Алфред Бекер
Тайнствените конници (9)

Във Флоренция

Карло беше на мнение, че е крайно време да се връщат във Винчи.

— Ще успеем да стигнем преди разсъмване и никой няма да забележи, че през нощта не сме били в леглата си!

Но Леонардо беше твърдо против.

— Изобщо не може да става дума за връщане, Карло! Не можем да се откажем точно сега, толкова сме близо до целта.

— Но нали знаем вече каква тайна се крие зад странното поведение на Португалеца! Той е шпионин! Това изобщо не е безобидно, но Джана все пак ще се зарадва, че не е магьосник.

— Как така?

— Ами нали сега е сигурно, че родителите й не са подслонили магьосник!

— Да, но вместо това са подслонили шпионин. Как мислиш, дали в този случай ще им се размине съдът, Карло? Освен това ние все още знаем твърде малко. Например, нямаме идея от кого всъщност получава плановете мъжът с перото! Той трябва да има помощници в града. Някой високопоставен служител, например. И ако наистина е така, то би трябвало да препуснем право към двореца на Медичите, за да предупредим управителя на Флоренция, че някой подготвя нашествие.

Карло затаи дъх.

— Ама ти наистина ли смяташ да преследваме този тип до Флоренция! Това изобщо не е необходимо.

— Необходимо е! — настоя Леонардо. — Ако искаш да си ходиш вкъщи, върви, но аз ще взема коня.

Карло се отчая.

— Само като си помисля каква паника ще настане у дома, като открият, че ме няма!

— Това, което правим тук, е много по-важно! Ако беше тук, баща ти щеше да се съгласи с мен. Ако наистина ще има война и тук ще нахлуят чужди войски, те ще опустошат всичко, а търговците ще пострадат най-много! Чуждите войници ще плячкосат склада му, преди да успее да го пренесе на сигурно място. Така че ти всъщност му правиш голяма услуга, като помагаш да бъдат заловени шпионите!

Карло се почеса по главата.

— Ами щом казваш…

— Сигурен съм в това! — заяви Леонардо.

— И какво ще правим сега?

— Просто ще останем тук и ще изчакаме куриера да потегли отново. И тогава ще го проследим.

— Звучи съвсем просто — боя се обаче, че изобщо не е толкова безопасно, както го описваш.

Леонардо и Карло се редуваха да будуват, взрени в огъня в далечината. Не искаха да пропуснат тръгването на куриера.

Карло събуди Леонардо малко преди изгрев-слънце. На хоризонта вече се очертаваше блестящата ивица, която предвещава утрото.

— Той явно е стъпкал огъня — рече развълнувано Карло.

Момчетата се заслушаха и само след миг дочуха тропот на копита. Непознатият продължаваше пътя си.

В следващия миг Леонардо вече беше съвсем буден.

— Бързо! След него! Какво чакаш още?

— Не е необходимо да бързаме. Трябва да се движим достатъчно далеч от него — настоя Карло. — Нали не бива да ни забележи. Аз поне нямам желание да бъде насечен с меч!

Покатериха се на гърба на Марчела и потеглиха след шпионина с благоразумна скорост.

 

 

Разстоянието между тях и конника с широкополата шапка ставаше все по-голямо, защото започна да се развиделява. Беше почти невъзможно да се следи какво става с него.

Часовете минаваха и на моменти двамата приятели напълно го губеха от поглед. Той изчезваше между дървета и храсти или зад ниски възвишения.

Съзряха го отново едва когато в далечината изникнаха крепостните стени на Флоренция. Той яздеше право към града.

Сега вече Карло и Леонардо можеха да скъсят разстоянието, защото от всички страни към портите на града се стичаха хора и коли. Това бяха търговци и селяни, които отиваха със стоката си на пазара, или хора от околността, които си търсеха работа като надничари и слуги.

Сред всички тях Карло и Леонардо вече изобщо не биеха на очи, дори конникът да ги беше забелязал преди.

— Дий! — извика Леонардо и пришпори Марчела, която обаче отказа да ускори ход.

— Изтощена е — рече угрижено Карло. — Не очаквай от нея да препуска в галоп!

Въпреки това Марчела намали разстоянието между тях и куриера.

Внезапно мъжът се обърна и намръщено огледа двете момчета от горе до долу.

— Мислиш ли, че подозира нещо? — прошепна Карло.

— Не, няма как. Ако беше ме видял в храстите, тази глава отдавна вече нямаше да е на раменете ми.

Непознатият дръпна поводите на коня и като че ли зачака двете момчета.

— Запази спокойствие! — обърна се Леонардо към Карло. — Ще се държим така, сякаш най-нормалното нещо на този свят е да яздим към Флоренция.

— Кои сте вие? — попита човекът, когато Карло и Леонардо приближиха достатъчно.

— Името ми е Леонардо, а зад мен е Карло. Пътуваме за Флоренция, както предполагам, и вие, господине.

Човекът изгледа пренебрежително Леонардо.

— Отдавна ли ме следите? — беше следващият въпрос.

Леонардо се опита да се направи на изненадан.

— Да ви следим ли? — ахна той. — Как ви хрумна, че ви следим, господине… впрочем, с кого имаме честта да разговаряме?

— Това няма никакво значение! — сряза го мъжът и поглади заострената брадичка, която скриваше долната част на лицето му. — Просто искам да знам откога вие двамата ме следите и защо!

— Ами, както казах, не ви следим… По-скоро имаме една и съща цел с вас — Флоренция!

— И за какво ви е притрябвала Флоренция, ако мога да попитам?

— Ще си опитаме късмета — обади се изотзад Карло, преди Леонардо да успее да отговори. — Флоренция е толкова богат град, че сигурно ще има нещо и за онези, които са бедни по произход.

— Аха, значи сте просяци! — кимна с глава човекът. — Мога само да ви предупредя, че във Флоренция има повече от достатъчно улични деца, които просят милостиня — едва ли е останало нещо за вас.

— Ние сме в ръцете на Бога и на съдбата си — отвърна смирено Леонардо.

— Така, така… — измърмори човекът.

Той очевидно не вярваше твърде на приказките им. Лявата му длан стисна здраво дръжката на меча, чието острие беше свистяло на косъм от главата на Леонардо. Тогава внезапно конникът посочи с глава Марчела.

— И как така две уж просещи момчета пътуват на кон? Виждам също, че единият от вас има дори обувки!

Това беше за Карло.

На Леонардо му хрумна подходящо обяснение.

— Родителите ни починаха преди години от болест и ние отидохме да живеем при дядо, но Бог го прибра при себе си. Конят е всичко, което притежаваме, защото къщата и цялото му имущество бяха заложени, той имаше големи дългове. Не знаем от какво ще живеем.

— О, това е една много покъртителна история — иронично рече конникът с такава физиономия, че не остана никакво съмнение какво всъщност мисли за небивалиците, които чу току-що.

— Сам виждате… Положението ни е отчайващо! Дали ще имате няколко излишни флорина за бедните деца? Нямаме какво да ядем днес!

Мъжът с широкополата шапка се разсмя гръмогласно. Той посегна към торбичката, която висеше на колана му, извади няколко монети, хвърли ги на пътя и препусна напред.

— Почакай, ще взема монетите — обади се Карло и скочи от гърба на Марчела.

Той събра монетите, разгледа ги удивено и опита със зъби дали са истински.

— Ще си ги поделим.

— Точно така.

Леонардо му помогна да се качи отново на гърба на Марчела.

— Страшен си! — възхити му се Карло. — Не само че измисли идеалното обяснение, но то прозвуча толкова убедително, че човекът ни даде милостиня!

— Не съм сигурен дали съм звучал убедително — възрази Леонардо. — Не успях да оставя чантата край огъня в същото положение, в което я намерих, и освен това той видя следите ми.

— Мислиш ли, че може да направи връзка между тези следи и нас?

— Ами едно е сигурно, моите следи са по-малки от тези на голям човек и той няма как да не е забелязал това.

— Не му мисли толкова, Леонардо. Той едва ли е обърнал внимание на такива подробности. Или може би искаш да се върнем?

Леонардо помисли за миг и поклати енергично глава.

— Не! — рече той. — Късно е вече!

 

 

Последваха конника до най-близката врата на града. Това не беше Порта ди Миниато. Карло протегна ръка и посочи едно място в градската стена, където тя правеше завой. Там стърчаха няколко високи наблюдателни кули. Зад бойниците патрулираха войници с арбалети.

— Това е укреплението, чието име си видял на плана, Леонардо! А точно до него е вратата, която използва баща ми. Но понеже няма да вкараме в града стока, не си струва да заобикаляме дотам.

— Освен това не бива да изпускаме от очи нашия човек — добави Леонардо.

Те видяха как стражите при градската врата направиха знак на конника с широкополата шапка да мине. Явно го познаваха.

След няколко минути Карло и Леонардо също стигнаха вратата.

Стражите не проявиха особен интерес към тях и им махнаха да минат.

Леонардо беше възхитен от великолепието на сградите и глъчката по улиците.

Те бяха пълни с търговци, зяпачи и богати граждани в скъпо облекло.

Конникът си проправяше път през тълпата. Понеже все още яздеше, той стърчеше над останалите минувачи и за щастие се виждаше отдалеч.

— Почакай тук — рече Леонардо на Карло. Преметна десния си крак над главата на Марчела и скочи от гърба й. — Пази Марчела!

— Какво си наумил? — попита Карло.

— Искам да проследя нашия човек. Но не виждам шанс да се проврем през тълпата с този кон.

— Къде ще те намеря? — извика Карло, малко разтревожен.

— Изобщо не ме търси! Аз ще се върна тук! — И в следващия миг Леонардо изчезна сред минувачите.

Момчето се запровира между хората в посоката, в която изчезна конникът.

За миг се отчая, че го е изгубил и всичко е било напразно, но после внезапно го съзря тъкмо когато завиваше в една тясна уличка. Там беше доста тъмно, защото къщите от двете страни бяха на три и повече етажа.

Леонардо го последва незабелязано, като се криеше във входовете. Най-сетне куриерът скочи от коня, върза го за някакъв кол и потропа на една врата. Никой не му отвори.

— Отворете! — заудря той по затворените капаци на прозорците. — Матео е!

Мъжът се огледа внимателно във всички посоки. Няколко играещи деца се втурнаха по улицата откъм ъгъла и свиха в пресечка между къщите, толкова тясна, че по нея не би могъл да мине конник.

Матео изчака, докато се отдалечиха, после потропа още по-силно по вратата.

Този път му отвориха. Сивокос мъж с тъмночервена дреха подаде глава. Той се огледа на всички страни и едва тогава излезе пред вратата.

— Върнали сте се? Много добре!

Матео, мъжът с широкополата шапка с перата, бръкна в кожената чанта, окачена на седлото и я отвори. Извади плановете и ги предаде на сивокосия.

— Кога ще получа следващите планове? — попита той.

— Не става толкова бързо! — измърмори другият, докато скриваше плановете под тъмночервената си дреха. — Не може твърде много документи да липсват в един и същ момент от двореца. Прави впечатление!

— Моите възложители бързат! — отвърна Матео. — Те искат плановете на всички укрепления на Флоренция колкото се може по-бързо, а ако продължаваме с тази скорост…

— Рискът, който поемам, и така е твърде голям — отвърна сивокосият. — Мога да направя нещо за вас най-рано след една седмица. Първо трябва да върна оригиналите, което не е лесна работа! Ако ме заловят, ме чака смърт!

— Но вие получавате за работата си много пари, Алесандро! Не забравяйте това!

— Правя каквото мога!

Сивокосият Алесандро се скри в дома си. Леонардо чу ясно как заключи вратата.

Матео се метна отново на коня и тръгна към Леонардо.

Момчето се притисна към стената на входа, в който се скри. Конникът приближаваше. Копитата на коня чаткаха по павираната улица. Внезапно мъжът пришпори коня и препусна по улицата. Профуча толкова бързо край Леонардо, че изобщо не го забеляза.

В старанието си да остане незабележим Леонардо дори спря да диша.

Тропотът на копитата се отдалечи. Смеси се с другите шумове, които идваха от главната улица, и малко по-късно вече изобщо не можеше да се различи сред тях.