Фабиан Ленк
Клопка в Тевтонската гора (2)

Заговорът

Юлиан вече нямаше търпение — петък е, шести час, а след него идват събота и неделя! С Ким и Леон бяха решили да си направят барбекю и да разпънат палатка в градината. Родителите му бяха съгласни, а и времето беше страхотно. Момчето неспокойно се въртеше на стола си и шаваше с крака.

Няма ли край този час!

Пред дъската стоеше господин Тебелман — любимият им учител по история и класен ръководител на техния клас. Всеки петък в часа на класа обсъждаха актуални теми или решаваха някакъв проблем.

— Е, какво имаме за днес? — попита Тебелман и подръпна поизносеното си сако, в погледа му се четеше очакване.

Всички мълчаха и Юлиан тайничко се зарадва — може би Тебелман ще ги пусне по-рано… Погледна към Ким и Леон.

— Е, в такъв случай искам да обсъдя нещо с вас. Става дума за предстоящия излет.

— О! — извика Леон. — Имам предложение! Да отидем в увеселителния парк на онова невероятно влакче! Прави четворен лупинг!

— Или в аквапарка — обади се и Ким. — Пързалките са върхът!

Всички заговориха един през друг, повечето намираха предложенията на Леон и Ким за супер. Заваляха и други предложения.

Тебелман вдигна ръце и помоли за тишина:

— Всички предложения са чудесни, но си мислех по-скоро за излет до Калкрийзе^[1].

— За пръв път го чувам! — възкликна Торстен.

— Има ли там увеселителни влакчета? — попита Аня.

Тебелман повдигна вежди.

— Калкрийзе се намира в Тевтобургската^[2] гора, недалеч от Оснабрюк, и въпреки че няма увеселителни влакчета, все пак е изключително интересно място.

— Сигурно има великани — изтърси Торстен, но никой не се засмя на шегата.

Тебелман пропусна казаното покрай ушите си и продължи:

— В Калкрийзе ще разгледаме един интересен музей, в който…

Някои от учениците изпъшкаха.

— Не бързайте със заключенията! Музеят се намира на едно много специално място. В 9 г.сл.н.е. там се провела знаменитата битка между римляните и германите. В Калкрийзе римляните претърпели едно от най-тежките си поражения. Унищожени били три легиона^[3] и били убити хиляди войници. През 2009 г., в чест на двехилядната годишнина от битката, в музея е създадена панорама, пресъздаваща събитията от онова време. Замислена е така, че и посетителите да могат да вземат участие в битката.

Юлиан кимна. Беше чел за това във вестника. Годишнината от битката беше широко отбелязана в цяла Германия.

— Чух, че някои историци се съмняват дали битката се е състояла именно в Калкрийзе.

— Точно така — отвърна Тебелман. — Има различни версии за това, къде точно се е състояла, факт е обаче, че в Калкрийзе са намерени многобройни римски монети, оръжия, шлемове и скелети, отнасящи се към този период.

Юлиан хвърли поглед към приятелите си — изглеждаха заинтригувани. Една знаменита битка и една малка загадка като начало…

— Как е станало така, че са набили канчето на римляните? — попита Торстен. — Винаги съм смятал, че са били почти непобедими.

— Набили канчето? — сбърчи нос Тебелман. — Май трябва доста да поработиш върху начина си на изразяване… Е, добре, устроили са им засада. В дъното на всичко бил един мъж, чието име трябва да запомните — Арминий^[4], един от предводителите на германите^[5]. Бил е сред доверените приятели на Вар, римския наместник в Германия^[6]. Младият княз служел във войската на Вар и бил начело на една войскова част. Обаче подмамил Вар и легионите му в смъртоносен капан.

Юлиан, Леон и Ким пак се спогледаха. Как точно е успял Арминий да надхитри и погуби римляните?

Малко по-късно, когато прекосяваха училищния двор на път към дома, Ким отбеляза:

— Тебелман направи така, че всички да поискаме да отидем в музея.

— Е, не съм толкова сигурен за Торстен — отвърна Леон и се засмя.

— Любопитен съм дали битката действително се е състояла в Калкрийзе, но още по-любопитен съм как германите са успели да победят римляните — промълви Юлиан.

Ким му се усмихна:

— Знам какво имаш предвид. Искаш да отидем в нашата библиотека и да проучим въпроса, права ли съм?

— И още как! — извика Юлиан. — Искате ли и вие да участвате?

— Иска ли питане! — отвърнаха приятелите.

Следобед тримата се срещнаха в старата библиотека на манастира „Свети Бартоломей“. Беше затворена в момента, но Юлиан имаше ключ. С тях беше и Кия, котката с кехлибарената козина и смарагдовозелените очи. Както винаги, тя се настани удобно върху перваза на един прозорец, а Юлиан, Леон и Ким се захванаха с проучването.

Леон намери една книга за божествата на германите и за техния тинг^[7], където се вземали всички важни решения. Ким се зачете в едно съчинение за Арминий, а Юлиан се ровеше в интернет.

— Просто да не повярваш! — каза след малко той. — XVII, XVIII и XIX римски легиони били почти напълно унищожени. А Вар се самоубил, като се хвърлил върху меча си.

Леон и Ким се приближиха към приятеля си заедно с книгите си.

— А какво е станало с Арминий? Нали е бил сред римляните — подхвърли Ким. — Останал ли е жив след сражението?

Юлиан превъртя текста върху екрана:

— Да, само че през 21 г.сл.н.е. става жертва на интриги и бил убит.

— Кой всъщност е този Арминий? — попита Леон. — И защо има римско име? Арминий… Не ми звучи като германско…

— Така е — замислено отвърна Юлиан. — Само че тук не пише нищо за това…

Ким вдигна ръка като в училище и каза:

— Открих в моята книга нещо по въпроса. Бил е син на херуския^[8] княз Сегимер^[9]. Арминий е римското му име, германското не е достигнало до нас — и тя прескочи няколко абзаца, преди да продължи. — През XIV в. започнали да превеждат името Арминий като Херман. В днешна Германия все още могат да се срещнат паметници на Херман като този в Детмолд, в Северна Вестфалия. Битката с Вар се смята за най-важната победа на германите над римляните. Но да се върнем на Сегимер. Той влязъл в съглашателство с врага и изпратил сина си при римляните, за да получи добра военна подготовка. Те пък от своя страна си поставили за цел да превърнат сина на германския княз в римлянин, така че по-късно да прокарва интересите им в Германия. Римляните нарекли младия воин Арминий. Вероятно бил много умен и храбър, защото не след дълго му поверили командването на цяла войскова част. Освен това бил приятел на Вар, който сляпо му се доверявал.

— Да — намеси се и Юлиан, — а това от римска гледна точка било ужасна грешка. Тук е написано как подмамил Вар в засадата. Било е през септември. В месеците точно преди това, римляните успели да покорят германите от поречието на река Везер — земите между Рейн и Везер трябвало да станат римска провинция^[10]. Съпротива почти нямало. Преди настъпването на зимата легионите трябвало да се върнат на югозапад и да се установят на лагер край Рейн — в Опидий Убиор^[11] и Кастра Ветера^[12] с техните минерални бани и храмове. Арминий докладвал, че германите се вдигнали на бунт, но бунтът бил незначителен и трите легиона щели да се справят с него. Трябвало само да се отклонят малко от пътя.

— И това „малко отклонение“ ги отвело право към смъртта — допълни Ким.

— Да, по всичко изглежда, че е станало точно така — отвърна Юлиан, без да откъсва очи от екрана. — Германите, предвождани от Арминий, им устроили засада в някаква непроходима горска местност.

— Как е станало? — попита Леон. — Нали Арминий е бил с римляните!

— Основателна забележка — съгласи се Юлиан. — Само че за съжаление не мога да открия тук нищо по въпроса. По някакъв начин е успявал да направлява отрядите си.

— Въпреки че по това време не е имало мобилни телефони… — с усмивка отбеляза Ким. — Имаме вече три въпросителни. Първата е свързана с точното местоположение на битката. Втората — с начините на комуникация през тази епоха. И третото, което не ми е никак ясно, как са успели германите да нанесат такова съкрушително поражение на многократно превъзхождащите ги римляни!?

— Как мислиш, Кия? Как е станало?

Котката се приготви да скочи и да се втурне към Темпус — стаята на времето. Ким се засмя:

— Просто не е за вярване! Мисля, че Кия ни кани на малка екскурзия в миналото…

Юлиан сбърчи чело:

— Хора, по-добре да не отиваме. Помислете си за хилядите убити!

— Спокойно! — отвърна Ким. — Точно това се опитвам да направя. Бихме могли например да изчезнем, преди битката да започне.

— Стига да успеем…

— И защо да не успеем? — попита Леон. — Аз съм „за“ да се опитаме да отговорим и на трите си въпроса.

— Аз също! — извика Ким.

Юлиан изключи компютъра с въздишка:

— Добре — предаде се накрая той. — Само че трябва да сме много внимателни.

— Естествено! — отвърна Ким, която вече тичаше след Кия.

 

 

Стаята на времето Темпус беше скрита зад висок шкаф с книги, монтиран върху релси, така че да може да се отмества встрани, обаче на никого не му беше хрумнало да го направи. На никого, освен на приятелите. Те дръпнаха шкафа и минаха през мрачната, украсена с магически знаци врата. Пред очите им се разкри пулсиращата с ритъма на времето стая, изпълнена, както винаги, с бледа синкава светлина. Имаше хиляди врати, над които бяха изписани цифри на години, а иззад тях се чуваха най-различни звуци — гръмотевичен грохот, птичи песни, шумолене, виене…

Юлиан, на когото Темпус никога досега не му се беше струвал по-зловещ, пипнешком се придвижваше по пулсиращия под. Зад всяка врата се криеше година от историята. Но къде е вратата, отвеждаща към 9 г.? Не беше изключено вратата към 329 г. да се намира непосредствено до вратата към 1912 г.

Юлиан се озърна, надяваше се да го осени някаква идея. Подът пулсираше под краката му, стори му се, че долавя монотонен тътен, сякаш отряд войници се приближава с маршова стъпка. Юлиан наостри уши. Римляните също са марширували, когато са тръгвали към зимния си лагер малко преди да щракне капанът, устроен им от германите. Дали Темпус не се опитва да му подскаже нещо?

Юлиан се вслуша и тръгна по посока на тътена от войнишки стъпки. Когато се отклоняваше, звукът заглъхваше, а когато се движеше в правилната посока — отново се усилваше. Така стаята на времето го отведе до точната врата! Беше украсена с мечове, от които нещо капеше. Кръв!

Юлиан ужасено се дръпна назад.

— Какво има? — попита Ким, която стоеше зад него с Кия на ръце. Юлиан подскочи и се дръпна, не бе усетил приближаването на Ким. В този момент до тях застана и Леон.

— Няма нищо — отвърна бързо Юлиан и посочи към вратата. — Пристигнахме!

Леон се засмя и отвори тежката врата.

— Не още — отвърна той.

Приятелите се хванаха за ръце и се концентрираха върху Калкрийзе. Само така Темпус щеше да ги пренесе на точното място. Прекрачиха прага и се озоваха в отдавна отминало време. Настана мрак и те пропаднаха в бездънната празнота на нищото.