Фабиан Ленк
Мнимият крал (2)

Красива униформа

— Я, вижте кой се задава! — възкликна Ким и посочи надолу по улицата.

— О, не! — изтръгна се от устата на Юлиан.

Тримата приятели седяха на терасата на най-добрата сладкарница за сладолед в света — „Венеция“, в родния им град Зибентан. Само допреди десет секунди можеше да се каже, че е прекрасен и горещ съботен следобед, още повече че и тримата си бяха поръчали по една огромна мелба. Но ето, че се появи дебелият Нилс, който пухтеше по стръмната уличка право към тях. Той им беше връстник и бе печално известен като голям кавгаджия и побойник.

— Какво ли е намислил? — зачуди се Леон.

Юлиан се загледа в Нилс и видя, че е нахлупил на главата си зелена шапка с перо, а тялото му бе натъпкано в някаква униформа. Около врата му висеше нещо сребристо.

В този момент Нилс стигна до сладкарницата. Изправи се пред тримата приятели, разкрачи широко крака и сложи ръце на хълбоците. Кръглото му лице бе почервеняло от напрежение.

— Здравейте, тъпаци! — поздрави ги той.

Юлиан знаеше, че Нилс не може да ги понася, откакто при едно морско сражение в езерото на Зибентан потопиха лодката му.

— Изглеждаш великолепно! — отбеляза иронично Ким.

Леон се засмя:

— Днес Нилс е във вихъра си!

— Наистина сте тъпаци! — изсумтя момчето в униформата. После попипа сребърната си верижка. — А и изобщо не сте в час. Тази сутрин на празника на стрелците бях обявен за крал на децата. Сега отивам на площада.

— Значи вече трябва да се обръщаме към теб с Ваше Величество? — невинно попита Юлиан.

Нилс присви очи:

— Подиграваш ли ми се? — сопна му се той.

— Не, разбира се — отвърна меко Юлиан.

— Вие, тъпаци такива, никога нямаше да уцелите мишената! — злобно каза Нилс. — За такова нещо се иска спокойна ръка, точно око и железни нерви!

Кия се прозя и започна внимателно да мие кехлибарената си козина.

— Глупавата ви котка също не е в час! — просъска кралят на децата.

— Как нарече Кия? — избухна Ким.

Юлиан успокояващо вдигна ръце. Знаеше какво ще се случи, ако Ким се поддаде на темперамента си.

— Не му се връзвай, Ким!

— Хайде, чупката оттук, крал Нилс Последни! — извика гневно момичето.

— Мери си думите! Ще си тръгна, когато си поискам! — отвърна Нилс и сви юмруци.

— Ще видим! — рече Ким и посегна с лъжичката към шоколадовата топка сладолед в чашката си. — Това е отличен катапулт — додаде тя с ехидна усмивка и се прицели в Нилс. — Точно от това се нуждаех, за да залепя на гърдите ти един кафяв медал!

Нилс отстъпи назад:

— Не го прави! — простена той умолително. — Какво ще си помислят приятелите ми от стрелковия отряд?

— Изобщо не ми пука! — отсече Ким и наклони назад лъжичката.

Юлиан въодушевено наблюдаваше как Нилс бързо се отдалечава.

— Браво, Ким, отървахме се от него! — каза той, заливайки се от смях. След това погали Кия по главата. — Нилс доста се е главозамаял от титлата, която са му дали… Но и аз не бих имал нищо против да съм истински крал!

Ким, чийто гняв се бе изпарил, засия:

— О, да, крал Юлиан I Зибентански! Не звучи зле. Но си твърде млад за това.

Юлиан поклати глава:

— Ни най-малко. Имало е и съвсем млади крале. Преди известно време даваха по телевизията сериал за династията^[1] на Тюдорите^[2]. Там имаше един крал, който беше на нашата възраст.

Леон бе озадачен.

— Сигурен ли си?

— Почти… — отвърна Юлиан. — Освен това можем да проверим това в библиотеката. Навити ли сте?

— Естествено! — извикаха в един глас останалите двама.

 

 

Както винаги, приятелите избраха време, в което старата библиотека на манастира беше затворена за читатели. Но тъй като Юлиан разполагаше с ключ, нямаха никакъв проблем да влязат. Леон и Ким се настаниха на масите за четене и заровиха глави в специализираните книги, а Юлиан сърфираше в интернет. Кия се излегна удобно на любимото си място — перваза на прозореца, и с полуотворени очи наблюдаваше задълбоченото проучване на приятелите.

Юлиан зададе думата „Тюдор“ в търсачката — получиха се множество резултати.

— Чуйте това! — извика момчето. — Имало е шест крале, които са носили името Тюдор.

Ким и Леон оставиха книгите и застанаха зад приятеля си. Юлиан разглеждаше историята на династията на Тюдорите.

— О, тук е и Хенри VIII^[3]! — възкликна той. — Бил е женен шест пъти, а две от жените му били екзекутирани…

— Ама че тип! — възмути се Ким.

Юлиан продължи да чете наум.

— А ето го и този, когото търсим: Едуард VI^[4]! — извика той след малко. — На 28 януари 1547 г., в деня на смъртта на баща си, бил провъзгласен за крал на Англия и Ирландия и живеел в Лондон, в двореца Хемптън Корт^[5].

— По време на коронацията е деветгодишен! — изуми се Леон. — Юлиан, ти беше прав!

Ким се приближи до Кия и я погали под брадичката.

— Дали това му е доставяло удоволствие?

Юлиан изненадано я погледна.

— Какво имаш предвид? Царстването ли?

— Да!

— Удоволствие? Не мисля, че става дума за това. Бил е престолонаследник и е трябвало да поеме управлението — отвърна Юлиан.

— Но как може едно деветгодишно момче да управлява Англия? — разсъждаваше на глас Ким. — Със сигурност е имало възрастни, които са му казвали какво да прави.

Юлиан сви рамене.

— А може би е бил невероятно умен и не ги е оставял да му се бъркат. — Той се облегна назад и скръсти ръце зад главата си. — Вероятно си го е бивало и всички е трябвало да играят по свирката му!

— Страхотно! В такъв случай и аз бих искал да съм крал! — извика Леон. — Първо щях да издам закон, с който веднъж завинаги да се забранят домашните. След това щях да…

— Пълни глупости! — прекъсна го Ким. — Да си крал със сигурност не е било толкова готино, колкото си мислиш. Трябвало е непрекъснато да внимава как се държи и да понася ужасно скучните благородници.

Леон махна с ръка.

— Как ли пък не! Когато си крал, всичко ти принадлежи — дворци, луксозни карети и ракли, пълни догоре със злато и сребро. Това със сигурност е върхът! Освен това всички е трябвало да мълчат пред него. А когато парите не са му стигали, е трябвало просто да увеличи данъците.

Ким се засмя.

— Ти щеше да си страхотен крал!

— Защо? Да не би днес да е по-различно? — язвително отбеляза Леон.

— Преувеличаваш — отвърна Юлиан и се засмя. — Но не мога да не призная, че ми е любопитно какъв е бил животът на младия крал. Дали е имал свобода за действие, или е бил само марионетка^[6] на хора, които са стояли в сянка?

— Пише ли нещо за това в интернет? — попита Ким.

Юлиан отново се зачете в текста:

— За съжаление, не. Е, поне не директно. Говори се само за регента^[7] му — някакъв си херцог Сиймур^[8]. Бил е чичо на Едуард.

— Какво означава това? — поиска да разбере Леон.

— Нещо като настойник — отвърна Юлиан, след като прочете още една част от текста.

Леон и Ким отново запрелистваха книгите за английските кралски династии.

— О, това е такава досада! — въздъхна Ким след малко и хлопна книгата. — Защо да не проверим на място, в Лондон, как стоят нещата? По това време градът вече е наброявал 200 000 жители, току-що прочетох.

Като по някакъв таен сигнал Кия се надигна и се протегна, а след това уверено се запъти към стаята на времето Темпус.

Леон намигна на Ким.

— Мислиш ли, че трябва да…

— … направим едно малко пътешествие във времето? — довърши момичето изречението му. — Разбира се! Искам да разбера как е живял Едуард. Да изберем 1549 година. По това време е бил точно на нашата възраст.

— Речено-сторено! — извика Леон със светнали очи и се втурна след Ким и Кия.

— Момент, не прибързвате ли малко? — Юлиан се опита да възпре приятелите си. — Как смятате да се срещнете с него? Той със сигурност е живеел в изолация и са го охранявали денонощно!

Ким се спря и се обърна към Юлиан:

— Без съмнение! Но все някак ще успеем да проникнем в двореца. Няма да ни е за пръв път. Спомни си за приключенията ни с Клеопатра, когато бяхме слуги в палата.

— Точно така, ще успеем и този път. Хайде, Юлиан! — обърна се Леон към приятеля си.

Юлиан въздъхна, изключи компютъра и последва Ким, Леон и Кия.

Приятелите се отправиха към стаята на времето, която бе скрита зад един висок шкаф, монтиран върху релса, така че да може да се движи. С общи усилия те го отместиха встрани и пред тях се разкри черната врата към Темпус, покрита с ужасяващи муцуни и загадъчни знаци.

Леон решително отвори вратата и тримата прекрачиха прага на стаята на времето — свят без начало и край, в който се намираха хиляди врати, а над всяка от тях блестеше цифрата на някоя година. Както винаги, наоколо се разнасяха странни звуци. Чуваха се ревове на животни, звучаха сърдити гласове и се носеше боботене на мотори, което се усилваше, а след това отново заглъхваше. И този път над пода, пулсиращ с ритъма на времето, се носеха сини облаци, които трептяха около краката на приятелите. След това се извисяваха все по-нагоре и по-нагоре, закривайки гледката.

— Има ли някой от вас представа къде би могла да се намира вратата с числото 1549? — прозвуча малко приглушено гласът на Леон.

— Не — отвърна Ким.

Тя се взираше в сините облаци над главата си. Как, за бога, щяха да намерят правилната врата? Подредбата на вратите беше съвсем произволна и не следваше никаква логика. Вратата с година 332 преди новата ера можеше да се намира до вратата с година 1188. Ким предпазливо продължи напред, но внезапно спря. Нещо привлече вниманието й. Тя присви очи. В сумрака пред нея се мержелееше облак във формата на корона!

Ким се усмихна колебливо. Възможно ли бе това да е случайно?

Не, помисли си тя, тук нищо не е случайно!

После тръгна след облака, който внезапно се разсея, и сега можеше да се види една напълно обикновена на пръв поглед врата.

— 1549 г.! — въодушевено извика Ким. — Хайде, насам!

Юлиан, Леон и Кия се приближиха.

— Темпус ми показа пътя! — радостно каза Ким.

В този момент вратата внезапно се отвори. Зад нея зейна тъмна дупка.

— Е, да влизаме тогава — подкани ги тя.

Леон и Юлиан мълчаливо кимнаха. Ким притисна котката към гърдите си. След това приятелите се хванаха за ръце и се концентрираха върху Лондон — само така Темпус щеше да ги отведе на правилното място.

После направиха решителната крачка и се озоваха в бездънното черно нищо.