Карън Робърдс
Признат за виновен (19)

Глава 19

— Здравей — поздрави я Брага. Погледът му проследи Кейт, която заобиколи бюрото си. — Напрегнат ден?

Тя го изгледа с присвити очи. Нещо в поведението му…

— Това посещение на учтивост ли е? — запита и остави куфарчето си на пода, почти сигурна, че не е. Изправи се, изпъна рамене и го погледна директно в очите. Застана зад бюрото си, хванала облегалката на стола, и се стегна, за да понесе онова, което щеше да й каже, каквото и да беше то. — Защото, ако е така, нямам време. Трябва да свърша още някои неща, преди да си тръгна, а не искам да закъснея с вземането на Бен от училище.

— Ще ни отнеме само минута. — Измъкна ръце иззад гърба си. Държеше тънка найлонова пазарска торбичка, която се издуваше от съдържанието си. — Донесох ти нещо.

— Донесъл си ми нещо? — Не това очакваше. Кейт протегна ръка да вземе торбичката озадачена и хвърли поглед към лицето му точно навреме, за да долови появилата се за кратко твърдост в очите му и около устата му, когато торбичката премина от неговите в нейните ръце. „За какво е всичко това?“ Смръщи вежди и се опита да открие някакъв смисъл в жестовете и думите му.

— Всъщност това е за Бен. — Гласът му бе напълно лишен от интонация. — Баскетболна топка. Случайно открих такава, на която са изрисувани длани, за да му покажат как трябва да я държи, преди да я изстреля към коша. Реших, че може да помогне.

Кейт надникна в торбичката. Вътре наистина имаше баскетболна топка. Оранжева, с изрисувани малки длани. Топка за начинаещи? Защото на нея й приличаше на такава.

Погледите им се срещнаха.

— Благодаря — каза тя. Благодарността й бе искрена, защото беше помислил за Бен. Синът й вероятно бе споделил с него за проблемите, които имаше със спорта. Усмихна му се — неуверена, но много чаровна усмивка — нещо, което правеше много рядко напоследък.

Той й кимна бързо в отговор. Стоеше с леко разкрачени крака, а изражението на лицето му продължаваше да е неразгадаемо. Всъщност, като се замислеше, той й се струваше гневен — нещо, което не беше обяснимо в дадената ситуация.

Добре, толкова по въпроса с любезностите. Остави торбичката до куфарчето си на пода и отново го погледна, този път — без да се усмихне.

— Има ли нещо друго?

— Да.

Той прекоси стаята само с две огромни крачки и затвори вратата, а тя го гледаше с все по-нарастваща изненада. След като затвори вратата, той застана пред бюрото й и я изгледа с непроницаемия поглед, за който тя започваше да се досеща, че не предвещава нищо добро.

— Какво? — Вдигна поглед към него, опитвайки се да не издава тревогата си, макар че напоследък тя беше станала неразделна част от ежедневието й.

— Искам да си изясним нещо. Как точно застреля Родригес? Ще ми разкажеш ли още веднъж, моля те.

Сърцето й заби тежко. В гърдите й се образува стегнат възел. Устата й пресъхна. Всичките тези физически реакции бяха инстинктивни и спонтанни и тя не можеше да ги контролира.

„О, Господи! Дали усеща и вижда реакциите ми?“

„Стегни се! — каза си — Той е ченге, а не психо.“

— Не искам повече да говоря за това. Кара ме да си спомням, а спомените са мъчителни.

Той стисна устни. Постави длани на бюрото и се наведе към нея. Така очите им бяха почти на едно и също равнище. Очите му излъчваха сексапил — или поне така щеше да бъде, ако не я пронизваха като лазерни лъчи.

— Рано или късно, отново ще ти се наложи да разговаряш с някого. Ако бях на твое място, щях да избера себе си. И настоящия момент.

Тя стисна здраво облегалката на стола и вирна брадичка. Като адвокат, много добре знаеше какви са правата й.

— Не се налага да кажа и дума. Мое законно право е да не отговарям на въпросите ти. Както и на тези, зададени ми от други хора.

— Така е. Ще упражниш ли правата си?

И двамата знаеха, че ако прокурор откаже да отговори на въпросите на детектив, разследващ случай, в който е замесен, ще предизвика тревога и недоверие както сред прокурорските, така и сред полицейските среди. Дори шефовете й щяха да бъдат изпълнени с подозрение. Накратко, подобно поведение едва ли щеше да се хареса на някого. Всички щяха да помислят, че крие нещо.

„Точно така.“

— Не. — Едва успя да прикрие киселата нотка в гласа си. Каква полза от всички тези конституционни права, след като не можеш да ги упражниш в случай на нужда? — Какво искаш да знаеш?

Като че ли не помнеше. Като че ли той не беше налучкал единствения въпрос, от който тя се страхуваше. Като че ли лъжата, която не беше изрекла, не тревожеше душата й.

— Как застреля Родригес? И съжалявам, ако въпросът извиква болезнени спомени у теб.

Кейт едва се сдържа да не му се озъби. Никак не изглеждаше да съжалява. Изглеждаше напрегнат.

И като че ли в очакване тя нещо да обърка.

Какво ли знаеше? Дали отново ставаше въпрос за втория мъж в коридора? Или нещо различно?

„Не изпадай в паника.“

Опита се да си спомни историята, която му бе разказала, и то до последната подробност. Трябваше да бъде последователна — в това беше ключът. Като прокурор, винаги се стараеше да накара онези, които лъжеха, да се издадат — например да й разкажат една и съща история по три различни начина. Това бе сигурен знак за лъжа.

„Поеми си дълбоко дъх. Не, чакай, така ще се издадеш. Просто остани спокойна.“

— Е? — запита той.

Кейт стисна облегалката на стола толкова силно, че ноктите й се забиха в кожата.

— Той ме събори на земята. Видях пистолета на пода. Той изпусна оръжието си. Грабнах пистолета от пода, скочих на крака и го застрелях. Куршумът се заби право в средата на гърдите му.

Кейт потрепери като си спомни как беше застрелян Родригес. Беше почти сигурна, че е изредила събитията в правилния ред. Спомни си дори думите си, че предпазителят е бил свален. Дали не ставаше въпрос точно за това? Дали от Балистичния отдел не бяха казали, че предпазителят не е бил свален? Ако беше така…

— В коя ръка беше пистолетът ти, когато стреля?

Светът спря да се върти за секунда. Този бе най-трудният момент в живота й. Целият й живот мина пред очите й. Този отговор му беше така необходим. Това беше несъответствието. Спомни си — така ясно, сякаш действието се развиваше в този момент пред очите й — че Марио държеше пистолета в лявата си ръка. Затова и не бе забелязала дракона, виещ се около дясната му китка, в охранявания коридор. Защото беше стрелял с лявата ръка.

— В лявата. — Надяваше се изражението й да не се е променило. Не мислеше, че се е издала; дори чувствата й да са се изписали на лицето й, то е било за част от секундата и той едва ли беше забелязал. Но дори да грешеше, едва ли можеха да бъдат повдигнати обвинения срещу някого само защото изражението му се е променило.

— Ти обикновено си служиш с дясната ръка, нали?

Бе така категоричен, че я накара да смръщи вежди. После се сети. Разбира се. Баскетболната топка — беше й подал торбичката с баскетболната топка. И тя я беше поела. С дясната ръка. Автоматично. Без да се замисли, защото наистина си служеше с дясната ръка.

Беше го направил преднамерено. Като тест.

Изгледа го гневно и му посочи вратата.

— Това беше. Излез.

Той се изправи, очевидно изненадан.

— Не отговори на въпроса ми.

— И няма да го направя. Разговорът приключи. И искам да си тръгнеш. Веднага.

Защото беше развълнувана от подаръка. За миг беше помислила, че са приятели. Беше си въобразила, че той се интересува от Бен. Той ли я беше измамил, или тя сама се беше подвела? Болката бе по-лоша от всичко в живота й. Излезе иззад бюрото си и тръгна към вратата с намерението да я отвори и да остане на прага, докато не го види да изчезва в края на коридора. Но когато мина покрай него, той я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Ти си деснячка, Кейт.

Тя издърпа ръката си. Той беше толкова близо до нея, че трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. Те бяха тъмни и гневни. Устните му бяха свити в тънка, твърда линия. Изражението му беше сериозно и дори мрачно. Което беше нищо, сравнено с нейните чувства. Тя беше бясна.

— Дръж си ръцете далеч от мен. Излез от офиса ми.

— Ако има обяснение защо жена, която обикновено си служи с дясната ръка, би застреляла някого с лявата, искам да го чуя.

Все така бясна, тя продължи да крачи към вратата. Подхвърли му отговора през рамо.

— Трябва да кажа, че нямаш никакъв късмет, детективе, защото няма да отговоря повече на нито един твой въпрос.

— Кейт…

Тя стигна до вратата, отвори я с рязко движение и се обърна с лице към него.

— Вън!

Лицето му стана твърдо.

— Няма да съм единственият, който ще задава въпроси.

— Казах вън!

Мона изскочи от офиса си, ококорила очи от изненада. Двама техни колеги, които в този момент минаваха по коридора, също се обърнаха да видят за какво е цялата тази врява. Едва тогава Кейт осъзна, че крещи.

„Не прави сцена.“

— Нещо не е наред ли? — запита Мона. Брага вече вървеше към вратата.

— Детектив Брага тъкмо си тръгва. — Гласът на Кейт бе леденостуден. Мона отиде при нея и втренчи поглед в мъжа, който сега буквално се извисяваше над Кейт.

Беше толкова близо, че Кейт виждаше всяко петънце по кожата му. Погледът му обхождаше лицето й. Тя го гледаше студено, с каменно изражение.

Той се наведе — устните му почти докосваха ухото й — и прошепна:

— Само за протокола, въобще не умееш да лъжеш. Лицето ти всеки път те издава.

Тя си пое раздразнено дъх, а той си тръгна.

— Трябва да знаеш, че този мъж е прекрасен. — И двете гледаха след отдалечаващия се детектив, но Мона бе ококорила очи. — Как ми се иска да шепнеше в моето ухо!

Кейт откъсна поглед от Брага, за да изгледа гневно Мона, която вдигна и двете си ръце във въздуха.

— Съжалявам — направи извинителна гримаса Мона. Хвърли на Брага последен и пълен със съжаление поглед, след това отново впи очи в Кейт. — За какво бе всичко това?

— За нищо. — Изражението на Мона говореше на Кейт, че това обяснение не е достатъчно. Но за нещастие на Мона, Кейт нямаше да каже нищо повече. — Просто остана повече, отколкото беше желан. Това е всичко.

— Аха.

— Виж, имам работа. — Кейт влезе в офиса си и затвори вратата пред любопитното лице на Мона. После се облегна на нея и затвори очи.

Беше така разтърсена от преживяното, че едва ли щеше да може да свърши нещо. Искаше да се обади в затвора и да разбере кой беше подписал заповедта за освобождение на Марио. Искаше да се обади на двама ключови свидетели, които трябваше да се явят в съда на следващия ден, но това бе преди целият график на съдебната система да се обърка и сега тя искаше да е сигурна, че знаят за отлагането на делото. Искаше още да…

Всичко това можеше да върви по дяволите. Щеше да си отиде у дома. Поглед към часовника потвърди, че краят на работния ден е настъпил. Оставаха само няколко минути до шест часа.

Вдигна куфарчето си от пода, без да си направи труда да провери съдържанието му — нещо, което винаги правеше, за да е сигурна, че е взела папките, които й трябват, за да работи у дома си, след като приспи Бен. Торбичката с баскетболната топка също беше на пода до бюрото й. Погледна я и се поколеба. Реши да я вземе, макар да изпитваше мъка заради повода, по който й беше дадена. Но, от друга страна, с какво би помогнало стоенето й тук до сутринта? Като мина покрай офиса на Мона, видя, че вратата е затворена, а осветлението — изключено. Предположи, че Мона също си е тръгнала. Вратата на Брайън беше затворена, но в офиса му светеше, което означаваше, че още работи.

Като стигна до края на коридора, Кейт беше неприятно изненадана.

Синди още седеше зад бюрото си и усилено флиртуваше с мъжа, подпрял се в другия му край. Мъжът не видя Кейт, защото беше с гръб към нея. Тесен ханш, широки рамене, черна коса — не можеше да го сбърка с никого.

Брага.

Като го позна, Кейт изпита смесица от враждебност и неспокойствие.

„Какво прави още тук?“

Не искаше да мисли за това. И всъщност нямаше да мисли. Не я интересуваше дали флиртува със Синди, или се опитва да измъкне информация от нея.

Беше физически и емоционално изтощена. И уплашена до смърт.

Защото Марио можеше да е навсякъде. А тази вечер двамата с Бен щяха да са сами.

Не биваше да позволява на Брага да спи в дома й миналата нощ. Каквито и да са били мотивите му — а беше прекалено уморена дори да премисли възможностите — за нея не бе добре да разчита на някого дори за секунда, защото така само се чувстваше още по-нещастна, когато осъзнаеше, че е абсолютно сама в живота.

„Но това ти е добре известно. Как си могла да го забравиш?“

Може би проблемът бе в това, че просто не бе свикнала със страха.

Кейт помаха мълчаливо на Синди — беше прекалено зряла, за да втренчи поглед в гърба на Брага — Кейт зави наляво, към асансьорите, пред които чакаха десетина нейни колеги. Присъедини се към тях, като отговори на поздравите и забележките им, без дори съзнанието й да регистрира значението на думите. Ако имаше късмет, Брага нямаше дори да я забележи.

За нещастие, късметът не беше на нейна страна.

— Все още ли не искаш да говориш с мен? — В следващия миг Брага беше до нея. Зададе й въпроса толкова тихо, че само тя да го чуе. Кейт твърдо бе обърнала гръб на бюрото и Синди, затова не го беше видяла да приближава.

Тъй като съзнаваше, че колегите й — макар да бъбреха безразборно — лесно могат да чуят размяната на думи, Кейт не отговори. Гледаше втренчено затворените врати на асансьорите пред себе си, които, за нещастие, бяха медни и отразяваха отраженията им. Така тя го виждаше, застанал малко вляво зад нея. Той я гледаше.

Погледите им се срещнаха в гладката медна повърхност.

Очите й мятаха гневни мълнии.

— Да — отговори най-после тя.

Точно тогава пристигна един от асансьорите. Кейт и всички останали влязоха вътре. Брага отново беше зад нея. И тя пак го виждаше в гладката метална повърхност.

„По дяволите тази мед.“

Асансьорът стигна до приземния етаж и Кейт, както и всички други, слязоха. Тя тръгна към подземния гараж, където беше оставила колата си, а Брага я ядоса, като тръгна след нея.

— Върви си — подхвърли тя през рамо, като мина през вратата, която водеше вън от сградата, прекоси тясната алея и отвори вратата на гаража, а Брага през цялото време я следваше.

Той й отговори тихо и спокойно.

— Моята кола също е паркирана там.

Без да отговори, Кейт се спусна по спираловидното стълбище, което водеше към подобния на огромна пещера подземен паркинг. Той имаше шест нива, сводест таван и навсякъде миришеше на изгорели автомобилни газове. Стените бяха масивни, а ъглите — тъмни. Тук можеха да паркират само хора, които имаха разрешителни. Тя имаше. Беше почти сигурна, че Брага няма, но ченгетата като че ли паркираха където пожелаят, и то без никакви санкции. Виждаха се малко хора, дошли да вземат автомобилите си. Паркингът беше пълен едва наполовина, въпреки че в работните часове нямаше нито едно свободно място. Разбира се, голяма част от работещите вече бяха потеглили към домовете си. Шумът от автомобилите, движещи се по спираловидно изкачващите се шосета, отекваше от масивните стени. От време на време се чуваше по някой клаксон. С падането на мрака — вече почти пълен — бяха паднали и температурите. В гаража беше дори по-студено, отколкото навън и Кейт потрепери, докато вървеше към близкия асансьор.

— Искаш ли да говориш с мен, Кейт? — Брага беше плътно зад нея. Разбира се, вероятно щеше да заяви, че самият той също отива към асансьора. — Независимо дали вярваш или не, аз съм на твоя страна.

— О, така ли? — Тя натисна ядосано бутона за асансьора. Тази врата, слава Богу, беше боядисана в жълто, което не отразяваше нищо. Той стоеше до нея, но не беше задължително тя да го погледне. — Този номер минава ли пред много хора? Защото, да ти кажа право, мен не можеш да убедиш.

Асансьорът пристигна. Той беше просто малка метална кутия, а вътре миришеше на неща, за които Кейт предпочиташе да не мисли. Вратата се отвори бавно и тя пристъпи вътре. Брага също.

— Може би си служиш еднакво добре и с двете ръце — каза Брага. — Виждаш ли, не бях се сетил за това.

Кейт почервеня, защото разбра, че това е примамка.

— Върви по дяволите. — Обърна се към него, а гласът й издаваше, че е бясна. — И вземи проклетата топка със себе си.

Подаде му торбичката с топката. Изненадан, той я пое. Тя се шмугна между двете вече затварящи се врати с надеждата, че отворът ще е прекалено тесен за него. Той протегна ръка към бутона. Вратата се затвори.

„Ха.“

Когато за последен път го погледна, той натискаше раздразнено бутона и я гледаше с открито разочарование.

За да е сигурна, че няма отново да я настигне, тя изтича до третия етаж, където беше колата й. Тук цареше такава тишина сега, че стъпките й отекваха в собствените й уши; а студенината на бетона я караше да потреперва. Хрумна й, че Брага можеше отново да я открие и да й прави нежелана компания, но тъй като — или поне така се предполагаше — не знаеше къде е колата й, едва ли щеше да успее да я настигне, преди да потегли. А ако имаше наглостта да се появи в дома й по-късно, тя щеше безцеремонно да го прогони.

Ако зависеше от нея, никога повече нямаше да му проговори.

Гневът все още кипеше в нея, когато отвори вратата на колата, хвърли куфарчето си на задната седалка, седна зад кормилото, запали двигателя и потегли по рампата, която водеше нагоре, замислена за това каква странна тишина цареше наистина и колко безлюден беше третият етаж на паркинга, когато усети — не видя, а усети — движение на задната седалка.

Хвърли поглед през рамо и едва не подскочи, като видя Марио да се изправя от пода, където очевидно бе лежал до този момент.