Фабиан Ленк
Мнимият крал (3)

Юлиан, крал на Англия и Ирландия

Приятелите се плъзнаха през някакви дебели зидове и се озоваха на малък площад. Беше следобед. Юлиан се огледа наоколо и веднага разпозна крепостта, през чиято дясна кула се бяха озовали в Лондон. Могъщите й стени мрачно се извисяваха пред тях.

— Тауър^[1]! — изстреля той.

Преди една година Юлиан бе идвал в Лондон с родителите си и бе посетил прочутата крепост, в която днес се пазят кралските скъпоценности. Екскурзоводът им обясни, че някога крепостта служела и за кралски дворец, и за затвор. В подземията на тъмницата лежали най-опасните престъпници на Англия. Но не само споменът за влажните килии накара Юлиан да потръпне. Лондон ги посрещна с есенни температури и момчето бе доволно, че и той като Леон бе обут с ботуши и облечен със сив панталон и дебела риза. Ризата му бе тъмножълта, а тази на Леон — тъмносиня. Къси жакети с подплата завършваха облеклото им. Ким бе натъкмена в памучна рокля с дълги ръкави. Роклята бе светлокафява, вталена и с колан на талията. Краката й бяха обути в ботуши до кокалчетата.

— А сега накъде? — попита Ким.

— Към двореца! — заяви Леон. — Там ще си опитаме късмета! Би трябвало да се намира на запад оттук.

За по-сигурно той все пак попита един просяк, седнал пред някаква гостилница. Мъжът посочи на югозапад и след няколко крачки тримата приятели стигнаха до широка река, над която се стелеше тънка мъгла.

— Това трябва да е Темза^[2]! — Въодушевено извика Юлиан. — А това — Лондонският мост^[3]! Ако правилно си спомням, по това време той е единственият мост над реката.

— Невероятно! — извика Ким. — Върху моста има къщи и дори една църква!

Докато вървяха към моста, децата не преставаха да се възхищават на огромното съоръжение, състоящо се от осемнайсет свода, протегнати ниско над реката. От двете страни на моста имаше кули и подвижни мостове. Дървени къщи, някои от тях седеметажни, се извисяваха към мрачното небе. Сред потока от хора, тълпящи се върху моста, се виждаха и конски впрягове, устремени към отсрещната страна на реката, а амбулантни търговци и слуги си пробиваха път със своите двуколки. Навалицата бе най-голяма при портата.

Приятелите продължиха напред и стигнаха до пристанищния квартал. На кея бяха хвърлили котва различни плавателни съдове: неугледни салове и огромни галеони^[4], елегантни каравели^[5] и малки рибарски барки^[6].

Навсякъде цареше оживление. Матроси притичваха по палубите, облечени в грубите си дрехи — най-често сини панталони и здрави жакети, боцмани крещяха команди и свиреха пронизително със свирки, за да подканят матросите да работят по-бързо.

А работа имаше повече от достатъчно. На пристаните се виждаха камари най-различни стоки: топове плат, бъчви с риба, брашно, осолено месо или питейна вода, както и сандъци с подправки, които трябваше да бъдат натоварени или разтоварени. По калдъръма изтрополи кола, запрегната с четири яки коня и натоварена с дърва. Това принуди приятелите да се притиснат плътно към каменния зид.

— Хайде, да продължаваме! — подкани ги Леон. — Юлиан, можеш ли да кажеш колко още ни остава до двореца?

— Не, за съжаление. Хемптън Корт не влизаше в програмата ни.

Приятелите повървяха още известно време покрай Темза. Към търговските кантори се притискаха кръчмички с гръмки названия като „Абордажната кука“ и „Топовният грохот“. Повечето постройки бяха на четири или пет етажа, с островърхи покриви, покрити с керемиди, а от горните им етажи се спускаха въжета, с помощта на които стоките можеше да бъдат изтеглени нагоре.

Юлиан вдигна глава и откри, че зад предната редица от къщи край реката се извисяват многобройни църковни камбанарии. Докато бяха пътували със самолета към Лондон, бе прочел в един туристически справочник, че през Средновековието в града имало точно сто църкви.

Мяукане го откъсна от мислите му. Успя само да види как Кия изчезва в някаква безлюдна уличка между работилничките на един обущар и един бръснар.

Приятелите бързо се спогледаха, след това последваха котката. Юлиан вървеше начело. Уличката бе толкова тясна, че покривите на къщите почти се допираха. Внезапно се разнесе смях и едно момче на техните години се втурна към ъгъла и се сблъска с Юлиан. Двамата паднаха на земята.

— Опитваше се какво… — Юлиан не можа да довърши изречението. Въпреки че уличката бе всичко друго, но не и светла, той успя да забележи, че двамата с момчето поразително си приличат. Само че то бе облечено много по-добре: обувките му на токове бяха с позлата, носеше бели чорапи, широк зелен панталон, пристегнат над коленете, и снежнобяла риза, обшита със златен конец, а върху нея — зелен кадифен жакет със златни копчета и кожена гарнитура. Шапката му бе паднала на земята при сблъсъка. Тя бе плоска, с формата на чиния и с пауново перо.

— Юлиан, нямах представа, че имаш брат близнак! — извика изумен Леон.

Юлиан и момчето се изправиха и се вторачиха един в друг.

— Не е възможно! — прошепна момчето. — Изглеждаш съвсем като мен. Как се казваш?

— Юлиан, а това са приятелите ми Ким, Леон и Кия — отвърна Юлиан. След това разказа историята, която обикновено разказваше в такива случаи. Били бедни сирачета от едно село, далеч от Лондон, дошли да търсят работа и подслон тук. — Ние току-що…

— Ш-ш-шт, чакай малко! Мисля, че идват! — прекъсна го момчето.

— Кой идва?

— Слугите ми. Търсят ме — тайнствено прошепна момчето. След това бързо дръпна децата зад няколко празни бурета, струпани пред работилницата на един бъчвар.

Само след секунди покрай скривалището им притичаха трима мъже.

— Е, измъкнахме им се! — каза момчето, когато мъжете изчезнаха от погледа им, и додаде сякаш между другото: — Аз пък съм Едуард VI, крал на Англия и Ирландия.

Юлиан загуби ума и дума и колебливо се поклони. Мислите бясно се стрелкаха в главата му. Значи кралят е негов двойник? Възможно ли е това? Или този Едуард просто се прави на интересен!?

— Моля? — изтръгна се от устата на Ким, която направи нещо като реверанс. — В такъв случай трябва да се обръщаме към вас с Ваше Величество, нали?

Момчето смутено се усмихна:

— Е, аз не придавам чак толкова голямо значение на титлите. Наричайте ме просто Едуард. Не мога да понасям цялото това раболепие. Точно затова духнах.

— Духнал си?

Едуард се засмя:

— Ами да! Животът в двореца понякога е ужасяващо скучен. Заобиколен съм единствено от възрастни. Всеки ден е разпределен с точност до минутата, животът е ужасно еднообразен и всички превиват гръб пред мен. А градът е толкова интересен! Тук има толкова много неща — пристанището с многобройните кораби, пътуващи по целия свят, кръчмите с моряците, преживели толкова много, пазарите със стоки от разни краища на света… Днес успях да убедя Сиймур да направя една разходка из Лондон. Но той, разбира се, ми лепна и двама пазачи, с които е дяволски скучно — и момчето изкриви лице в гримаса. Кия се заумилква около краката му и той я погали по главата. — Те ми нареждат къде да ходя и къде не — продължи то. — Ужасно е! Избягах от тях, за да опозная Лондон самостоятелно. А сега те ме търсят. Само че няма да ме намерят!

— На твое място не бих бил толкова сигурен. Всеки ще те разпознае — отвърна Юлиан, който бе впечатлен от това, че пред него стои истински крал. — Освен това няма толкова много хора, които да са облечени така елегантно като теб.

Едуард се огледа. Наоколо не се виждаше жива душа. След това огледа и себе си.

— Хм! — каза той и внезапно лицето му се озари от усмивка. — Прав си. Дойде ми една идея. Ще си разменим дрехите. Така шансовете да не ме познаят се увеличават.

Юлиан отстъпи назад.

— Не, по-добре да не го правим…

— За бога! — умоляващо рече младият крал. — Това е само шега! След един час отново ще си сменим дрехите и всичко ще си бъде постарому.

Леон потупа Юлиан по рамото.

— Хайде, не бъди такъв. Ще бъдеш за малко крал на Англия и Ирландия.

— Точно така! — извика Едуард и продължи през смях: — Освен това бих могъл просто да ти заповядам. Нали съм крал все пак.

Юлиан се поколеба. Това бе толкова налудничаво. Щом намъкнеше изисканите дрехи, щеше да се превърне в крал за хората, които нямаха представа за този маскарад. Или поне за кратко. Тези мисли го изпълниха с огромна възбуда. Само допреди малко размишляваха с Ким и Леон какво е да си крал на такава крехка възраст, а ето че сега имаше възможност да разбере.

— Е, добре — засмя се той.

— Страхотно! — зарадва се Едуард. — Да започваме тогава!

Момчетата се преоблякоха, скрити зад огромните бъчви, а Ким и Леон пазеха да не се появи някой. След минута вече бяха готови.

— Супер! — изтръгна се от устата на Ким, когато погледна към Юлиан. После направи реверанс, който бе много по-добър от първия. — Какво ще благоволи да заповяда, Ваше Кралско Величество?

Юлиан се засмя колебливо:

— Не знам… Всъщност знам. Престани да ме зяпаш така!

— Слушам! — отвърна Ким и взе Кия в ръце. Сега тя бе вперила смарагдовозелените си очи в него.

— А аз сега съм едно най-обикновено улично момче. Великолепно! Най-после ще мога да правя каквото си искам! — извика Едуард и се разтанцува насред улицата.

В този момент вратата на работилницата за бъчви се отвори и някакъв мъж с престилка впери подозрителен поглед в тях.

— Какъв е този шум? — строго попита той.

— Да се махаме оттук, преди да ме е познал, пардон, преди да е познал Юлиан! — прошепна Едуард и се втурна към уличката.

Приятелите го последваха. Юлиан не можеше да тича много бързо със странните обувки на Едуард и изостана.

— Къде отиваш? — извика му той.

— Нямам представа — дочу се в отговор. — Не познавам нищо тук, не е ли прекрасно това?

„Ами не знам“, помисли си Юлиан.

В този момент чуха гласове зад себе си. Тичайки, Юлиан се обърна и видя трима яки мъже, които се спуснаха към него.

— Ваше Величество, моля, почакайте ни! — извика единият от тях.

— Гадост, това са слугите! — тихо изруга Юлиан.

— По-бързо, трябва да им се изплъзнем! — чу той гласа на Едуард.

— За бога, Ваше Величество, спрете! В града е опасно. Нуждаете се от закрилата ни!

Само че Едуард не искаше да мисли за това. Той продължи да тича и сви в една от страничните преки. Юлиан искаше да го последва — него и останалите, но когато стигна до ъгъла, се подхлъзна и падна. И преди да успее да стане, слугите го настигнаха.

— Ваше Величество, нищо ви няма, нали? — загрижено го попита единият от мъжете. Беше дебел, имаше брада и бе облечен в черни панталони и черен жакет, под който се виждаше белоснежна риза.

— Мога ли да ви хвана за ръката, за да ви помогна да станете?

Юлиан се надигна. „О, боже, помисли си той, те смятат, че съм крал Едуард VI!“

— Не е необходимо, благодаря — мило отвърна той.

— О, Ваше Величество има дупка на панталона. Нали не сте се наранил? — отново попита мъжът.

Юлиан се заоглежда наоколо в очакване на помощ. Къде се бе дянал истинският крал?

— Не съм този, за когото ме вземате — каза той на слугата. — Аз съм само…

Брадатият неестествено се засмя.

— Ваше Величество обича да се шегува, ха-ха-ха! А сега трябва да се връщаме в двореца. Скоро ще се стъмни. Каретата е съвсем наблизо — каза той и се поклони ниско. — Дали не бихте искали да ни последвате…

Юлиан продължаваше да се взира в уличката. В този миг се появиха Леон, Ким и Кия. Едуард обаче не бе с тях.

— Елате, Ваше Величество — умоляващо каза брадатият и пристъпи напред. — Наближава време за вечеря.

— Спрете! — извика Ким. — Това изобщо не е истинският крал. Това е приятелят ни Юлиан!

Брадатият пристъпи към нея.

— Какво си въобразяваш, нахалнице?

— Аз ли съм нахалница? Вие явно не сте с всичкия си! Вие сте нахалник, при това дебел!

Очите на дебелака едва не изскочиха. Той посегна да удари Ким, но тя успя да избегне удара.

Фучейки, Кия скочи върху слугата, който замахна към котката, но и този път не улучи.

— Изчезвайте оттук, жалки твари! — изруга мъжът.

— Къде е Едуард? — отчаяно извика Юлиан, докато слугите внимателно, но сигурно го избутваха напред.

— Скри се, защото иска да се помотае още малко из Лондон — отвърна Ким, застанала на сигурно разстояние. — Ще те измъкнем!

„Надявам се“, помисли си Юлиан, който примирено пристъпваше напред, заобиколен от мъжете. Скоро стигнаха до каретата.

Брадатият отвори вратата и се поклони ниско.

— Моля, Ваше Величество!

Юлиан хвърли поглед през рамо.

От Едуард нямаше и следа! А само истинският крал можеше да разсее тази заблуда. С омекнали колене той се качи в каретата. След това вратата се затвори и каретата се понесе напред.