Фабиан Ленк
Мнимият крал (11)

В плен на лабиринта

Юлиан едва издържа един час в гардероба. Когато се измъкна от там, отново попадна в ръцете на слугите. В пет часа пи чай със сестрите си, а по-късно вечеря с тях и с архиепископ Кранмър. Сиймур се беше извинил и не присъства на вечерята.

— А сега, Ваше Величество, доктор Уолткинсън би искал да говори с вас — каза Кранмър, като допря салфетката до ъгълчетата на устата си. — Очаква ви в покоите ви.

Юлиан затвори очи. Беше се надявал да избегне срещата с лекаря. За съжаление обаче, това не се случи.

Малко по-късно той вече седеше срещу него. Остана приятно изненадан. Доктор Уолткинсън бе суховат мъж с прошарени бакенбарди и дружелюбен поглед. Той поведе непринуден разговор с Юлиан, разпитваше го за това и онова и нищо в държанието му не предизвика у момчето усещане, че трябва да се страхува от него. Юлиан се поотпусна, но присъствието на Кранмър го смущаваше. Чувстваше се под непрекъснатото му наблюдение.

По време на разговора, който се бе завъртял около красивия парк на двореца, Юлиан все повече се изпълваше с усещането, че с незначителното си на пръв поглед дрънкане лекарят преследва определена цел. Какво иска да постигне Уолткинсън с този разпит, капан ли му поставя? Момчето по никакъв начин не показа подозренията си и отговаряше любезно и предпазливо на въпросите на лекаря.

Не след дълго доктор Уолткинсън се надигна и се сбогува. Кранмър го изпроводи.

Юлиан остана сам, но не за дълго. В спалнята дотича кривогледият слуга и поиска да му помогне да облече нощницата си. Юлиан го изгони. Обиден, слугата напусна стаята и забрави да затвори вратата както трябва.

Юлиан чу приглушени гласове. Бяха Кранмър и Уолткинсън, които разговаряха тихо.

Какво ли обсъждаха? Юлиан нямаше търпение да разбере и се прокрадна към вратата, за да чуе.

— Изглежда ми съвсем нормален — казваше лекарят. — Във всеки случай говори и мисли като всяко момче на неговата възраст.

— Но не знае, че е кралят — възрази му Кранмър. — Това е всичко друго, само не е и нормално.

Доктор Уолткинсън въздъхна. След това каза:

— Това е трудна възраст, Ваше Високопреосвещенство. Момчетата често се отплесват в мечти и се държат странно. Някои са бунтарски настроени или изключително затворени. Вероятно в този момент Негово Величество не може да приеме, че е крал. Може би иска да живее като напълно нормално момче и да скита из Лондон, може би…

— Може би, може би! Всичко това не ни помага особено! — прекъсна го нетърпеливо Кранмър. — Необходими са ни факти. Това е някаква криза. Англия се нуждае от здрав и силен крал, а не от крал, който е невменяем. В противен случай страната ни ще се окаже в опасност. Враговете ни само това и чакат, някаква проява на слабост. — Гласът му ставаше все по-настоятелен. — Трябва да обявите Едуард за луд, за невменяем!

Невменяем? Луд? Юлиан реши, че не е чул добре. В гърлото му внезапно заседна огромна буца.

— И после, любезни ми Уолткинсън — продължи архиепископът, — мисля, че е нужна по-голяма яснота относно това коя религия трябва да господства в страната ни. Знаете, че съм протестант. Мария е убедена католичка. Баща й обаче беше протестант. А Едуард? Той е едно непостоянно дете, което е под влияние на по-голямата си сестра Мария. А сега напълно откачи! Това няма да се отрази добре на Англия и Ирландия. И изобщо…

Стъпките на мъжете се отдалечиха и гласовете им замряха.

Юлиан бе замръзнал от страх. Мислите се блъскаха в главата му. Очевидно целта на Кранмър е отстраняването на краля!

Един нов, силен крал…

Какво би могло да означава това за Едуард? Юлиан дори не искаше да си представя. Освен това, както изглежда, се водеше и скрита война между привържениците на религиите.

Момчето тръгна към мекото си легло с несигурни стъпки и се строполи без сили. Лежеше по гръб с дрехите и размишляваше. Колкото повече мислеше над заплетената ситуация, толкова по-ясно му ставаше, че трябва да се измъкне от двореца. Нямаше доброволно да го оставят да си тръгне, това бе повече от ясно.

Юлиан се надигна. В такъв случай трябва да опита нещо друго. Той запрати встрани глупавите обувки, с които бе обут, и започна да търси в гардероба нещо по-удобно.

Най-сетне намери чифт ниски кожени ботуши. Прекрасно!

След това отиде до вратата и погледна към коридора, преди да излезе от стаята. Кривогледият слуга вървеше към него. Горкият човек, никога ли не почива?

— Не искам да бъда обезпокояван повече. Лека нощ! — извика Юлиан и затръшна вратата под носа му.

След това се промъкна до прозореца и го отвори. Хладният нощен въздух го лъхна в лицето. Сигурно минаваше десет. От прозореца се виждаше паркът, едва осветен от няколко фенера. Какво има зад него? Може би някаква стена? Най-вероятно е така. Но как щеше да я прескочи?

Юлиан не знаеше. Но каквото и да го очаква там, със сигурност няма да е по-зле от това да остане в двореца и да трепери от страх, че ще му се случи нещо. Той се покатери върху перваза на прозореца. От земята го деляха не повече от три метра. Нищо и никаква работа. Момчето скочи и се приземи върху грижливо подрязаната трева.

След това хукна презглава, като се криеше в сянката на многобройните храсти, приклекнали наоколо като някакви приказни същества. Докато тичаше, се опитваше да се ориентира. Тичаше в посока север, зад гърба му бе Темза. Вляво от него, ако си спомня правилно, е главният вход на двореца. Повече от сигурно бе, че е добре охраняван. На изток бе голямото изкуствено езеро, което бе видял по време на обяда и което, както и Темза, няма как да прекоси просто ей така. Така че остава само северната посока.

Когато прекоси една настлана с камъчета пътечка, чу гласове. Слугите и стражите бяха по петите му. Бягството му не бе останало незабелязано!

— Ваше Величество, къде сте?

Обзе го паника. Продължи да тича и стигна до някакъв жив плет, висок около три метра, в който градинарите бяха изрязали красива врата с формата на арка.

Без да мисли много-много, момчето се промъкна през нея. Озова се в коридор, образуван от две успоредни редици жив плет. Луната бе тънка като сърп, така че в коридора бе доста тъмно. Юлиан хвърли поглед назад. Някаква светлина се приближаваше насам. Вероятно бе някой от слугите, който носеше фенер в ръка.

— Ваше Величество, къде сте? Това не е смешно! Отговорете, моля ви! Ще настинете и ще се разболеете!

Не беше ли това гласът на Сиймур? Или този на Кранмър?

Юлиан се втурна по коридора и не след дълго стигна до кръстопът с формата на буквата „Т“.

Момчето зави надясно и се втурна напред. Спря при следващото разклонение. Ами сега? Кой път да избере? Усещаше как сърцето му бясно бие. Осени го лошо предчувствие. Дали не се е озовал в лабиринта, за който спомена кривогледият слуга? Продължи да препуска насам-натам. Пътеката пред него бе тъмна. Юлиан погледна назад. Всичко изглеждаше еднакво. По дяволите! Това бе лабиринт, измислен от някакъв побъркан градинар.

Юлиан нервно чупеше пръсти. В каква посока да поеме сега? Накъде е изходът? В този момент го осени идея. Лабиринтът е шанс! Ако има късмет, преследвачите му няма да го намерят тук!

Тази мисъл му даде нови сили. Влезе навътре в лабиринта, само че сега вече не тичаше, а вървеше бавно, наострил уши. Чуваше виковете на преследвачите си, но въпреки напрежението не можа да сдържи усмивката си.

След известно време обаче отново го обзе безпокойство. Лабиринтът сякаш нямаше край — трябва да е наистина огромен. Или през цялото време се върти в кръг? Ами ако в някакъв момент преследвачите му преустановят търсенето, а той не намери изхода?

Внезапно на по-малко от два метра от него изникна нещо — исполинската сянка на фигура с изтеглен меч!

Юлиан отскочи назад, но в следващия миг осъзна, че това е фигура от жив плет, оформена от изобретателните градинари.

Момчето продължи напред, като все повече потъваше в дебрите на лабиринта. Студът проникваше през фината материя на дрехите му. Влажната стелеща се мъгла скри като с фино покривало разклоняващите се коридори.

След това един облак закри луната. Стана тъмно като в рог. Юлиан отново спря и наостри уши.

Този път гласовете бяха съвсем близо! Момчето се отправи към тях, протегнало напред ръце.

Внезапно пръстите му напипаха някакъв плат.

Разнесе се силен писък. Юлиан отстъпи назад, но непосредствено зад гърба му имаше някой. Отекна втори писък.

— Аз съм — унило каза Юлиан.

— Ваше Величество… колко добре — запелтечи някой. — Фенерът ми точно падна на земята.

— Да — отвърна друг глас, — ти си пълен глупак. Веднага го запали!

В следващия момент проблесна светлина. Юлиан въздъхна. Срещу него бе застанал кривогледият слуга.

— Мога ли да помоля Негово Величество да ме последва? — попита той, като се кланяше ниско.