Фабиан Ленк
Мнимият крал (12)

Един малък детайл

Небето над събуждащия се Лондон бе студено и сиво. Сара излезе от къщи преди зазоряване с обещанието да покаже медальона на Мария.

В дворчето на къщата на Стивън цареше нервно напрежение.

Ким и Леон помагаха да се натовари една двуколка с тежки дървени греди, които дърводелецът беше нарязал за ремонта на покрива. Едуард също работеше редом с тях.

— Недейте, за бога! — опита се да го спре Стивън. — Можете да се нараните, Ваше Величество!

— Нищо няма да ми стане! — небрежно отвърна Едуард и продължи да работи все така усърдно.

— Ох! — От десния му палец стърчеше треска, а около нея набъбваше малка капчица кръв. Едуард ужасено гледаше кръвта. Бе станал бял като платно. — О, боже, кръвта ми изтича!

Стивън умоляващо вдигна ръце към сивото небе.

— Така си и знаех! — простена той. — Горкият ни крал!

— Да ти изтече кръвта? — разсмя се Ким силно. — Не става толкова бързо.

След това посегна към ръката на Едуард и измъкна треската от раната му.

— Ох! — отново извика Едуард.

— Плюй отгоре му и готово! — нареди му Ким.

Едуард я погледна с широко отворени очи, но все пак изпълни нареждането й. След това отново се взря в раничката си.

— Хм, кръвта спря. Голям късметлия съм.

Ким кимна, струваше й огромно усилие да не се разсмее отново.

— Късметлия си, наистина. А сега, момчета, да се залавяме за работа. Хайде, действайте!

Натовариха двуколката, а после седнаха да закусят заедно. Ким предположи, че е около десет часа.

— Трябва да доставя дървения материал до обед — каза Стивън, дъвчейки. — Но не искам да тръгвам от тук. Не искам да изпусна идването на Мария!

Нито пък аз, помисли си Ким и не можа да не се запита откъде Стивън бе толкова сигурен, че сестрата на Едуард ще се появи в работилницата му.

През следващите два часа рязаха греди за полиците, поръчани от друг клиент, подреждаха и метоха работилницата.

Внезапно на вратата се почука силно. Ким едва не изтърва метлата от ръцете си. Момичето се втурна към вратата и я отвори.

Отвън стояха четирима кралски стражи със сериозни лица. В средата бе застанала жена на около трийсет и пет, с коса, опъната назад, и лице с остри черти, което изглеждаше някак мрачно. Стройната й фигура бе обгърната от вталена връхна дреха от отровнозелена коприна, набрана в раменете и обшита с дантела по ръкавите. Ким си помисли, че полата на жената, която бе от същия отровнозелен цвят, прилича на накокошинен, понесъл се нанякъде облак. В уличката зад нея чакаше огромна карета.

Жената мълчаливо и строго измери Ким с поглед, а тя не се усъмни нито за миг, че вижда пред себе си Мария Тюдор. Бързо направи един не особено сполучлив реверанс. Забеляза, че Леон, Едуард и Стивън бяха застанали зад нея. Кия любопитно надничаше иззад краката на Леон.

— Ваше Кралско Височество! — обърна се Стивън към Мария и коленичи.

Едуард се втурна напред.

— Сестро, това съм аз, Едуард!

Погледът на Мария се спря върху слабичкото момче.

Ким наблюдаваше сцената с разтуптяно сърце. Мария не можеше да не познае брат си!

Но принцесата дори не трепна, лицето й бе застинало в безизразна маска.

— Даде ли ви Сара медальона на Негово Величество? — попита Стивън и додаде, без да си поема дъх: — Разбира се, че ви го е дала, иначе нямаше да сте тук. Колко глупаво от моя страна.

Най-сетне Мария наруши мълчанието:

— Да, даде ми един медальон. Само че той не е на Едуард.

Ким се почувства така, сякаш някой бе излял кофа леденостудена вода върху главата й. Това не можеше да е истина!

— Разбира се, че е на Едуард. Той…

Мария й хвърли леден поглед и момичето замълча.

— Жалък фалшификат! — отсече принцесата. Ъгълчетата на устните й се разтегнаха в едва забележима усмивка и тя посочи към Едуард: — А ти, малкият, си също такъв фалшификат!

— Как можеш да кажеш такова нещо! — възмутено извика Едуард и понечи да пристъпи към Мария, но стражите му препречиха пътя.

— Познавам много добре този медальон, защото аз го подарих на брат си! — продължи принцесата. — Ти действително много приличаш на Едуард, но като негова сестра мога със сигурност да кажа, че не си Едуард. Истинският Едуард е в Хемптън Корт и вероятно няма да му се стори смешно, че улично момче като теб, взело се неизвестно откъде, се представя за него.

Устата на Ким остана широко отворена. Какво ставаше тук?

— Какво да правим с малкия негодник? Да го хвърлим ли в Тауър? — попита един от стражите, готов да изпълни всяко разпореждане на принцесата.

Но Мария му даде знак да не бърза.

— Няма нужда да го правите отново. Би било чисто разхищение на място. Доколкото знам, Тауър и без това е препълнен.

И с тези думи тя се обърна и тръгна към каретата.

— Това е грешка! — отекна над уличката пронизителният писък на Едуард. — Моля те, Мария, трябва да ми повярваш, аз…

Момчето вече се канеше да се втурне след нея, но Ким го спря.

— Остави! — тихо му каза тя. — Нали чу какво може да последва: Тауър…

Едуард се предаде. Падна като покосен на земята, без да откъсва поглед от каретата.

В този момент обаче се случи нещо още по-лошо.

— Вие злоупотребихте с гостоприемството ми и изложихте жена ми и мен на риск — каза Стивън на приятелите, като избягваше да ги гледа. — Не искам да ви виждам в къщата си. В противен случай Сара и аз можем сами да се озовем в Тауър затова, че сме ви помагали.

Той ги избута на улицата и хлопна вратата зад тях.

Леон сложи ръка на рамото на хлипащия крал и му заговори тихичко, а Кия се заумилква в краката му — и тя се опитваше да го утеши.

Ким продължаваше да мълчи. В главата й все още отекваха думите на Мария. Какво бе казала току-що принцесата в копринената рокля? Ким се опита да възстанови разговора в съзнанието си. Имаше нещо в посещението на Мария, извън това, че тя не разпозна собствения си брат, което й се бе сторило твърде странно. Но какво?

Ким се опита да свърже държанието на Мария и това, което междувременно бе научила за лорд-протектора. Имаше ли връзка между този мъж, който вероятно няма интерес истинският крал да се завърне в двореца, и по-голямата сестра на Едуард?

Ким продължаваше да размишлява, изреди си наум отново всички факти, които знаеше, и отново, и отново си припомняше думите на принцесата. Внезапно дъхът й секна. Беше се сетила!

— Едуард, престани да хленчиш. Някой в двореца играе лукава игра. Мога да го докажа!