Фабиан Ленк
Мнимият крал (4)

Из лондонските улички

— Това е напълно откачено, тези глупаци отведоха мнимия крал! — радостно извика Едуард и се плесна по бедрата.

— Да, за съжаление — отвърна Леон. — Юлиан едва ли намира това за особено забавно.

Едуард сложи ръка на рамото му.

— Не се безпокой! Всичко ще е наред, повярвай ми! Ще се поразходим още малко из Лондон. След това ще се върнем в двореца и ще получите приятеля си цял-целеничък. Спокойно!

— Добре — отвърна Леон, който вече бе изгубил желание да си играе на криеница из Лондон. — Далече ли е от тук дворецът?

— Не, не много. Около четвърт час с каретата.

— Само дето нямаме карета — отбеляза Ким.

Едуард смутено ги погледна.

— Така е. В такъв случай по-добре да тръгваме още сега.

Леон кимна.

— Добра идея. По кой път ще тръгнем?

Младият крал посочи към реката.

— Трябва да вървим по течението на Темза. Така ще стигнем до Хемптън Корт Палас, моя дом.

Трите деца и котката тръгнаха покрай спокойно течащата река. Леон очакваше всеки момент някой да разпознае младия крал или най-малкото да вдигне учудено вежди. Но никой не му обръщаше внимание — сега за поданиците си той бе само едно най-обикновено момче.

„Дрехите наистина правят човека“, помисли си Леон. Или поне в някои случаи.

Децата излязоха от пристанищния квартал, тръгнаха надясно, водени от Едуард, и скоро стигнаха до огромна арка^[1]. Тя бе от дърво и с петте си метра височина значително надвишаваше каменната градска стена. Върху арката имаше нещо като къщичка, или по-точно някаква правоъгълна съборетина с решетки на прозорците.

— Това е Темпъл Бар^[2] — обясни Едуард. — Горе има затвор. Когато стражите пипнат някой престъпник, който иска да се промъкне през града с плячката си, начаса могат да го тикнат в затвора. Практично, нали?

Леон се засмя.

— Да, изключително практично. Как мислиш, стражите няма ли да те разпознаят? В такъв случай биха могли да ни осигурят карета, за да стигнем по-бързо до двореца.

Едуард изкриви лице в гримаса.

— Не знам дали искам стражите да ме познаят. Тогава целият цирк ще започне отново… — и той започна да имитира слугите си.

Ким хвърли на Едуард един от възхитителните си погледи.

— Моля те!

Едуард се покашля и изправи рамене.

— Е, добре! — каза той и тръгна към единия от двамата войници.

Леон, Ким и Кия го последваха. Дребничкият Едуард се изправи самоуверено пред едрия часовой и му заповяда:

— Докарайте ми една карета!

Войникът беше облечен в униформа, състояща се от широк панталон, пристегнат над коленете, и тъмночервен къс жакет с позлатени копчета и ширити. Бе въоръжен с дълъг меч и алебарда^[3].

— Какво искаш, дребосък? — излая войникът в отговор.

Едуард сложи тънките си ръце на кръста.

— Имаш нещо в ушите ли? Докарай ми една карета, иначе ще се озовеш в Тауър!

Леон забеляза, че лицето на войника застрашително почервенява.

— Какво ти става, хлапако? — изръмжа мъжът и застрашително пристъпи към Едуард.

Кралят обаче не се помръдна и на милиметър.

— Не знаеш кой стои пред теб, в противен случай…

— Знам много добре! — прекъсна го войникът. — Един малък негодник, на когото ще насиня задника. — И той подаде алебардата си на другия часовой: — Подръж това за малко.

Едуард побесня от гняв и изду бузи:

— Какво си позволяваш? Аз съм кралят!

— Да бе, аз пък съм архиепископът!

— Но той наистина е кралят! — извикаха Леон и Ким в хор.

— Затваряйте си устата! — отвърна войникът и потърка ръце със задоволство. — Сега ще си получиш обещания пердах, малкият!

Само че Едуард беше по-бърз от него. Той се стрелна покрай войника и се шмугна през вратата. Леон, Ким и Кия последваха примера му.

— Да ги последваме ли? — извика часовоят с двете алебарди.

— Как не! — извика другият. — Това са само няколко хлапета. Освен това не трябва да напускаме поста си.

— Едва се отървахме! — каза Леон, когато се отдалечиха на сигурно разстояние.

— Да, но в двореца няма да ни се случи подобно нещо — отбеляза Едуард. — Там без съмнение ще ме познаят.

Леон не бе толкова сигурен. Но предпочете да си замълчи и продължи да върви.

Тук, зад крепостните стени на града, постройките бяха коренно различни. Преминаха покрай великолепни малки дворци, увенчани с кулички и заобиколени от обширни паркове.

— Тези дворци също ли са твои? — попита Леон краля.

Едуард се засмя:

— Не, те са на благородниците. Важни хора, които са ми предани. Освен това моят дворец е малко по-голям. Той има около петстотин стаи.

— Моля?

Едуард се засмя:

— Да, така казват. Баща ми преустрои малко Хемптън Корт. Не съм броил стаите. В повечето от тях дори и не съм влизал. Това… не ме интересува.

Децата мълчаливо продължиха нататък и след близо час най-после стигнаха до двореца.

— Това е централната порта! — извика Едуард.

От голям, почти кръгъл площад тръгваше алея, широка около четиридесет метра. Тя водеше до триетажна постройка от червени тухли. Над арката на масивната порта имаше голям бял еркер^[4] с две редици от по шест бели прозореца. От двете страни на портата се извисяваха две тънки кули, увенчани с метални шапки. Следваха две много по-дебели осмоъгълни кули с пилони, на които се развяваше флаг с червено-синия герб на Тюдорите. От двете страни на дебелите кули се простираха дълги редици двуетажни постройки от червени и черни тухли с бели прозорци. По краищата на покрива стърчаха зъбци. Леон бе изключително впечатлен от огромния и красив дворец.

Точно в този момент през портата премина една карета.

— Я, това е каретата на доктор Уолткинсън, моят придворен лекар. Той със сигурност ще ме познае! Всяка сутрин идва в двореца и си тръгва късно следобед — извика Едуард и застана на пътя на каретата.

Кочияшът дръпна поводите и конете забавиха хода си.

— Хайде, изчезвай! — изръмжа кочияшът.

— Аз съм кралят! — разнесе се насреща му. — Искам да говоря с доктор Уолткинсън!

Кочияшът вдигна камшика си.

— Изчезвай, момче! Докторът няма време за такива като теб. И не петни името на краля ни, че зле ти се пише! Дий!

Едуард едва успя да отскочи настрани. Каретата изтрополи покрай него.

Кралят се отправи към портата с увиснали рамене.

— Нищо няма да излезе — тихо прошепна Леон на Ким.

— И аз имам такова чувство — отвърна момичето и взе Кия в ръце.

Вече бяха стигнали при часовите. Но и сега се случи същото, както и при Темпъл Бар. Никой не повярва на Едуард — прогониха и него, и новите му приятели.

— Какво ще правим сега? — попита Ким.

— Да се върнем в града! — предложи Леон след кратък размисъл. — Там ще намерим подслон за през нощта. А утре ще опитаме отново, още повече че в двореца сигурно ще забележат, че в него се подвизава мним крал.

— Добре, да се връщаме тогава — рече Ким. — Имаш ли възражения, Едуард?

— Никакви! Това със сигурност ще е много вълнуващо.

 

 

Стигнаха до града на свечеряване. Продължиха да вървят, докато най-после видяха една странноприемница, която се казваше „Златната гъска“.

— Изглежда доста добре — каза Леон. — Въпросът обаче е има ли някой пари в себе си?

И той хвърли към Едуард поглед, изпълнен с надежда. Младият крал все пак бе приказно богат.

— Пари ли? — пъхна ръка в джоба си Едуард. — Нямам, за съжаление. Нали това не са моите дрехи. Той се поколеба за момент. След това си призна с половин уста: — Освен това никога не нося пари. На мен не са ми нужни. Все пак съм крал, всеки би се зарадвал да ми предостави подслон… В обичайния случай.

— Да, в обичайния случай… — отекнаха като ехо думите на Леон. — Да опитаме все пак. Можем да предложим да си изработим парите за нощувката.

— Да ги изработим ли? — лицето на Едуард помръкна.

Леон ги остави да чакат и уверено се упъти към „Златната гъска“. Върна се след минута. Едно пълно нощно гърне полетя след него и се изтърколи по калдъръма.

— Никакъв шанс — каза Леон. — Да продължим да търсим.

Тримата се залутаха безцелно из Лондон.

Междувременно бе станало съвсем тъмно. Луната все още не се бе показала. От Темза се понесе мъгла и запълзя из уличките. Светеха само отделни тесни прозорчета. Но всички врати бяха здраво залостени. И сякаш положението им не бе достатъчно тягостно, та започна и да ръми.

— Имам късмет, че ви открих — неочаквано възкликна Едуард. — Само като си представя, че можеше да се лутам наоколо сам… Но сега имам вас, моите приятели — спря се той. — Вие сте мои приятели, нали?

— Разбира се! — отвърнаха Леон и Ким.

Едуард продължи:

— Попитах, защото… — Внезапно гласът му се снижи и той прошепна: — Защото никога досега не съм имал приятели.

Леон мълчеше смутено. Животът на един крал май не бе много радостен. Във всеки случай не и когато този крал е толкова млад, колкото Едуард. Леон сложи ръка върху слабичкото рамо на Едуард и децата уморено продължиха през нощния Лондон.

Опитаха на още две места да си намерят работа и подслон, но без успех. В душата на Леон започна да се промъква тревога. Кварталът, в който се намираха, не будеше ни най-малко доверие. Уличката бе тясна, в един ъгъл, недалеч от някаква изоставена къща се виждаше купчина боклук, а вратата бе разбита и висеше на пантите си. Във въздуха се носеше противна остра миризма — смесица от развалена риба и гниещо зеле. От някакво малко прозорче се разнасяха дим и смрад. Вероятно някой готви зад тъмната стена, помисли си Леон.

— По всичко изглежда, че ще трябва да пренощуваме на улицата — каза тихо момчето.

— За бога! — прошепна ужасено кралят. — Чувал съм, че нощем в града бродят какви ли не съмнителни типове. Убийци, крадци и всякаква друга паплач.

— Ама че ужасни думи — изхриптя в този момент някакъв глас и от мрака изплува неясен силует на едър мъж в широка пелерина. Лицето му не се виждаше, скрито в сянката на качулката. Мъжът щракна с пръсти: — Дайте светлина!

Изведнъж зад гърба му, сякаш от нищото, се появи друг мъж. Той носеше фенер, който освети улицата с мъждивата си светлина.

Леон неволно отстъпи крачка назад. Усети, че Ким и Едуард бяха плътно зад него. Кия направи гърбица и изсъска.

— Е, не — развеселено каза мъжът в пелерината, взе фенера от другия мъж и го вдигна над главите им. — Поне да ви разгледам.

Сега момчето успя да види лицето на този тип — дълъг нос, скосена брадичка, малки черни очички и рошава брада. Мъжът приличаше на плъх.

Непознатият бръкна под палтото си и извади дълъг нож. В очите му се появи странен блясък, който изпълни Леон с ужас.

„По дяволите, това наистина са разбойници!“, помисли си момчето.

— Да не сте посмели да ни направите нещо! — обади се в този момент Едуард иззад гърба на Леон.

— Така ли? И защо?

— Аз съм кралят!

Мъжът се ухили:

— Да бе!

— Така е, той наистина е кралят! — извика Леон и всичко отново се повтори. Нямаше ли да се намери поне един човек в цял Лондон, който да им повярва?

Мъжът присви очи. След това издърпа Едуард иззад гърба на Леон и се вторачи в него. После се замисли и в душата на Леон се прокрадна надежда, че разбойникът е разпознал краля си. Това по всяка вероятност би ги спасило. Все пак тези типове едва ли биха посегнали на краля си… Или може би греши?

— Какво да правим с тях, Джеймс? — нетърпеливо попита в този момент другият мъж. — Да ги оберем и след това…

Внезапно от дъното на уличката се разнесе дрезгав мъжки смях, а след това се чу моряшка песен. За облекчение на Леон, Джеймс бързо скри ножа.

Момчето побърза да използва тази възможност:

— Оставете ни да си вървим, моля ви! Така и така нямаме пари! — запелтечи то. — Ние сме само едни бедни сирачета, които търсят къде да пренощуват.

Смехът се усили. Моряците щяха да се появят всеки момент.

Джеймс сбърчи чело. След това устните му се разкривиха в страшна усмивка:

— Така значи, търсите къде да пренощувате… Дойде ми една великолепна идея. Хайде, последвайте ме!

Леон хвърли поглед към Ким. Момичето изглеждаше толкова безпомощно, колкото беше и самият той. Смехът се чуваше все по-слабо и Леон осъзна, че моряците са свили в някоя друга уличка. Ръката на Джеймс отново потъна под палтото му.

— Хайде, размърдайте се!

Леон преглътна.

— Добре — успя само да каже момчето.

— Натам! — Джеймс посочи с глава към тъмнината. — Да тръгваме! Вървете!

В този момент Кия изсъска. Леон погледна към котката. Очите й бяха широко отворени и в тях се четеше ужас. Дали Джеймс не иска да ги примами в капан? Но какво друго им остава, освен да го последват?

— Тръгвайте най-после! — изсъска Джеймс и се изсмя без причина.

Стомахът на Леон се сви и момчето примирено закрачи след него.