Карън Робърдс
Признат за виновен (2)

Глава 2

Тринайсет години по-късно…

Нещо не беше наред. Мисълта изникна в главата на Том Брага със силата на приливна вълна.

Стомахът му се сви. Пулсът му се ускори. Дишането му спря и той продължи да се вслушва в зловещото мълчание, което долиташе от другия край на линията. Не знаеше защо е толкова сигурен, но беше. Разговаряха по мобилни телефони — той и по-младият му брат. Том пътуваше в колата без отличителни знаци към модерния център за раздаване на справедливост във Филаделфия, където трябваше да се яви в девет часа, някъде след трийсет минути. Не му беше известно къде се намира Чарли. И двамата бяха ченгета. Том бе детектив от отдел „Убийства“. Чарли беше помощник-шериф. В тази дъждовна сутрин, понеделник, и двамата бяха дежурни. И Том беше сигурен, че Чарли е в беда.

— Там ли си още, братко? — Том стисна телефона толкова силно, че той сякаш се заби в дланта му, но гласът му остана странно спокоен. Двамата разговаряха за обичайния обяд в неделя в дома на майка им, която Том бе пропуснал за трети път, защото се бе уморил от непрекъснатите й натяквания, че на трийсет и пет години е все още сам, и защото понякога членовете на семейството му, деветнайсет на брой, наистина можеха да го подлудят. Тъкмо обсъждаха пилето с чеснов сос, което бе едно от любимите ястия на Чарли, когато той изсумтя като от изненада, а после внезапно млъкна. И Том веднага разбра, че нещо не е наред.

— Да — отговори Чарли за огромно облекчение на Том. Но то трая само докато съзнанието му отбележи факта, че обикновено развълнуваният глас на брат му сега е абсолютно безизразен. Долавяше още тежкото дишане на Чарли. — Хм, струва ми се, че трябва да вървя.

— Добре. Поздрави от мен сладката си съпруга. — Тонът на Том бе сърдечен. Но под косата му бе избила студена пот. — Кажи й, че очаквам с нетърпение домашно приготвената лазаня, която ми е обещала.

— Непременно — каза Чарли и телефонът му замлъкна.

Отговорът му още звучеше в ушите на Том и той профуча на червен светофар. Натисна рязко спирачките и служебният черен „Форд Торъс“ се завъртя по мокрия паваж. Успя да го овладее навреме — миг преди изневиделица да се е озовал насред оживената търговска улица. Натовареният трафик пълзеше по шосето само на сантиметри от предната му броня. Непрекъснатият поток фарове караше мрачния ден да изглежда още по-сив и по-тъмен. Дъждът се стичаше по предното му стъкло, барабанеше по покрива, а тежките капки плясваха тежко по паважа и сякаш отскачаха. Чистачките работеха усилено, а по радиото предаваха популярна музика.

Той обаче не забелязваше нищо от това.

Жената на Чарли се казваше Тери, а готварските й умения стигаха до приготвянето на сандвичи с фъстъчено масло.

— Господи! — Това бе едновременно молитва и обвинение.

Том си пое дълбоко дъх и призова на помощ дългогодишния си опит, за да отдели разума си от емоциите и да направи това, за което бе обучен при спешни случаи. Какво следваше? В главата му изведнъж изникна споменът за Чарли такъв, какъвто го бе видял за последен път. Чернокос, строен и привлекателен, каквито бяха всичките Брага. Преди три седмици Чарли седеше до надуваемия детски басейн в задния си двор само по боксерки и викаше за помощ, докато четиригодишните му близнаци го заливаха с леденостудена вода. Това, че си представяше усмихнатото лице на брат си, не му помагаше особено, затова Том направи всичко възможно да го прогони от съзнанието си и натисна един от бутоните на мобилния си телефон. Ръцете му не трепереха. Мислите му бяха ясни. Но пулсът му бе ускорен като на състезателен жребец на финалната линия.

Измина сякаш цяла вечност, докато слушаше сигнала „свободно“ от другия край.

„Вдигни, вдигни, по дяволите, Брус Джонсън, вдигни!“

— Джонсън на телефона.

— Том Брага — представи се Том на шефа на брат си Чарли. Студената пот, която първоначално бе избила под косата му, сега обливаше цялото му тяло. Адреналинът изпълваше вените му. Усещаше напрегнатостта в собствения си глас, но в същото време се чувстваше спокоен и концентриран. — Къде е Чарли?

— Чарли? — Джонсън направи пауза. Том си го представяше как седи, облегнат назад, а пред него на бюрото — кафе и вестник. Островче на спокойствието сред никога нестихващия хаос. Офисът на филаделфийския шериф бе огромен, имаше множество отдели, стотици помощници и персонал, но двамата с Джонсън бяха израснали заедно в Юга и се познаваха повече от добре. Едрият широкоплещест сержант бе любимец на цялото семейство на Том. — Трябва да проверя.

Покри слушалката — не особено успешно — и извика:

— Някой знае ли къде е тази сутрин Чарли Брага?

„Побързай!“, помисли си Том и стисна зъби. После, осъзнал какво прави, се застави да отпусне челюстта си.

Само след секунди Джонсън бе отново на телефона.

— Взел е свидетел от затвора, за да го откара в Центъра за справедливост. Не е било толкова отдавна и вероятно все още е там. Има ли специална причина, поради която се интересуваш?

Центърът за справедливост. Том го виждаше. Той бе само на пресечка по-нататък вдясно. Висока каменна, правоъгълна сграда, завършваща с кубе, с вертикални прозорци, които проблясваха в жълто в дъжда.

Светофарът светеше зелено, а кръстовището беше чисто. Съзнанието му тъкмо бе регистрирало този факт и в ушите му зазвучаха стотици клаксони зад него. Секунда след това той натисна силно педала на газта. Задните гуми на „Форд“—а хвърлиха потоци вода във въздуха и колата потегли.

— Говорих с него по телефона точно преди да ти се обадя.

Гласът на Том не трепваше, въпреки че предчувствията му ставаха все по-лоши. Колата се носеше към сградата, а той не откъсваше поглед от нея, докато заобикаляше другите превозни средства в опит да стигне дотам възможно най-бързо. От двете страни на улица „Филбърт“ бяха паркирани автомобили, а пред него се простираше тясното, прокарано преди войната, авеню, което водеше до Центъра. Хора бързаха по тротоарите, минаваха покрай сградата, други се качваха или слизаха по широките каменни стъпала, водещи към главния вход. От пешеходците се виждаше само море от чадъри и пляскащи в локвите крака. Зад въртящите се врати на Центъра се виждаха охранителите и детекторите за метал. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Нямаше и намек за безредици. Но интуицията му нашепваше друго, а ако въобще бе научил нещо по време на тринайсетте си години в полицията, то бе да не върви против шестото си чувство.

— Все едно, че ми даде сигнал. — Том продължаваше да говори по телефона, но погледът му обхождаше района. — Нещо не е наред. Трябва да алармираш всички, които в момента са на твое разположение. Изпрати подкрепление на Чарли. И кажи на хората си да не вдигат шум. Никакви сирени. Имам наистина лошо предчувствие.

Джонсън изсумтя.

— И трябва да изпратя подкрепление само защото имаш лошо предчувствие?

— Да.

— Добре. Ще го направя — каза Джонсън. Беше професионалист и знаеше, че няма право да поема рискове, когато се касае за безопасността на някого от служителите му, както и да не подлага на съмнение интуицията на друг полицай.

Покри отново слушалката, но въпреки това Том го чу как дава съответните заповеди.

— Къде, по-точно, в Центъра? — извика Том в слушалката. Наложи се да извика, за да привлече отново вниманието на Джонсън. Том бе вече до сградата и минаваше бавно покрай редицата, паркирани броня до броня, автомобили. Хвърли бърз поглед по-нататък по шосето и откри, че всъщност няма свободно място за паркиране. Не че това имаше някакво значение. Без да обърне внимание на клаксоните, които вдигаха оглушителен шум зад него, той спря до голям сребрист „Събърбън“.

— Вероятно в мазето — отговори Джонсън. — Вероятно.

По дяволите.

Мазето бе лошо осветено и непроветрено. Намираше се на два етажа под земята. В днешно време съдилищата имат нужда от килии, в които да държат затворниците, от административни офиси, от съдебни зали, както и от просторни преддверия, в които да се събират адвокатите. И тъй като никога няма достатъчно място, килиите обикновено са в мазето. Центърът гъмжеше от хора и активност от седем часа сутринта, когато започваха да въртят из различните офиси подсъдимите, а с тях и всички, свързани със случаите им.

Чарли би могъл да срещне какви ли не неприятности там долу.

— На мястото съм — каза Том мрачно и сложи край на връзката.

Изскочи навън в проливния дъжд с наведена глава, сякаш така щеше да може, да се предпази. Но късата му и гъста черна коса, спортното сако, бялата риза, червената вратовръзка и сивите панталони веднага прогизнаха. Той затръшна вратата на колата и затича като спринтьор към сградата, като освободи предпазителя на „Глок“-а си.

Ако имаше късмет, нямаше да се наложи да го използва. Но късметът му никога не бе особено добър.