Книстер
Лили Чудото отива на луната (3)

Втора глава

Най-после настъпи мигът! Лили отиде с класа си на изложбата на НАСА. Тя беше концентрирана в това, да запомни всички помещения и коридори в планетариума. Когато през нощта се пренесеше в сградата, трябваше да действа много бързо. А и нямаше да може да запали лампите.

Целият клас беше много впечатлен от изложените снимки. Но сърцето на Лили биеше лудо. Представата, че скоро щеше да види Земята такава, каквато я виждаше на снимките, спираше дъха й.

— Първият мъж, който е стъпил на Луната се казва Нийл Армстронг — обясняваше жената в музея.

Лили си помисли: „А първото момиче, стъпило на Луната, ще се казва Лили“.

Но веднага се осъзна и се концентрира, защото в този миг влязоха в най-интересната зала от изложбата. В средата имаше осветена стъклена витрина. Лили много се учуди, че там имаше само две малки камъчета, които не бяха по-големи от топки за тенис. Те като че ли викаха:

— Вземи ни! Много добре ще паснем на джоба ти!

На Лили й беше ясно, че само едно от тях щеше да е достатъчно, за да постигне целта си. Тя реши да вземе по-малкото от двете. Двете камъчета си стояха най-спокойно под стъкления похлупак. Дори съучениците на Лили бяха малко разочаровани, защото всички си ги бяха представяли по-величествени. Един от тях дори попита:

— Сигурни ли сте, че НАСА не ги е взела от някой строеж?

Учителката го погледна укорително, но жената от музея се направи, че нищо не е чула. Тя обясни:

— Тук виждате една много малка част от пробите, които космонавтите са донесли от Луната. Много малки късчета от пробите са били дадени на учени от целия свят, за да направят изследвания. С помощта на нашата изложба за първи път хора извън НАСА и САЩ могат да видят истински камъни от Луната. Но внимавайте! Витрината е подсигурена с невидима аларма. Затова недейте да се опирате в нея. Вчера имахме фалшив сигнал и полицията беше тук на часа. Можете да си представите колко много колекционери биха дали всичко, за да притежават тези камъни! Но няма как да стане! Дори и най-опитните крадци нямат шанс! Защото дори и само да се опиташ да влезеш в сградата, веднага ще те забележат! Заради тази изложба нашият планетариум е по-добре обезопасен от всеки трезор.

Ужас! Лили започна да се оглежда панически. Тя не се притесняваше от камерите и инфрачервените лъчи, а от следното: в помещението нямаше нищо, което да можеше да използва за магическия скок. Тук бяха само витрината и прожектора. Каква галактическа несправедливост!

Дали да не се опиташе да се пренесе в съседното помещение? Там имаше достатъчно материал! А след това? Вратата към това помещение обаче със сигурност беше много добре подсигурена. Със сигурност през нощта слагаха и желязна решетка. Лили се беше замислила, когато изведнъж чу гласа на жената от музея:

— Деца, внимавайте! Какво ли е това? — тя се наведе и вдигна нещо от земята. — Как сме могли да го забравим? Вчера една от лампите гръмна тук. За щастие никой не пострада. Дефектната крушка веднага беше сменена. Но май все още има стъкла. Внимавайте да не се нараните, защото са много остри!

— Аз ще се погрижа! — извика Лили, втурвайки се към жената. — Имам кърпичка и може да ги съберем. Аз ще ги изхвърля.

— Много мило от твоя страна! — отвърна жената и събра стъклата в кърпичката. — Кофата за боклук е в коридора до касите.

Лили веднага изчезна със стъклата.

Супер!

Най-накрая! Всичко щеше да се случи в понеделник през нощта! Лили нямаше търпение! Вечерта тя облече екипировката за ски и пет чифта чорапи. Зави се с одеялото и си представи, че ще й е много топло. За щастие си беше набавила полярната екипировка, която старият господин й подари. Беше я погледнал в очите и измърморил:

— Вземи я, ще я употребиш за добра кауза.

Лили я бяха полазили тръпки. Но сега се радваше. Екипировката щеше да я предпази не само от студ, но и от жега.

Сега в леглото тя направо се потеше. Ослуша се. Леон отдавна беше заспал. Мама също си легна, като преди това погледна в стаята на Лили. Лили се беше обърнала към стената и дори похъркваше. Малко след това чу как мама затвори вратата на спалнята. Лили скочи бързо от леглото. Ох, беше много топло! Светкавично облече полярната екипировка, ботушите, каската и ръкавиците. След това взе стъкълцата от планетариума и ги притисна до сърцето си:

Изведнъж се озова в помещението с витрината. Сега на тъмно се виждаха виолетовите лъчи на алармата. Нямаше начин да се стигне до камъните, без да се пресечеше някоя от тях. Както и да е! Сега Лили трябваше да действа много бързо! Прибра стъкълцата, лапна една от капсулите с въздух, даде си кураж и с един замах притисна до сърцето си един от камъните зад витрината. Още докато казваше заклинанието за магическия скок, помещението се освети и алармата се включи.

Стана много тъмно и Лили усети студа на безкрайната вселена. Как й се искаше още сега да отвори очи, за да види звездите! Но това беше невъзможно по време на магическия скок! Пътуването не продължи толкова дълго, колкото беше очаквала. Може би това беше така, защото този път Лили не правеше пътешествие във времето. Тя просто се пренасяше много надалеч.

Изведнъж Лили усети леко налягане под ботушите си. И след това… Каква гледка! Невероятно! Лили се беше озовала от онази страна на Луната, от която се виждаше Земята. Беше студено. Но това не й правеше впечатление. Тя се интересуваше само от черната безкрайност и великолепната гледка към Земята. Сърцето й щеше да се пръсне. Не беше чудно, че Земята я наричаха още „Синята планета“. Тя наистина беше синя и толкова хубава! Но Лили се сети какво причиняваха хората на тази красива планета — замърсяваха водата, въздуха, озона. Лили въздъхна.

Оттук Земята изглеждаше толкова голяма и толкова близо до Луната. Безмълвно и величествено се носеше в черното звездно пространство.

— Отнасяйте се нежно с нея! Тя е толкова крехка! — искаше й се да извика тя на всички хора на земята.

Малка и самотна, Лили седеше на една равнина, осеяна с черни скали.

Като успя да откъсне поглед от земята, тя се огледа. Не се виждаше нито дърво, нито храст, нито дори стръкче трева или мъх. Лили с мъка се придвижи до една падина. За щастие не се беше озовала във вулкан, откъдето нямаше да вижда безкрайната вселена, а само скали и черно небе. Тук нямаше слънце, но отнякъде се виждаше светлина… Странно!

Лили с мъка събра камъни. Не беше лесно да се навежда с полярната екипировка. Камъните наистина бяха много обикновени, също като тези от изложбата. След малко Лили забеляза, че капсулата с въздух започва да свършва. Трябваше да си тръгва. Тя хвърли последен поглед към Земята и въздъхна. После пъхна ръка в джоба на якето си, за да намери стъкълцата. Тя ги допря до сърцето си и си представи, че скоро ще се приземи. Разбира се, пред витрината, за да може да върне камъка.

Какво ли я очакваше там? Ужас! Трябваше да се замисли по-рано за това… Със сигурност сега се разследваше кражбата на камъка и в планетариума цареше хаос и суматоха. Ясно можеше да си го представи: алармата, жената от музея и полицаите. Със сигурност тичаха из планетариума и града, за да търсят крадеца. Навсякъде се чуваха полицейски коли.

— Що за галактическа глупост! — извика Лили.

Защо не се беше сетила да си вземе плюшената мишка. Така щеше да се пренесе в детската си стая и по-късно щеше да върне камъка. Какво да прави сега? Не можеше да се предаде в ръцете на полицията! А искаше да си остане тайна магьосница!

Докато мислеше, лапна втора капсула с въздух. Изведнъж видя, че към нея се приближава една светла точка. Лили се стъписа. Точката се приближаваше все повече и ставаше все по-голяма.

Лили стисна очи и автоматично свали скафандъра си, за да може да вижда по-добре. Точката нямаше ли и шлейф от светлина след себе си? Комета ли беше това? Лили стисна стъкълцата до сърцето си. Така щеше да е готова, ако се наложи да изкаже заклинанието. По-добре беше да я арестува полицията, отколкото да я улучи комета. Въпреки това беше като вцепенена от това, което се случваше пред нея. Какво ли беше то? Едва сега тя забеляза горящата опашка на една ракета. Лили повдигна скафандъра си. Ракетата кръжеше из въздуха. Като огромна горяща цигара тя се отправи към Луната. Лили беше заслепена и трябваше да извърне поглед. В една малка цепнатина в скалата тя намери убежище от невероятната горещина, която идваше от двигателя на ракетата. Дори и там жегата беше непоносима. Поларният костюм на Лили замириса на изгоряло. Но Лили все още не се решаваше да направи магическия скок. Тя не можеше и не искаше да изпусне такова неповторимо изживяване. Като запази спокойствие на духа и без да откъсва поглед от ракетата, тя охлади костюма си с питейната вода, която носеше. Така щеше да издържи по-добре на жегата. Навсякъде се носеше миризма на изгоряло. Над цялата местност се издигаше димен облак. Лили сложи ръкавиците си пред лицето, за да се предпази. Но от време на време надничаше, за да не пропусне нищо. Ракетата се опитваше да кацне.

Лили прозвуча като жената от планетариума, опитвайки се да си обясни:

— Това наистина е хитро. Да обърнеш ракетата при кацане! НАСА има какво да учи още. Така се пестят допълнителни спирачни ракети, освен това основният двигател е най-мощен и може най-много да допринесе за спирането. А и по този начин ракетата остава в позиция, която й позволява веднага да излети отново. Супер!

Ракетата стоеше на ръба на кратера върху трите си подпорни крака.

— Това също е много хитро и добре конструирано — забеляза Лили. — Поради това че има три подпорни крака, тя стои много стабилно. Не е като маса с четири крака, която винаги се клати, ако повърхността не е равна. Солидните крака предпазват чувствителния мотор на ракетата, който се намира в средата на корпуса. Металният цвят отразява отлично интензивната слънчева светлина и е не само добро средство за предпазване от жегата, а и предпазен сигнал, в случай, че в орбита има и други летящи обекти.

Лили забеляза, че докато се стремеше да си обясни нещата се беше успокоила доста. Тя се чувстваше почти така, сякаш гледаше случващото се по телевизията. И филмът продължаваше.

Над подпорните крачета се отвори люк, който Лили изобщо не беше забелязала.

— Перфектна обработка на метала — измърмори тя.

Лили не можа да повярва на очите си, когато от люка се подаде стълба и по нея един след друг започнаха да слизат три твърде малки двукраки същества в скафандри. Едва слезли, те се отправиха право към Лили.

Е сега й стана ясно, че не е пред телевизора. Тя беше част от филма и играеше роля, която можеше да е доста опасна. Тя се притисна в скалата, като се стремеше да се укрие възможно най-добре. При това не изпускаше съществата от очи. Две от тях носеха някакъв уред, който в единия си край излъчваше вълни. Като че ли търсеха нещо. Цялата конструкция наподобяваше металотърсачка, която на земята се използваше за търсене на метал или мини. Лили свали едната си ръкавица и започна да търси стъкълцата, които бяха „билетът й за обратно връщане“. Изглеждаше невероятно, но съществата се приближаваха все повече към нея.

Ужас! Като че ли точно нея търсеха. Сърцето на Лили биеше толкова лудо, че сигурно се чуваше и без уреда за търсене. Лили се замисли. Откъде можеше да е сигурна, че съществата, които се приближаваха към нея, бяха хора…