Джил Хатауей
Чужди очи (7)

Седма глава

Флуоресцентната лампа в банята осветява сцената на престъплението ми. Плъзвам огледалната вратичка, пъхам пръсти зад почти пълното шишенце провигил и измъквам друго, малко пластмасово шише. Баща ми крие амбиена^[1] чак в дъното на шкафчето, за онези случаи, в които мислите му са изпълнени със загинали бебета и не може да спи. Така де, разбирам го. Ако между смъртта и нечия шестдневна рожба стоя само аз, със сигурност щях да се страхувам.

Изсипвам две от малките бели хапченца в шепата си, красиви малки спасители, и ги мушвам в джоба си, после пълня картонена чашка с вода и тръгвам към стаята на сестра ми.

От Мати се виждат само лакираните в цикламено нокти на краката. Останалата част е буца в леглото, планина от завивки.

— Мати?

Явно е будна, защото одеялото мърда.

— Ммммф? — чува се приглушен звук изпод завивките.

— Донесох ти нещо.

Мати избутва завивките и вторачва в мен празен поглед. Никога не съм я виждала такава. Откакто я познавам, винаги е гледала да е сресана, обувките и чантичката й да са в тон. А сега косата й пада на сплъстени кичури. Още не е измила засъхналата спирала от бузите си.

Сядам на леглото до нея и протягам длан с хапчетата. Тя ги взима, без да каже и дума, слага ги в устата си и ги преглъща с водата, която й подавам. Продължава да ме гледа с мъртви очи.

— В понеделник няма да дойде на училище. — Този факт сякаш току-що й е хрумнал.

— Не.

— Трябва да си представим проектите по испански.

Лицето й се сгърчва и сълзите рукват. Тялото й се накланя към мен и тя зарива лице във вдлъбнатината между главата и рамото ми. Тениската ми подгизва. Галя я по гърба и се чувствам неловко. Няма какво да кажа, но се надявам, че присъствието ми ще свърши работа.

Минават минути, може би дори час.

Най-накрая тя проговаря.

— Аз съм виновна.

— Не. Не си. — Няма как да й обясня откъде съм толкова сигурна, но не мога да я оставя да се измъчва от чувство за вина, което не тя трябва да изпитва. Каквито и глупости да е правила, за това няма вина. Случилото се е далеч по-голямо и от двете ни.

— Направихме нещо — прошепва тя, толкова тихо, че едва я чувам.

— Какво? — Привеждам се към нея.

— С Амбър. Направихме нещо супер гадно.

Сещам се за думите на майката на Софи, как един истински приятел никога не би направил такова нещо.

— Какво е станало, Мати? — питам тихичко.

Мати преглъща поредното хлипане.

— Миналата година двете с Амбър останахме да спим у Софи. Правихме си мелби и се замеряхме с храна. Бяхме се разлигавили. Амбър изсипа шоколадов сироп върху косата на Софи.

— И? — насърчавам я. Дотук не звучи особено ужасно.

— И докато Софи се къпеше, Амбър се промъкна в банята и я снима с телефона. Аз настоявах да изтрие снимката. И мислех, че я е изтрила. Поне до снощи. На Амбър й хрумна как да си отмъстим на Софи, задето тръгна със Скоч. И аз… се съгласих.

В стомаха ми се надига топка ужас. Не искам да я слушам, но трябва да чуя и останалото. Трябва да разбера истината.

— Какво сте направили?

Мати замълчава за миг.

— Амбър изпрати снимката на всички от футболния отбор.

Скривам лице в шепи. Значи, това са гледали Скоч и приятелчето му на пейките — снимка на голото тяло на Софи. Едва ли е възможно да причиниш по-отвратително нещо на момиче, което мрази тялото си.

— Опитах се да я спря. Наистина опитах. Но нали я знаеш Амбър.

О, Софи. Бедната Софи!

Ето какво е крояла Амбър в съблекалните, за да постави Софи на мястото й. Сега вече сцената в спалнята на Софи — хлипането, отчаяните опити на майка й да я успокои — най-после придобива смисъл, от който ме заболява сърцето. Но въпреки всичко, знам, че Софи не се е самоубила. Някой друг го бе сторил.

— Мислиш ли… Мислиш ли, че заради това… — гласът на Мати пресеква.

Придърпвам я към себе си.

— Това няма нищо общо със смъртта й.

— Но — възразява Мати, макар гласчето й да е призрачно тихо. — Чух, че е оставила бележка. Написала е: „Не заслужавам подобно нещо“. Какво друго може да е имала предвид?

Спомням си бележката. Защо наистина убиецът бе решил да остави такава бележка? За да придаде правдоподобност на сценария със самоубийството? Какво го е накарало да избере точно тези думи?

— Не знам — казвам, мъчейки се да измисля някакво приемливо обяснение, което да няма нищо общо с психопат, убил най-добрата й приятелка. — Може би е говорела за живота си като цяло.

Иска ми се да можех да й обясня, че смъртта на Софи не е последица от глупавата им шега. Но щеше да се наложи да й обясня откъде зная, а дори в това състояние едва ли щеше да ми повярва.

Мати се отпуска обратно на възглавницата и дръпва розовата кувертюра върху главата си. Светлината от уличната лампа се прокрадва между летвите на венецианските щори. Ставам и ги затварям. На път към вратата, погледът ми попада на малката нощна лампа с форма на овца, която има от малка. Щраквам я и оставям вратата отворена.

* * *

Прокарвам четири таблетки кофеин с глътка безалкохолно, макар ръцете ми да треперят и пред очите ми да играят тъмни петна. Само така ще остана будна, ще избегна уязвимостта, която придружава сънливостта.

Учебникът по психология стои отворен на леглото ми, но не успявам да се съсредоточа върху различните теории за мотивацията. Изцъкленият поглед на Софи продължава да ме преследва. На всеки няколко минути наново преживявам ужаса от предната вечер.

Ужасът да стана свидетел на смъртта на Софи Джейкъбс.

Отвън нещо изпуква и кръвта ми се смразява. Дали не е убиецът? Дали е наясно, че съм станала свидетел на грозното му деяние, и идва да се отърве от мен? Смъквам се от леглото и се промъквам до прозореца. Налага се да впрегна цялата си смелост, за да надникна към задния двор. Няма нищо, освен обичайните сенки, които потръпват в нощта.

Най-после издишвам, спускам щорите и се връщам в леглото.

Почуквам по учебника с флумастера, с който подчертавам важните части, и осъзнавам, че трябва да предприема нещо. След като няма как да кажа на полицията какво съм видяла, ще трябва сама да разбера кой е убил Софи Джейкъбс — и защо. Напрягам мозъка си, напъвам се да се сетя за трилърите, които дават по телевизията.

Как постъпва героят от филмите?

Като че ли винаги тръгва от списък на основните заподозрени. Грабвам тетрадката си и обръщам нова страница. Сигурна съм, че ако запиша мислите си, ще се почувствам по-полезна. Сега. Откъде да започна?

Ами, на първо място Амбър. Уж една от най-добрите приятелки на Софи, но през последните два-три дни показа, че не притежава никакви приятелски чувства. А и колко странно, че така бе хукнала от къщата ни днес след обяд, без да каже и дума. Записвам името й. Почти съм сигурна, че е завиждала на Софи — ако не заради близостта със сестра ми, тогава заради вниманието на Скоч — едно от най-харесваните момчета в училище.

Аха, Скоч. Записвам името му и го подчертавам два пъти. Несполучил изнасилвач и завършен задник. Но пък какъв мотив би имал да убие Софи?

Елементите на загадката напълно се объркват в главата ми и сякаш ми се надсмиват. Едни с нащърбени ръбове, други с гладки. Уж би трябвало да паснат един в друг, но ми липсва нещо — най-важното парченце.

Припомням си предната нощ, как се бях надвесила над телескопа и гледах през лещата към съвършените звезди в ясното нощно небе. И как нещо ме бе проболо в бедрото, нещо остро в джоба ми.

Страницата от календара, която стисках, когато се плъзнах в убиеца.

По дяволите.

Убиецът е идвал до нашата къща същия ден.

Убиецът. Момент. Та това късче хартия бе най-важната ми следа към убиеца на Софи. Трябваше да го намеря.

Хвърлям тетрадката и скачам на пода, тършувам като обезумяла. Но до телескопа няма нищо. Може пък да съм я ритнала под леглото в бъркотията. Опирам буза в килима и надниквам отдолу. Няма нищо. Дори прах. Ванеса е толкова педантична, че най-редовно мести леглата и чисти отдолу.

Ванеса!

Дали не беше хвърлила листчето, мислейки, че е боклук?

Надниквам в кошчето в стаята ми. Нищичко, освен найлоновия плик, който Ванеса е сложила за боклуците.

Хуквам надолу по стълбите. Понякога Ванеса изсипва малките кошчета в голямата кофа в кухнята. Стискам палци, отварям шкафа под мивката и накланям кофата, за да надникна вътре. Една-единствена обелка от банан. Тъкмо решавам да изляза на двора и да прегледам кофата за рециклиране, когато надушвам пушек.

О, не. Моля те, не.

Но още щом прекрачвам прага, надеждите ми да открия убиеца с помощта на листчето угасват. Баща ми стои самичък пред бушуващите пламъци в ямата за горене на боклука. Когато обезсърчена заставам до него, той се извръща да ме погледне.

— Стори ми се, че нощта е подходяща за огън — отбелязва. Отражението на пламъците играе върху лицето му и хвърля сянка върху онази половина, която е извърната към мен.