Фабиан Ленк
Мнимият крал (8)

Дворцови клюки

Първото, което видя Юлиан, когато се събуди, бе загриженото лице на един от слугите, който се наведе над него и го попита:

— Починахте ли си добре, Ваше Величество?

И днес се случи абсолютно същото, както и предишния ден. Каквото и да поискаше да направи, някой го изпреварваше и го правеше вместо него. Бе толкова нелепо! Шестима слуги, единият от които ужасно кривоглед, го издокараха от главата до петите в рубиненочервено. Юлиан заприлича на паун с късите си панталони и префърцунения си кадифен жакет, извезан със злато и обшит с хермелин^[1] около яката. Върху ризата си от виолетова коприна носеше тежка златна огърлица с блестящ, струващ цяло състояние рубин. Най-ужасни обаче бяха виолетовите дълги чорапи и неудобните позлатени обувки, които стискаха краката му като менгеме. Явно истинският Едуард носеше обувки с размер, различен от неговия. На главата си носеше барета от черно кадифе, украсена с черно пауново перо.

— Не вали, така че това нещо е напълно излишно — възропта Юлиан.

— Както той пожелае! — раболепно отвърна късогледият слуга.

Юлиан се запита кой беше този „той“, тъй като освен всичко друго, слугата гледаше едновременно във всички посоки.

— Как така той? — попита Юлиан, защото предположи, че кривогледият има предвид някой от другите слуги.

Слугите си размениха тревожни погледи.

— Вие се шегувате — снизходително каза кривогледият.

Юлиан погледна през рамо, но там нямаше други хора.

— Имам предвид вас, Ваше Величество — уточни мъжът.

Сега вече Юлиан схвана и кимна примирено.

След богатата закуска със сестрите на Едуард — Елизабет и Мария, през по-голямата част от която той мълчеше, го отведоха при Сиймур. Лордът го очакваше в Голямата зала^[2] за аудиенции^[3]. Сложиха го да седне на трон от тъмно дърво, поставен върху подиум. Слънчевата светлина се прокрадваше през прозорците от цветно стъкло с изображения на Хенри VIII между гербовете на шестте му жени и Юлиан повече от всичко на света искаше да си плюе на петите и да избяга от тази огромна зала, в която се чувстваше толкова дребен и незначителен.

Един придворен донесе червена възглавничка, върху която бе положена златна корона. Слугата се поклони ниско, като церемониално държеше короната едва ли не под носа на Юлиан. Момчето разбра и сложи короната на главата си. В този момент към гърдите му се надигна някаква топла вълна. Короната бе истинска, тя бе символ на едно могъщо кралство, а той, Юлиан от Зибентан, я носеше! Сърцето му заби лудо, а дланите му се изпотиха.

„Аз съм крал на Англия!“, помисли си момчето. И въпреки че всичко бе само грешка, само игра, в този момент той се почувства като крал. Бе незабравим момент, Юлиан щеше да го помни цял живот!

Но радостта му не продължи дълго, тъй като малко след това трябваше да се срещне с лондонски граждани, които се хвърляха на пода пред краката му, искаха съвети от него или го молеха за нещо. Скоро той се почувства напълно объркан.

Половин час по-късно, точно когато Юлиан се канеше да заповяда да произведат в рицар някакъв обикновен свинар, Сиймур даде знак и аудиенцията набързо приключи.

— Изглежда, че все още имате треска, Ваше Величество — разстроено каза Сиймур на Юлиан. — Щом свърши обяда, ще изпратя доктор Уолткинсън в покоите ви.

 

 

Напълно съкрушен, Юлиан се бе свил в огромния вграден гардероб, където успя да се вмъкне в един от малкото моменти, когато не го наблюдаваха. Нямаше никакво намерение да се оставя да го прегледат. Нямаше особено добро мнение за лекарите от онова време.

Изведнъж се разнесе гласът на кривогледия слуга:

— Къде е той, за бога?

Юлиан чу как слугите започнаха да го търсят. Обзе го някаква луда радост. Беше оставил вратата на гардероба леко открехната, за да може да диша. И сега оттам можеше да наблюдава как слугите безпомощно сноват насам-натам.

— Дано да не е избягал в лабиринта — каза кривогледият. — Негово Величество е толкова объркан в момента, че никога няма да намери обратния път.

Другият слуга, дребен дебел мъж, се усмихна криво.

— И на единия, и на другия това ще им дойде много добре.

— Внимавай какво говориш — прошепна кривогледият. — А иначе си прав. Вероятно ще обявят Едуард за луд и тогава той ще е принуден да абдикира^[4]!

— Това също ще е добре дошло за някои хора тук — отвърна дебелият.

Юлиан преглътна с усилие. И това ако не са приятни новини! Внезапно осъзна, че най-вероятно се намира в опасност. Изглежда, за някого не бе никак изгодно да се сложи край на тази заблуда. Щяха да имат всички основания да го обявят за невменяем и да го отстранят. Но кой беше този някой?

— Доста е странно, че кралят не спира да твърди, че не е крал — продължи кривогледият.

— В същото време Сиймур не е съвсем сигурен дали това наистина не е така — добави дебелият.

Кривогледият махна с ръка.

— Глупости! Чух Кранмър да казва, че е напълно изключено да има грешка. И ако кралят наистина е някакъв двойник, как е могъл да се вмъкне в кралските одежди?

Другият слуга се замисли.

— Имаш право, така е. А сега ела, трябва да открием този луд!