Фабиан Ленк
Клопка в Тевтонската гора (9)

Алибито

Всичко стана толкова бързо, че за момент приятелите стъписано се спогледаха. Ким първа се опомни. Втурна се към мястото, където допреди малко стоеше Мерлинда, и предпазливо коленичи върху последната здрава талпа.

Търговката отчаяно протегна ръка към нея. Ким се опита да я хване, но залитна напред.

— Внимавай! — извика Юлиан, скочи към нея и я хвана здраво.

— Подайте ми един клон, бързо!

Леон се втурна да търси клон. Междувременно Мерлинда потъваше все по-дълбоко. Тинята вече стигаше почти до гърлото й.

Най-после Леон донесе една дебела тояга и Мерлинда се хвана за нея. Приятелите с все сила задърпаха другия й край.

Накрая все пак успяха да изтеглят търговката върху дъсчената пътека.

— Благодаря! — изнемощяло промърмори тя.

Ким хвърли поглед към талпите, където пропадна Мерлинда.

— Не мога да повярвам! — извика Ким. — Тук има пресни следи от трион. Очевидно някой се е постарал това да се случи.

Леон я погледна ужасено:

— Вероятно някой се опитва да ни попречи да стигнем до селото.

Ким се замисли. Вече нямаше основание да смята, че Мерлинда е предателка.

— Виждам пръста на Модорок в това!

— Някой от германите? Не го вярвам — каза Мерлинда, докато се загръщаше в палтото, което Юлиан й донесе от дисагите. — Германите не се предават един друг, в името на Вотан. А сега да продължим пътя си! Искам да седна до огъня с голяма халба медовина в ръка. Заслужих си я.

Те покриха дупката с дебели клони и дървета, така че да могат да продължат пътя си. След това отново поеха напред, но сега вече Мерлинда проверяваше с тояга талпите, преди да стъпи върху тях.

Когато най-после пристигнаха в селото, приятелите бяха напълно изумени. Около него беше израснал истински военен лагер. Бяха пристигнали германи от различни племена, които вече наброяваха няколко хиляди души.

Приятелите и Мерлинда не се задържаха дълго там, а веднага се запътиха да търсят Брандолф. Намериха го в къщата на Сегест. Водачът на херуските и братът на Арминий седяха на една маса с рогове с вино в ръце.

До Брандолф седеше Ейла. Когато видя приятелите, тя изненадано опули очи:

— Вече сте тук! — извика тя, а Кия се метна в широко разтворените й ръце.

— Днес воините ни няколко пъти атакуваха легионерите. Нищо особено, но римляните дадоха стотици жертви. И това е само началото! А какви са новините при вас?

— Точно това се канех да ви попитам и аз — изръмжа Сегест.

Търговката разказа всичко до най-малки подробности. Точно когато разказваше за Арминий, влезе Туснелда и погледите на всички се отправиха към нея.

Тя свенливо сведе очи:

— Да донеса ли още нещо, татко? Още медовина?

— Не, няма нужда, иди в обора и нахрани добитъка! — каза рязко князът.

— Исках да изляза и да разгледам засадата.

— Никъде няма да ходиш! — кресна баща й.

Без да промълви и дума, дъщеря му тръгна към обора.

— Защо се държиш така грубо с нея? — попита Брандолф.

Сегест удари с юмрук по масата:

— Защото Модорок се мотае наоколо и се опитва да й завърти главата. А утре вероятно ще дойде Арминий, който не е много по-добър от него. Никой от тях няма да получи дъщеря ми. Никой!

— Не можеш вечно да я държиш под стража — спокойно му отвърна Мерлинда.

— Дръж си устата затворена! — изрева Сегест.

Търговката скръсти ръце пред гърдите си.

— Мислех, че искаш да ти докладвам…

— Е, не се хващай за думата. Хайде, продължавай!

Мерлинда се засмя дискретно и продължи.

Сегест, Брандолф и Ейла бяха ужасени, когато чуха за прерязаните талпи. Но в последна сметка надделя чувството на облекчение. Вар все пак се беше оставил да бъде надхитрен от Арминий.

— Ще ударим утре по обед — отекна гласът на Брандолф. — След това ще разбием легионите окончателно и ще сме свободни!

Сегест вдигна поглед нагоре:

— Да, ако такава е волята на боговете…

 

 

След кратка почивка приятелите тръгнаха да се поразходят из селото.

— Дали наистина Модорок има пръст в капана в блатото? — разсъждаваше на глас Леон.

— Трябва да разберем къде е бил предишната нощ — отвърна Ким. — Може би ще успеем да го въвлечем в разговор и да го поразпитаме.

— Не съм сигурен, че ще можем — съмняваше се Леон.

— Зависи от това как ще го направим. Да го потърсим!

Откриха го в ковачницата. Модорок стоеше с разкрачени крака пред ковашкото огнище и наблюдаваше ковача, който току-що извади една фрама от огъня.

— Какво става със сакса ми? — попита той.

— Ще стигна и до него — раздразнено отвърна ковачът. — В момента съм затрупан от работа.

— Не се съмнявам. Изковаваш оръжия за тези луди, които искат да се бият с римляните. Всички те ще бъдат убити. Аз обаче имам други планове и скоро ще се женя.

— Така ли? И за кого? — чукът се стовари върху върха на копието така, че от него се разлетяха искри.

— За Туснелда!

Приятелите изненадано се спогледаха. Не смееха да мръднат, за да не ги види Модорок. Ковачът се засмя:

— Едва ли си вярваш!

— И защо не! Миналата нощ бях при нея. Старият Сегест не забеляза нищо. А тя ми обеща, че ще се омъжи за мен!

Приятелите се дръпнаха назад.

— Дали е вярно? — попита Ким. — В такъв случай има алиби и не би могъл да среже талпите.

— Модорок е глупав самохвалко — каза Леон.

В този момент Юлиан щракна с пръсти:

— Имам идея как да проверим алибито му. Да отидем при Сегест.

 

 

— Какво, какво? — изръмжа Сегест, когато Юлиан му разказа как се беше похвалил Модорок. Князът сви ръце на фуния пред устатата си и извика Туснелда.

Младата жена изтича бързо от обора и изплашено погледна към баща си:

— Какво има?

— Много добре ти е известно. Модорок! — и Сегест изскърца със зъби.

Туснелда присви рамене и поклати глава.

— Бил е в моята къща тази нощ, и то при теб! — изсъска князът и Юлиан се изплаши, че ще се пръсне от яд.

— Не е вярно! — извика Туснелда. — Кълна се в името на Фрея и всичко най-свято за мен. Не мога да го понасям.

Сегест впери гневен поглед в нея. За момент изглеждаше, че не знае какво да прави. След това погледът му падна върху приятелите:

— Доведете този тип. Веднага!

Приятелите се подчиниха.

— Влез! — изкрещя Сегест, когато след малко Модорок застана на вратата. След това го подложи на разпит. Не минаха и три минути и Модорок си призна лъжата.

— Исках само да се похваля — каза той.

Юлиан сбърчи чело. И тъй, Модорок нямаше алиби!

— Туснелда е най-красивата жена в селото! — додаде Модорок. — А може би дори и в цял Мидгард^[1].

— Спри с тъпите си брътвежи, защото ще получиш такъв ритник в задника, че ще изхвърчиш в Нифелхайм^[2] — избоботи Сегест. — Ти си просто един дърдорко и нищо повече.

По тялото на Модорок премина тръпка. Воинът, който до този момент не беше скланял глава, се изправи пред Сегест и сви огромните си юмруци.

— Как ме нарече, старче?

Князът не помръдна и на милиметър, въпреки че беше с една глава по-нисък от Модорок.

— Ти си едно голямо нищо, Модорок! — повтори той.

— Това вече е твърде много — изръмжа великанът, сграбчи Сегест и го запокити през стаята.

Князът се препъна в една ракла и падна върху тлеещата жарава в огнището. Успя все пак учудващо бързо да скочи на крака и изтегли сакса си.

— Сам си прочете смъртната присъда! — изръмжа той.

— Не — бавно и заплашително произнесе Модорок. И той държеше сакс в ръцете си. — Ти си този, който ще се отправи към Валхала^[3].

Туснелда, която до този момент стоеше като парализирана, изкрещя за помощ.

Модорок се поколеба за миг и преди някой да успее да го спре, се втурна към вратата.

— Няма да ми избягаш! — извика Сегест и се втурна след него.

Приятелите също изскочиха от къщата и успяха да видят как Модорок скочи върху белия си кон и препусна в галоп. Сегест препусна по петите му.

— Какво още чакаме? — извика Леон. — След тях!