играе с него. Може би беше усетила колко силно е желанието му, и бе решила да го подхранва, за да го държи на своя страна.

Въпреки че беше отрекла, той не й вярваше. Но това не го спираше да мисли за нея повече, отколкото трябваше. Това, че непрекъснато се изплъзваше от въпросите му, го ядосваше, но усмивката й разтърсваше целия му свят. Напоследък много често му се искаше да я зашлеви и едновременно с това да я целуне. Едно беше сигурно — каквото и да ставаше между тях, то беше изненада. Никога в живота си не бе очаквал, че ще изпита подобно чувство.

Като че ли двамата бяха свързани по някакъв начин. И като че ли тя се бе превърнала в негова отговорност.

По дяволите, харесваше дори детето й, което отвори вратата и се настани на задната седалка в мига, в който той мислеше за него.

— Здравей — каза Бен. — Тук си, защото са откраднали колата на мама?

Том му хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Да.

Бен сложи раницата до себе си и затвори вратата.

— Какво всъщност се е случило?

Въпросът, произнесен с тон на възрастен, прозвуча така зряло, че Том се обърна да погледне детето. Сините очи го гледаха, без да премигват, изпод гъстите тъмни мигли. Господи, това дете наистина много приличаше на Кейт.

— Този въпрос ще трябва да зададеш на майка си.

Бен направи гримаса.

— Тя няма да ми каже. Непрекъснато се опитва да ме пази от разни неща, които според нея не са за деца.

Той се почувства като в небрано лозе.

— Е, майките обикновено правят така.

Предната врата се отвори и осветлението в колата се включи за секунда — докато Кейт седне и затвори вратата. Той забеляза, че бузите й са поруменели, а устните й са леко подпухнали. Тя му хвърли бърз кос поглед, който бе едновременно срамежлив и така съблазнителен, че желанието му за нея отново се разгоря.

Само че сега то не му се струваше приятно.

Кейт каза нещо на Бен, а Том стисна зъби — за да потисне реакциите си — и запали двигателя.

Не искаше да го харесва.

Тази мисъл се роди в главата й, докато го гледаше заедно със сина й.

След като изпрати полицаите, дошли да запишат показанията й за кражбата на колата, Кейт остана да стои на прага. Вниманието й бе привлечено от таблото в началото на алеята й. Бен и Том играеха баскетбол на жълтата светлина на крушката над гаража и видът на високия, мургав и атлетичен мъж, все още в работните си дрехи, подаващ с усмивка на малкото й русокосо момче, я безпокоеше, макар и да не можеше да каже точно защо. Звукът от отскачащата от земята топка беше леко приглушен от шумоленето на листата и пукането на клоните на огромния дъб. Мракът се беше спуснал вече, нощта бе тъмна, ветровита и студена. Луната се криеше зад облаците и не се виждаше почти нищо друго, освен очертанията на сградите и дърветата. Мракът извикваше у нея страх, защото знаеше, че Марио е някъде там, на свобода, а не беше приключил с нея. Щеше да се тревожи, че Марио или някой от приятелите му ще направят опит да проникнат в къщата, ако Брага не беше с нея, но сега беше абсолютно сигурна, че двамата с Бен са в безопасност. Макар да бе изтощена — и не на последно място от непрекъснатата тревога — не можеше да не забележи с каква лекота синът й общува с мъжа, придобил такова значение в техния живот. Продължи да стои на прага, втренчила погледи в тях. Бен се прицели, стреля и пропусна, а Том улови отскочилата от обръча топка. После демонстрира на Бен правилната стойка на тялото, показа му как да държи топката — Кейт видя, че използват онази за начинаещи, купена от Том — и му направи място под коша. Бен стреля и уцели! Бен изтича след топката, а Том започна да ръкопляска. И Кейт видя Бен да се усмихва щастливо. Лицето му поруменя от гордост.

Кейт също се усмихна, макар никой от двамата да не можеше да забележи усмивката й.

Удоволствието от усмивката на сина й се разля по тялото й като слънчева топлина. Не беше се чувствала така отпусната и щастлива от дни.

Беше щастлива, защото Бен беше щастлив.

Тя добре знаеше, че пътят към сърцето й минава през сина й.

Тази бе единствената пукнатина в защитата, която си беше изградила през годините. До този момент — защото бе внимавала да не се обвързва емоционално, защото не бе допускала мъж достатъчно близо до затворения кръг, който двамата с Бен образуваха — тя дори не знаеше за съществуването й.

Да си позволи да се влюби в Том Брага, щеше да е най-глупавото нещо на света. Дори миналото й да не заплашваше всеки момент да излезе на бял свят и да разруши внимателно изградения й живот, дори той да не беше ченге, което душеше като хрътка наоколо, а тя безсрамно лъжеше, пак щеше да е глупост. Трябваше да отгледа Бен. В живота й нямаше място за никой друг.

Не искаше мъж.

Макар че вътрешно още тръпнеше от целувката му.

Ако можеше, би изхвърлила този спомен завинаги от главата си.

А дори решителността й да се стопеше, една от причините да не излиза на срещи не се беше променила ни най-малко. Не искаше Бен да се привърже към човек, който после да изчезне от живота му.

Мъжете си тръгваха. Знаеше го от личен опит.

Но Бен — не. Един от уроците, които не искаше той да научи, беше колко боли да те изостави човек, когото си се научил да обичаш.

Бен стреля отново към коша докато Том уж се опитваше да му попречи.

Кейт не изчака да види дали топката ще влезе в коша. Изправи рамене и вече без да се усмихва, влезе в къщата.

— Бен! — извика през рамо с тон, който не допускаше възражения. — Домашната работа.

— Мамо!

— Веднага — каза тя, без да се разчувства от молбата му, и тръгна към кухнята.

Бен влезе в къщата след няколко минути, зачервен и изпотен, стиснал под мишница новата топка. Кейт, която бе съблякла якето си по-рано, седна до масата така, както беше в синята си блуза и черните панталони, и започна да вади от раницата му учебници и тетрадки. Беше уморена и нервна. Думите на Марио й бяха дали да разбере, че той няма да остави неподчинението й ненаказано, въпреки че бе вън от затвора; беше разтърсена до дъното на душата си от реакцията си на целувката на мъжа, който сега крачеше напред-назад в дневната й; но домашните задачи на Бен бяха неразделна част от живота й. Беше спуснала евтините щори, които вървяха заедно с къщата — които досега не беше спускала, тъй като кухнята гледаше към задния двор — и нощта беше останала отвън. В стаята беше светло и уютно, макар и не съвсем чисто и подредено, а във въздуха още се усещаше ароматът на пицата, която Том бе настоял да вземат на път за вкъщи.

— Забрави за календара си — каза тя, вдигнала поглед към сина си. Учителят искаше да имат календар, в който да записват всичките си задачи. На теория, идеята беше добра. На практика, Бен или съвсем забравяше за него, или нищо не записваше.

— Знам какво трябва да правя. — Тонът му издаваше по-скоро примирение, отколкото раздразнение. — Имай ми доверие. — После в гласа му се долови по-весела нотка: — Виж какво ми даде Том.

Вдигна топката така, че тя да може да я види. Очите му блестяха, бузите му бяха поруменели и да, той беше щастлив. Въпреки опасенията й — Бен така лесно бе свикнал да се обръща към този почти непознат мъж с Том, че предизвикваше у нея страх — не можеше да не изпитва щастие заради детето си.

— О! — каза и му се усмихна. И по навик добави: — Благодари ли му?

— Да. — Тонът му й подсказваше, че е направила грешка с напомнянето, защото той е вече голям. — И мисля, че ми помага.

— Това е добре. — Въпреки допълнителния мотив, който той имаше, за да й даде топката, тя наистина се радваше за Бен. — Мислиш ли, че можеш да я оставиш за миг, за да напишеш домашната си работа?

— Мразя домашните. — Но остави послушно топката, седна до нея и дръпна към себе си тетрадката по математика. Въздъхна, отвори я, взе молива и вдигна поглед към нея, смръщил вежди. — Какво ще правим без кола?

Беше му казала само, че колата е открадната, без да уточнява, че е била вътре, и той намираше случката по-скоро интересна, отколкото страшна. Възможно беше и наистина да се тревожи как ще отиде на училище утре, но Кейт мислеше, че въпросът му е избраната тактика за отлагане да напише домашната работа.

— Застрахователната компания ще ми даде заем утре. Започвай да пишеш.

— Мразя математиката.

— Знам. Но ще напишеш домашната си работа.

През цялото време, докато се справяха с домашните задачи — което им отне цял час, чак до девет часа, когато Бен трябваше да бъде вече в леглото — Кейт усещаше, че двамата не са сами. Къщата изглеждаше по-малка, когато Том беше там, макар да седеше в дневната, за да не им пречи. Но тя го чу да отива за дистанционното и да превключва каналите, докато не намери някаква спортна програма, която двамата с Бен никога не биха гледали, и да говори по мобилния си телефон. Той не вдигаше шум — дори бе намалил звука на телевизора — но въпреки това тя изпитваше странно безпокойство.

Когато свърши с домашната работа, Бен скочи и се втурна в дневната.

С нетърпение.

— Време е за лягане. — Кейт също стана и го последва. Сърцето й се свиваше при мисълта, че ще види Том на дивана. След онази целувка знаеше, че трябва да внимава с него.

— Не мога ли да остана още малко, защото Том е тук.

— Не.

Том бе влязъл в дневната две крачки преди нея. Беше се полуизлегнал на дивана, подпрял глава на облегалката и вдигнал крака на масичката за кафе. Държеше дистанционното в ръка и изглеждаше напълно у дома си. Беше свалил сакото, кобура и вратовръзката си, което означаваше, че е останал по бяла риза и черни панталони. Горните две копчета на ризата му бяха разкопчани, а ръкавите — навити до лактите.

Изглеждаше уморен и толкова красив, че ако беше романтично настроена, Кейт щеше да сдържи дъха си.

Но не беше. Когато двамата с Бен влязоха в дневната, Том обърна глава, погледна и се усмихна — бавна и мила усмивка, която стопли очите му и накара стомахът й да тръпне.

— Свършихте ли? — запита.

И тогава тя разбра защо присъствието му в къщата извиква такова безпокойство у нея.

Като че ли бяха семейство.

А това беше посока, в която тя никога нямаше да поеме.