Фабиан Ленк
Мнимият крал (10)

Златната роза

Леон успокоително вдигна ръце.

— Спри! Не е това, което ти се струва. Ние сме… — каза той и продължи с историята за сирачетата. За по-сигурно предпочете да не разказва за объркването с Едуард.

Мъжът отпусна тоягата.

— Сирачета, при това сами в Лондон — промърмори той, но не се помръдна и грамадното му тяло продължаваше да прегражда вратата.

В този момент се появи една жена.

— Какво става, Стивън?

Мъжът й разказа с няколко думи за децата.

— Пусни ги вътре! — каза жената. — Но само за тази нощ.

Децата влязоха в къщата и се озоваха в помещение с нисък таван. То бе едновременно кухня, дневна и спалня. Малкото дървени мебели бяха прости, но грижливо изработени. Единственото украшение върху стените бе едно разпятие^[1].

— Седнете — каза Стивън Милър и посочи към пейката до зиданата печка.

— Имате късмет, че Сара — и той посочи към жена си, — има добро сърце.

— Хайде, хайде, просто улицата не е място за деца през нощта! — отвърна Сара.

Тя бе дребна, слабичка жена, която вероятно като мъжа си бе някъде около трийсетте. Имаше угрижено лице, но това, което впечатли Леон, бяха големите й топли очи. Сара носеше стара, сива престилка. Погледът й се спря на Едуард и се задържа върху него. Една отвесна бръчка проряза челото й. Изглеждаше объркана. Дали не бе познала Едуард?

— Ще спите в работилницата — каза жената, без да отделя очи от Едуард. — Нали, Стивън?

Милър кимна.

— Но само тази нощ. А утре ще ми помагате. Трябва да поправя покрива на един търговец на платове. Така че всяка работна ръка ще ми е от полза. Ние нямаме свои деца, за съжаление.

Сара се запъти към печката и започна да разпалва огъня.

— Ще хапнете по една супа, нали?

— О, да! — веднага извика Леон. Едва сега усети колко бе изгладнял. Момчето се наведе към краката си и вдигна Кия в скута си. Никой не ги наблюдаваше и той й намигна. Тук бяха на сигурно място или поне така се надяваше. Кия ги бе довела на точното място.

— Имате ли нещо и за Кия? — попита той.

— Разбира се — отвърна Сара и побутна към Кия една чиния с остатъци от риба.

Едва след това Леон опита от горещата супа.

— Много е вкусна! — каза той.

Сара скромно сведе очи.

— Това не е нищо особено. В двореца правим съвсем различни неща…

— В двореца ли? — не можа да се сдържи Едуард.

— Работя там като готвачка.

Едуард отправи въпросителен поглед към Ким и Леон. Леон му даде знак да не се разкрива. После подръпна ухото си и се замисли. Сара работеше в двореца… Дали не биха могли да извлекат някаква полза от това? Реши, че могат да се доверят на Стивън и Сара и им разказа всичко.

Сара не можеше да затвори уста от изумление.

— Такава била значи работата! Това е той! Кралят ни! — И тя коленичи пред Едуард.

Стивън последва примера й и направи същото.

— Моля ви, станете! — отвърна Едуард и мило се обърна към Сара: — И не ми се сърдете, че не ви познах! В двореца има стотици слуги…

— О, ни най-малко не съм се надявала на това — отвърна Сара и се изчерви. — Но сега трябва да се погрижим Ваше Величество да се завърне възможно най-бързо в Хемптън Корт.

— Точно в това е проблемът — каза Леон. — Никой, освен вас не ни вярва. Но аз имам една идея — добави той и погледна към Сара. — Може би ще можете да съобщите за нас на един човек в двореца, той да дойде тук и да разпознае Едуард. Така на всичко това ще бъде сложен край.

— Великолепно хрумване! — съгласи се Едуард и издърпа изпод ризата си една верижка с висулка с формата на роза.

— Занесете това на сестра ми Мария — помоли той Сара. — Тя ми подари този красив медальон с розата на Тюдорите по случай кръщаването ми. Това е много специално украшение. Мария веднага ще разбере, че е мое.

— Да, това сигурно ще помогне — въодушевено извика Сара. — Може би трябва веднага да съобщя на лорд-протектора.

Но Едуард отклони предложението й.

— Не! Кажете само на Мария — повтори той.

Правилно, помисли си Леон, който си спомни думите на Хъмфри за чичото на Едуард.

— Но защо? — попита Сара.

— Аз… аз му нямам вече доверие — отвърна Едуард с явно нежелание. — Не съм доволен от работата му. Напоследък има много бунтове по селата…

— О, да, чух за това. Много селяни гладуват — каза Милър.

— Последната реколта е слаба — отвърна Едуард. — А налозите за кралския двор растат. Затова селяните се разгневиха. Сиймур заповяда въстанието да бъде жестоко потушено. Това ми дойде в повече. Налозите трябваше да са минимални. Това би било справедливо предвид лошата реколта — присви тесните си рамене Едуард. — Мисля си дали да не уволня Сиймур и на негово място да назнача Джон Дъдли^[2]. Той е добър човек.

— Подозира ли Сиймур за намеренията ти? — попита Леон.

— Естествено, че не! — извика Едуард.

— Слава богу! — рече Леон, но толкова тихо, че Едуард да не може да го чуе.

Малко по-късно Леон си легна в простото легло в работилницата. Ким още бе будна, а Едуард леко похъркваше. Кия се катереше по тезгяха в работилницата.

— Любопитна съм дали планът ти ще сработи — каза тихо момичето.

— Трябва! — отвърна Леон.

— Учудва ме само, че никой в двореца не е забелязал размяната — каза Ким.

— Може би това е…

— Какво?

Леон се облегна на лакти.

— Сещаш ли се какво разказа Хъмфри, бръснарят. Говореше за интриги в двореца и спомена, че Сиймур се страхува да не изгуби властта си. А сега Едуард признава, че няма доверие на Сиймур. Вероятно Сиймур се досеща за намеренията на Едуард и поради това няма никакъв интерес истинският крал да се върне в Хемптън Корт. Вероятно Сиймур много добре е разбрал, че Юлиан не е кралят, но не иска да го обяви…

Ким започна да чертае с показалеца си линия във фините стърготини на пода.

— В това със сигурност има нещо вярно — каза тя най-сетне. — Така ще отстрани истинския крал и ще продължи собствената си игра.