Фабиан Ленк
Мнимият крал (9)

Изключително заразно

В Лондонския Тауър две деца и една котка чакаха да се случи чудо. Ким си блъскаше главата как да се измъкнат от тази дупка. Тя отново хвърли поглед към умната котка, но този път и тя, изглежда, бе безпомощна.

В този момент вратата се отвори и се появи Уилбър с поднос с четири паници.

— Много е вкусна — каза той, хилейки се. — Вечерята.

Ким взе една от паниците. Вътре имаше някакъв мътен буламач, в който плуваше нещо и махаше с черни тънички крачка.

Отвратена, Ким изпусна паницата.

— Каква гадост! — извика тя.

Уилбър се изсмя подигравателно.

— Ще предам оплакванията ти на готвача. Сигурен съм, че ще ти се извини лично. Вземи пример от Хъмфри — на него му харесва.

Бръснарят гребеше буламача с лъжицата си и не вдигаше поглед.

— Храната е отвратителна! — оплака се и Едуард.

Уилбър изобщо не реагира и излезе от килията, като продължаваше да се смее.

— Чумата да те тръшне! — извика Едуард след него. — Или сипаницата^[1]! А най-добре и двете!

Уилбър завъртя ключа в ключалката и продължи пътя си.

— Няма да докосна това нещо — продължи да ругае Едуард. — А и ще се погрижа в бъдеще тук…

Ким обаче не го слушаше.

— Момчета, Хъмфри! — възбудено извика тя. — Имам идея!

Всички обърнаха поглед към нея. Ким се усмихваше. След това им обясни плана си.

— Ако това стане — ухилено рече бръснарят, — имаш една почерпка от мен. И освен това ще ти подаря безплатно подстригване!

Ким се залови за работа. Всичко, от което се нуждаеше, беше лепкава кал, а такава тук имаше в изобилие.

След час бе готова. След това започна да блъска по вратата, докато Уилбър не се появи. Той отключи вратата и блъсна Ким. В ръката си държеше фенер.

— Какъв е този шум, дявол да го вземе?

— Този тук е болен! — каза Ким и се постара гласът й да прозвучи изплашено. След това посочи към Леон. — Има странни петна по лицето.

— Този ги получи преди мен — уж вбесено отвърна Леон и заби пръст в гърдите на Едуард.

Уилбър недоверчиво вдигна фенера над главата си.

— Какво е имал първи?

В този момент Леон и Едуард погледнаха нагоре. Лицата им бяха покрити с черни петна — Ким доста се бе постарала да ги издокара така. За да подсили ефекта, Леон бе одрал леко бузите си на две места, уж че от гнойните пъпки тече кръв.

Уилбър се отдръпна ужасено назад и се прекръсти.

— Това е… това е… — запелтечи той.

— Сипаница — довърши изречението Хъмфри. — Мен също ме сърби. Отвратителна работа. Да не би да е свързано с храната ти, Уилбър?

— Заразно ли е? — невинно попита Ким.

— И още питаш! — извика Уилбър.

— В такъв случай може би вече си го прихванал и ти?

Уилбър нервно поклати глава.

— Аз ли? Не, само това не!

Погледът му блуждаеше из килията. Той хапеше долната си устна.

Ким предположи, че съобразява трескаво. Тя демонстративно започна да се чеше по лицето. Бе се гримирала съвсем леко, за да не изглежда всичко твърде нагласено.

— Трябва да изчезвате оттук — каза Уилбър. — Бързо! Не трябва да заразявате повече хора. И най-вече мен!

Той започна да се разпорежда на висок глас в коридора. Двама мъже веднага се втурнаха в килията.

— Изхвърлете и четиримата от тук! — заповяда той. — Имат сипаница!

Мъжете понечиха да се върнат.

— И без възражения! — излая Уилбър. — И сам щях да го направя, но не трябва да напускам поста си.

— И ние! — извикаха мъжете. Вече се бяха упътили към коридора.

— Не, вие можете! И знаете ли защо? Защото аз ви заповядвам така! — изкрещя Уилбър. — Хайде!

Мъжете се подчиниха с нежелание.

— Къде да ги водим?

— Заведете ги извън градските порти, на чумното място!

Малко по-късно една лодка с весла се плъзна покрай Портата на изменниците^[2]. На борда й се намираха една котка, четирима много, много болни затворници и двама стражи в отвратително настроение.

Мъжете насочиха лодката по течението. Единият от тях гребеше, а другият бе седнал на кърмата и държеше ръка върху меча си. На подобаващо разстояние пред него седяха Ким и Леон. Следваше гребецът. Пред него, отново на подобаващо разстояние, седяха Едуард и Хъмфри, който бе с вързани ръце.

Ким вдиша с пълни гърди хладния въздух. Отдавна се бе мръкнало. От близкия бряг до тях достигаше весел смях. Ким бе щастлива, защото планът й успя. Измъкнаха се от Тауър. Сега обаче трябваше да направят следващата крачка.

— Какво е това чумно място? — попита тя, за да завърже разговор с войника.

— Не може да не го знаеш, дете — отвърна й той с раздразнение. — Там водят всички заразноболни. За тях се грижат монасите, които събират волни пожертвувания за бедните души. Гражданите дават достатъчно.

Другият язвително се засмя.

— Само така можем да се избавим от вас!

Ким преглътна.

След като минаха под Лондонския мост, Ким впери поглед в брега. Там нямаше жив човек. Много добре! Не трябва да пропускат тази възможност! Тя ощипа Леон. Това бе уговореният знак! Двамата мълниеносно се обърнаха назад и блъснаха нищо неподозиращия войник. Той се прекатури с вик зад борда и цопна в Темза.

В същото време Хъмфри нанесе с две ръце кроше в брадата на озадачения гребец, който, от своя страна, се пренесе в света на сънищата.

Докато другият войник плуваше към брега, ругаейки, приятелите прерязаха с меча на гребеца въжетата на Хъмфри.

— Великолепно, страхотни сте! — с пълно гърло извика бръснарят.

— По-добре греби! — му отвърна Ким през смях. — Скоро ще се втурнат по петите ни!

При един тъмен пристан, недалеч от пристанищния квартал, излязоха на брега и оставиха в лодката гребеца, който още не бе дошъл в съзнание.

— По-добре да се разделим тук — забеляза Хъмфри, след като изми лицето си с вода от Темза. — Поотделно имаме повече шансове да се спасим. Още веднъж хиляди благодарности!

Леон и Едуард също измиха лицата си. Хъмфри вече почти се бе скрил в една тъмна уличка.

— И не забравяйте за безплатното подстригване! Винаги съм насреща… — След това изчезна.

Ким му помаха с ръка.

— И къде ще се подслоним сега? — попита Леон.

— Няма смисъл отново да опитваме в двореца — отвърна Едуард. — Когато се стъмни, стражите не пускат никого вътре.

Кия се заумилква в краката на Ким и постигна своето — момичето погледна към нея.

— Имаш някаква идея, така ли да те разбирам? — рече Ким. Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Котката ли? — удивено попита Едуард.

— О, да, случва се понякога — загадъчно отвърна Ким.

И сякаш в потвърждение на думите й Кия се плъзна напред и ги поведе покрай Темза. Скоро стигнаха до кея, където седяха на пристан големи кораби. От кръчмите наоколо се разнасяха музика и дрезгаво пеене.

Но Кия не се интересуваше от това. Тя профуча покрай една малка корабостроителница и се насочи право към залостените врати на една дърводелска работилница със собственик Стивън Милър, както разбра Ким от надписа върху една табелка, осветена от уличен фенер.

Котката се поколеба за миг, а след това се шмугна под вратата, точно до работилницата. Ким нерешително побутна дървената врата. За нейна изненада тя бе отключена. Приятелите се озоваха във вътрешен двор, пълен с всякакви вехтории.

В този момент вратата на съседната работилница се отвори и на прага застана дрипав мъж с червена коса. Мъжът бе облечен в сиви панталони от груб плат и широка синя риза. Краката му бяха обути в ботуши. В лявата си ръка държеше свещ, а в дясната — дебела тояга.

— Какво се мотаете тук? — изръмжа той и вдигна тоягата.