Фабиан Ленк
Мнимият крал (7)

Добре дошли в ада!

Войниците завлякоха приятелите до една малка лодка на Темза. След това под строга охрана ги откараха до Тауър.

— Ох, това е Кулата на предателите! — простена Едуард, когато лодката се насочи към ниско мостче под една от кулите на Тауър. Плъзнаха се под свода на моста и стигнаха до малък каменен кей.

— Арестанти, слизайте! — извика някой.

Леон вдигна поглед и видя длъгнест мъж с глуповато изражение. Големият му плосък нос явно бе чупен неведнъж. Леон си помисли, че прилича на безформен картоф. Очите на мъжа бяха твърде близко едно до друго. В ръката му подрънкваше връзка ключове. По всяка вероятност това бе надзирателят на затвора.

— Слизайте! — повтори той и приятелите се подчиниха.

— Какво прави този звяр с вас? — попита надзирателят единия от войниците.

Мъжът присви рамене.

— Котката не се отделя и на крачка от децата. Най-добре затвори и нея, Уилбър. Още повече че при теб има изобилие от плъхове.

Уилбър изсумтя и се изплю във водата.

— Имаш право. В такъв случай ще тикна и звяра на топло.

— Това не е звяр, а котка! — поправи го Леон.

— Затваряй си устата! В какво са обвинени тези младоци?

Войникът му докладва какво се бе случило.

— Трябва да ги заведем при съдията — додаде той.

Уилбър отново се изплю.

— При съдията ли? Той е много зает по това време.

— Е, в такъв случай ги затвори, докато намери време! — отсече войникът, назова името на каруцаря и даде знак за тръгване.

Леон угнетено наблюдаваше как лодката отплава към свободата.

— Елате с мен! — заповяда им Уилбър и ги поведе по някакъв коридор надолу, а след това по една стълба нагоре. Леон чу ридания и викове. Някой блъскаше по една от яките дървени врати.

— Отворете, пуснете ме да изляза, невинен съм! — пронизително крещеше някакъв глас отвътре.

— Така казват всички — промърмори с досада Уилбър. После посегна към връзката с ключове и отключи една килия. — Тук ще се намери място и за вас — каза той подигравателно и ги тикна вътре.

Леон ужасено се огледа наоколо — помещението беше ниско, с малко прозорче без стъкла и с решетка, през която свиреше вятърът. На пода лежеше мръсен сламеник, а до една кофа се търкаляха остатъци от храна. Някаква неясна фигура бавно вдигна глава.

— Добре дошли — изхриптя фигурата. — Добре дошли в ада!

Мъжът бе около четиридесетте. Имаше дълга, гъста коса, сплъстена брада и бе облечен в дрипи. Той протегна ръка и посочи към новодошлите. Пръстите му бяха невероятно слаби, а ноктите — дълги и жълти.

— Намерете си уютно местенце и се настанявайте! — покани ги той.

Едва сега Леон видя, че на десния си крак мъжът има окови, с които бе прикован към влажната стена. Уилбър им бе спестил поне това, вероятно защото не смяташе, че могат да му се изплъзнат.

— Много благодаря — отвърна любезно Леон, но не бързаше да седне върху мръсната слама. След това представи себе си и приятелите си. В този момент Кия скочи в сламата. Разнесе се цвъртене, което показа, че ловът й е бил успешен.

— А ти кой си? — обърна се на свой ред Леон към затворника.

Мъжът се поклони.

— Аз съм Хъмфри, бръснарят.

— Бръснарят ли?

— Да, бях бръснар в двореца. Допреди две години. След това ме заловиха да крада една златна ножица. Пълна глупост от моя страна, за която ми лепнаха двайсет години затвор. Даааа… от тогава съм тук.

Леон хвърли въпросителен поглед към Едуард. Искаше да разбере дали младият крал е познал мъжа.

Едуард разбра и едва доловимо кимна.

Хъмфри въздъхна.

— Ах, какви времена бяха! Толкова хубави за едни и толкова лоши за други. Някои благородници от Хемптън Корт също бяха тикнати в затвора.

Едуард се отпусна в сламата пред фризьора и изпитателно го погледна.

— Така ли? И защо?

— Интриги, приятелю, интриги! — загадъчно му отвърна Хъмфри.

Сега вече и Леон, и Ким го погледнаха с интерес.

— Разкажи ни за това!

Нямаше нужда да го молят дълго.

— Младият Едуард е играчка в ръцете на тези хора, просто марионетка… — започна тъжно той. — Опитват се да му оказват влияние, да го направят покорен. Той е само дете и не е трудно да му се влияе…

— Не съм толкова сигурен. Кралят все пак е на дванайсет години! — запротестира Едуард.

Бръснарят се засмя.

— Изглежда, че го познаваш добре — рече той и замръзна на мястото си. — Всъщност много приличаш на него.

— Чиста случайност — побърза да отвърне Едуард.

— И кой се опитва да влияе на краля? — полюбопитства Леон.

— О, всички… Голямата му сестра например. И архиепископът. Но най-лош от всички е лорд-протекторът.

— Откъде знаеш? — недоверчиво попита Ким.

— Ако прекарваш цялото си време в двореца, както правех аз тогава, научаваш много неща — отвърна Хъмфри. — Е, да, носят се различни слухове, но нерядко в тях има и нещо вярно. Освен това вратите в двореца не са толкова дебели…

— Подслушвал си значи? — подскочи възмутено Едуард.

— Не, не! Просто имам фин слух — опита се да смекчи думите му бръснарят.

— Е, добре, все едно, продължавай! — настоя Едуард.

Леон също намираше разказите на Хъмфри за твърде интересни.

— Защо точно лорд-протекторът? — чу той Едуард да пита.

Бръснарят повдигна вежди.

— Толкова е очевидно. Сиймур управлява от името на малолетния Едуард. При това той разиграва собствените си карти. Сиймур е хитра лисица. Но се страхува от деня, в който Едуард сам ще хване поводите. Чух, че иска да предотврати този момент, защото тогава ще загуби властта си.

Леон започна да подръпва лявото си ухо — както винаги, когато се замислеше дълбоко.

— Да не би да искаш да кажеш, че Сиймур възнамерява да… — не можа да довърши изречението си той.

— Много вероятно — отвърна бръснарят, а след това затвори очи. Май смяташе разговора за приключен.

Леон усети как го обзема страх. Юлиан бе в двореца и всички го мислеха за краля. И ако благородниците бяха избрали точно този момент за покушение, Юлиан щеше да се превърне в тяхна мишена!

Леон се замисли. Надяваше се, че съвсем скоро ще ги изправят пред съдията. Това бе единственият им шанс да излязат от тук.

Вероятно бе задрямал за малко, защото се стресна от грохот откъм вратата. Нямаше никаква представа колко време е минало. Ким и Едуард също стреснато търкаха очи.

Чу се превъртане на ключ в ключалката и след това някой отвори вратата.

— Имате посещение — прозвуча гласът на Уилбър и те разпознаха силуета му в рамката на вратата. В този момент до него се появи втора сянка, но бързо се дръпна назад.

— Вие ли сте съдията? — надигна се Леон. — Ние…

— Кой ти е разрешил да говориш, затворнико? — прекъсна го грубо Уилбър. — Не мърдай от мястото си и дръж устата си затворена!

Леон се вгледа във втората фигура. Сега успя да види, че лицето й е забулено. Вероятно много държеше да не бъде разпозната. Какво би могло да означава това?

— Кой сте вие? — отчаяно извика Леон.

Сянката се дръпна още по-назад.

— Трябва да ни помогнете да излезем от тук! — изкрещя момчето.

Не последва никакъв отговор.

— Видяхте ли достатъчно? — попита Уилбър.

Фигурата кимна и в следващия момент вратата се затвори с трясък.