Алфред Бекер
Тайнствените конници (4)

Огледалце, огледалце…

През следващите дни Леонардо трябваше да свърши много неща. Най-важното беше да се сдобри с дядо си. Той все още му беше много сърдит за огъня, който подпали в стаята.

— Цялата къща можеше да изгори, момче! — за кой ли път повтаряше той, докато седяха с Леонардо край дървената маса в кухнята. — И къде щеше да спиш тогава? Да не говорим за мен!

— Не съм искал — оправдаваше се Леонардо. — Как можех да предположа, че въжето ще пламне за миг…

— А трябваше да предположиш! Да не си малко дете? Толкова си умен, а не съобразяваш прости неща. Да не би да не знаеш как се пали огън, как се разпространява и за какво трябва да се внимава? Представи си какво щеше да стане, ако беше пламнала цялата къща… Един лек ветрец щеше да е достатъчен, за да се пренесе огънят към съседните къщи!

— Но нали къщата ни е от камък — напомни плахо Леонардо и в следващия момент съжали, че си е позволил да поправя дядо си.

Лицето на стареца стана моравочервено.

— Камък! — възкликна той гневно. — Точно това щеше да остане от цялата къща — няколко каменни стени, почернели от огъня. Покривът щеше да се срине върху теб и горящите греди щяха да те убият. Но ти едва ли щеше да забележиш това, защото преди това димът щеше да те е задушил и тогава вече никой нямаше да може да те спаси. Нито тебе, нито приятелите ти. — Старецът поклати глава. — Винаги знаеш какво да кажеш, все нещо много умно, но вместо това трябва просто да внимаваш какви ги вършиш!

— Обещавам вече да внимавам — заяви Леонардо, но и двамата знаеха, че той неведнъж беше давал подобни тържествени обещания.

— Миналата вечер говорих с баща ти. Сега той не може да те вземе при себе си. Има много работа и непрекъснато пътува до Флоренция. Но му казах, че няма да му помагам повече, ако продължаваш да вършиш такива неща! Не искам да остана без покрив над главата си!

— Добре, дядо — прошепна тихо Леонардо.

Знаеше, че точно в този момент не може да отиде нито при баща си, нито при майка си. Майка му имаше други деца от мъжа си, занаятчия от съседно село, и те едва свързваха двата края. Веднъж Карло го попита кое всъщност е фамилното му име. Напоследък и в провинцията беше станало обичай човек да има не само собствено, но и фамилно име. Леонардо дълго размишлява над този въпрос. Родителите му не бяха се женили, затова той не се казваше Д’Антонио като баща си. А майка му? Тя беше приела фамилията на мъжа си. Как тогава Леонардо да носи името на майка си, след като тя самата вече не го носи?

— Трябва просто да ме наричат Леонардо от Винчи — рече той на Карло. — Леонардо да Винчи звучи добре и някой ден ще прославя името на това място!

Карло го погледна с изумление.

— Нашето село не е голямо, но когато пътуваш от Пиза за Флоренция, минаваш през Винчи и затова мнозина знаят за него — много повече от хората, които знаят за теб. Така че кой кого ще прослави — ако изобщо може да се говори за такова нещо!

Леонардо се усмихна.

— Ако някой ден покажа машините, които съм измислил, на някой велик княз и той нареди те да бъдат построени, ще се прочуя. А за село Винчи ще казват: това е мястото, където е роден оня човек на име Леонардо!

Докато си спомняше разговора с Карло, Леонардо чу дядо си да казва:

— Да не би да искаш да се прочуеш като подпалвача от Винчи? Или като човека, който е заличил това място от лицето на земята?

— Не, не искам! — сепна се Леонардо.

— А разрязването на животни? Знаеш ли какво говорят хората за теб?

Леонардо вдигна глава и погледна дядо си. В ъгълчетата на очите на стареца имаше бръчки от смях. Знак за това, че е много приветлив човек, който често се смее и рядко се гневи — като сега. Леонардо знаеше, че със сигурност ще му мине — ако не същия ден, то скоро. Трябва само да изчака. Като при буря. Та той познаваше дядо си по-добре от всеки друг човек — включително и от родителите си. Най-добре беше да го остави да говори, за да се успокои.

Беше му направило впечатление, че след последния инцидент дядо му дълго време при всяко най-малко прегрешение му припомняше всичките му грехове.

Затова Леонардо реши да смени темата и да насочи разговора към по-безобидни теми като дисекцията на животни.

— Интересувам се как изглеждат тези животни отвътре — обясни Леонардо. — От една страна, всички са много различни. Някои неща обаче почти винаги са едни и същи. Например гръбначният стълб…

— Това, което правиш, е истинска свинщина! Но да оставим настрана интересите ти. Хрумвало ли ти е, че мъртвите животни могат да носят някакви болести? Но причината, поради която трябва да внимаваш, всъщност е друга. Както вече казах, хората започват да говорят странни неща за теб…

— Но нали ти самият казваш, че няма значение какво говорят другите и че човек трябва да прави онова, което смята за правилно?

— Така е, но трябва също така да внимава за впечатлението, което създава за себе си. А ти изобщо не внимаваш. Не ми се мисли какво ще стане, ако започнат да говорят, че си обсебен от дявола и че използваш тези животни за някакви магии!

Сякаш завеса се вдигна от очите на Леонардо. Внезапно той разбра, че наистина биха могли да си помислят за него такива неща — и то само защото иска да научи как работи тялото на животните.

— Наистина ли може да се стигне дотам, дядо? — попита той със свито гърло.

— Хората се страхуват от силата на злото. Винаги е било така, така и ще бъде. И когато някой прави нещо, което изглежда необичайно за останалите, най-лесно е да го обявят за слуга на дявола. Искам да те опазя от всичко това.

Леонардо замълча. Може би дядо му има право и той трябва да се погрижи поне да не се знае какви експерименти прави.

— Дядо, ти познаваш ли Португалеца, който от известно време живее в странноприемницата? — попита внезапно момчето.

Дядо му поклати енергично глава.

— Не, но чух вече за него.

— Джана се бои, че е слуга на дявола и…

— А ти какво мислиш? — отвърна дядо му с въпрос.

Леонардо вдигна рамене.

— Нещо с него не е наред, но не знам какво.

Дядо му го погледна с присвити очи.

— Така значи? Какво ли не е наред? Нима това, че не обича да се разхожда на чист въздух, означава, че нещо не е наред?

— Да, но нощем го навестяват странни конници — това вече е необичайно!

— Вероятно за това си има съвсем безобидно обяснение — увери го дядо му. — Може ли сега аз да те попитам нещо? Какво смяташ да правиш с онзи клон, който си качил в стаята си?

— Това е тайна!

— Силно се надявам тази тайна да няма нищо общо с огън, защото тогава те чакат неприятности, каквито дори не можеш да си представиш. Разбрахме ли се?

— Не, няма нищо общо с огън — обеща Леонардо. — Честна дума!

— Добре — въздъхна дядо му с облекчение.

 

 

Малко по-късно Леонардо се качи в стаята си. Извади една кутия, в която пазеше парчета счупено огледало. Някога собственик на това огледало беше един от малцината богати жители на Винчи. Но огледалото паднало от стената, защото куката, на която било закачено, не била закрепена добре.

Леонардо откри парчетата на сметището и ги прибра. Това беше почти преди година и тогава той още не знаеше за какво ще му послужат. Но ето че дойде време да ги използва!

С помощта на тези парченца огледало той искаше да конструира уред, с който да наднича през прозореца на Португалеца от съседната стая. Идеята му дойде, когато съгледа извития клон, с който падна на земята.

В друга кутия Леонардо пазеше различни инструменти, събирани дълго време. Сред тях имаше чук и длето за дърво. Преди време Леонардо се опитваше да дяла с това длето лица от дърво, но постепенно загуби интерес. Най-вече защото лицата не се получаваха такива, каквито си ги представяше. Сега щеше да използва инструментите, за да пробие извития клон на две места. В дупките сложи по едно парче огледало. За да не паднат, той ги залепи със смола, която беше събрал в глинен съд. Тъкмо нанасяше лепкавата смола, когато влезе Карло.

— Готово! — извика доволно Леонардо.

Ясно можеше да се види колко е горд с работата си.

Карло се ококори.

— Но какво е това? — попита той. — Изглежда забавно — две парчета огледало върху крив клон. Не се сещам обаче за какво служи!

— Идеята е съвсем проста! — Леонардо посочи едното от огледалата. — Това огледало улавя образа и го прехвърля върху другото огледало, така че той може да се види и там. Ако протегна този клон от съседния прозорец и го държа пред прозореца на Португалеца, така че стаята му да се вижда в едното огледало, от второто огледало ще мога да виждам какво става вътре, без да излизам от съседната стая.

Карло сбърчи чело. Седна до Леонардо, наведе се напред и провери дали наистина двете огледала са сложени така, че да предават образа.

— И ти смяташ, че това ще работи? — попита скептично той.

— Ей сега ще го изпробвам от нашите прозорци — обясни Леонардо.

Леонардо изпрати Карло в съседната стая, която служеше за килер. Не бяха я подреждали от смъртта на баба му. Трябваше му известно време и усилия да отвори капаците на прозореца, който беше до прозореца на неговата стая.

— Ще ти дам знак, като извикам „сега“! — разпореди се Леонардо.

— Знак ли! Знак за какво? — не разбра Карло.

Често се случваше Леонардо да е крачка напред в мислите си и намеренията му да остават неясни за Карло.

— Знак да направиш нещо. Направи някаква гримаса, бъркай си в носа или се почеши по задника. Все ми е едно. Важното е да правиш нещо, което ти е дошло наум в момента, така че аз да не знам какво е. И въпреки това ще ти кажа какво правиш, защото ще те видя с моя огледален лък.

— Аха, разбрах — кимна Карло.

 

 

Карло остана в килера, а Леонардо протегна от своя прозорец огледалния лък, както нарече уреда си, и даде уговорения знак.

Той виждаше съвсем ясно Карло във второто огледало. Карло се почеса по носа.

— Какво правя сега? — извика той.

— Чешеш си носа! — викна триумфално Леонардо.

— А сега?

— Събу една от своите ужасно неудобни обувки, които и без това са твърде топли за лятото, ако питаш мен!

— Признай си, че чуваш шумовете и така се досещаш! — усъмни се Карло.

— Не, наистина видях — настоя Леонардо. — При това съвсем ясно. Ако не ми вярваш, направи нещо, което не вдига шум.

Карло събра ръце за молитва.

— Молиш се — обади се в същия миг Леонардо от другата стая и Карло направо се изплаши от това, колко добре работи уредът на приятеля му.

Те изпробваха още няколко неща. Карло застана на един крак, скри лицето си зад кърпата, която носеше на врата си. Накрая нави ръкавите си.

— Работи! — установи Леонардо доволен. После прибра огледалния лък и го остави на масата. — Доста е изморително да стоиш дълго време с клона в ръка, макар че всъщност не е тежък! — Леонардо сгъваше и разгъваше ръката си, за да раздвижи мускулите си.

В следващия миг вече разсъждаваше върху новото си наблюдение.

— Защо ли се получава така? Ако просто взема в ръка клона, той е съвсем лек и мога да го нося часове наред, но когато протегна ръка, не мога да го държа дълго време.

— Мисля, че първо трябва да разкрием дали Португалеца е магьосник, или не, вместо да се занимаваме с твоите ръце. Джана чака помощта ти! — напомни Карло.

— Опитай и ти! Може пък само при мен да е така и дядо да е прав, че трябва да излизам по-често на чист въздух, да играя навън и да се движа повече…

— Леонардо! — скастри го Карло.

Не му харесваше, че за Леонардо проблемът изглежда разрешен и остава само да разберат от Джана как Леонардо и неговият лък могат да се озоват в стаята до Португалеца. Сякаш беше достатъчен един поглед в стаята му, за да стане ясно какво прави този тип по цял ден, а често и по цяла нощ.

Но за Карло нещата не бяха толкова ясни.

Имаше още няколко въпроса, които според него трябваше да се изяснят и на които досега нямаха задоволителен отговор.

Леонардо изобщо не разбра защо Карло се ядоса.

— Какво ти става! — чудеше се той. — За мен случаят на Джана е разрешен!

Сега беше ред на Карло да му изнесе малък урок по съобразителност:

— Скъпи ми Леонардо, а как по-точно смяташ да влезеш в странноприемницата? Как ще отидеш в стаята до Португалеца? Да не мислиш, че родителите на Джана ще те пуснат да минеш през гостилницата със смешния си уред в ръка, да поздравиш клиентите и после да се настаниш в една от стаите, за да шпионираш човека, от когото те получават доста пари?

— Ами точно затова ще говорим с Джана. Сигурен съм, че ще намерим начин. — Леонардо звучеше много убедително. — Например тя би могла да остави отключена задната врата. Нали този тип работи до късно през нощта. А прозорецът му си стои отворен, защото жегата на горния етаж е непоносима!

— Добре, да приемем, че си в съседната стая и протегнеш този уред към съседния прозорец. А как можеш да си сигурен, че той няма да те види? Достатъчно е само да погледне към прозореца и ще те разкрие. Как мислиш, дали няма да се запита какво е това огледало пред прозореца му?

Леонардо поклати глава.

— Видях как работи този човек. Той е толкова вглъбен в книгите си, че не вижда и не чува нищо. Е, да, има известен риск да погледне към прозореца точно в момента, когато там се появи огледалото. Но кой знае дали изобщо ще го види, ако не го размахвам като луд! Че то това огледалце е съвсем малко, а когато навън е тъмно, изобщо не се забелязва.

Карло затаи дъх.

— А представяш ли си последствията, ако все пак се случи!

— Който не рискува, не печели! — заяви убедено Леонардо. — Джана толкова много ми говори за тоя Португалец, че и аз вече искам да разбера какви ги върши по цял ден в стаята си. Може да се окаже нещо съвсем безобидно. Може да е някакъв авантюрист, който е обиколил света и сега е седнал да опише преживяванията си… Ще проверим това.

— А знаеш ли дали изобщо съществува такава страна… тази, от която уж идва този тип?

— Португалия? — Леонардо поклати глава. — Не, но смятам да разбера това.

— А Джана ще идва ли днес?

— Така поне обеща.

В този момент отвън се чуха шумове.

Леонардо отиде до прозореца. Карло го последва. Върволица от дванайсетина конски впряга приближаваше селския площад.

— Това са търговци! — ахна Карло. — Не разбирам защо са избрали този път. Южният път е по-широк и отчасти укрепен — така казва баща ми. Може би не познават местността или искат да избегнат разбойническите банди, за които говорят всички!

Един от конниците се обърна към дърводелеца Джузепе, който стоеше пред работилницата си. Обикновено през Винчи не минаваха тежки кервани и тъкмо това поддържаше търговията на бащата на Карло, който снабдяваше цялата околност с леката си карета.

Пътят от Пиза за Флоренция през Винчи беше по-кратък, но и по-непроходим, и при проливни дъждове колите затъваха.

Конникът продължаваше да говори с дърводелеца. Изглежда, разпитваше за пътя. Джузепе размахваше ръце във въздуха, като посочи първо към Флоренция, после към църквата, а накрая в обратната посока.

Накрая керванът потегли отново. Но вместо да продължи към Флоренция, той зави надясно. Колите се заклатушкаха по неравната улица към странноприемницата.

— Аха, те като че ли искат да си починат — сети се Карло. — Днес не мога да остана дълго.

— И защо не?

— Трябва да правя едни сметки за баща си.

— Жалко!

— Мислиш ли, че този керван има нещо общо с Португалеца?

Леонардо вдигна рамене.

— Засега знаем твърде малко, но мисля, че по-скоро няма. Може би трябва да отида там и да се поогледам.