Джил Хатауей
Чужди очи (4)

Четвърта глава

След два часа Мати и Амбър нахлуват в кухнята с веещи се коси, развеселени, размахали помпони. Гледам ги презрително над чашата шоколадово мляко. През прозореца на кухнята виждам как колата на Саманта Филипс се отдалечава. Най-тъпото е, че освен че ме заряза като приятелка, Саманта сега дружи с малката ми сестричка, сякаш е преминала на по-нова, по-лъскава версия на самата мен. Предполагам, беше неизбежно, след като Мати стана мажоретка. А и с Мати винаги са имали много повече общо, отколкото с мен. Чувала съм ги да обсъждат часове наред достойнствата на дамските прашки.

Мати хвърля чантата и помпоните си на кухненската маса и отваря хладилника.

— Хей! — Тя ми се смръщва. — Изпила си шоколадовото мляко.

Вади бутилка „Евиан“, отвърта капачката и отпива дълга глътка.

Амбър също си взима бутилка вода и я разклаща пред носа на сестра ми.

— Не ти трябва шоколадово мляко, миличка. Нали спряхме захарта и брашното.

Мати й се изплезва.

— Какви са шансовете вие двечките да кротувате довечера? — Покатервам се върху плота. — Поканила съм Ролинс да гледаме филми.

Като чува името на Ролинс, Амбър мигом изправя гръб. Направо надушвам феромоните, които излъчва.

— Какво ще ни дадеш, за да си стоим в стаята? — пита Мати, винаги готова да се пазари. Погледът й уж случайно пробягва към полупразната бутилка „Каптън Моргън“^[1] върху хладилника.

— В рома има страшно много захар — вметвам, неспособна да прикрия раздразнението си.

— Пиячката не се брои — заявява Амбър. — Тялото изгаря калориите от алкохола супербързо. Особено ако изиграем новото съчетание няколко пъти. — Тя завърта ханш и отмята опашка — или е на път да получи епилептичен гърч, или именно това е новото съчетание.

— Моля те — Мати извръща към мен умолителен поглед. — И няма да мърдаме от стаята. Нали, Амбър?

Амбър вдига рамене.

— Както кажеш.

Въздъхвам. Ако действително останат в стаята на Мати, ще мога да си изгледам спокойно филма, без да се налага да обяснявам сюжета на Мати, а Ролинс няма да трябва да се пази от разгонена гимназистка, която се чуди как да му се покатери в скута. А и дори да откажа, най-вероятно пак ще се наливат тайничко. Не е ли по-добре да пият тук, та да мога да ги наглеждам?

— Добре — казвам накрая. — Но ще си стоите в стаята.

— Ихаа! — Мати грабва бутилката.

Амбър преравя хладилника и измъква двулитрова бутилка кока-кола.

— Нямате ли диетична? — изхленчва тя и аз я стрелвам със злобен поглед, докато тя не отклонява очи.

Въоръжени с пиячка, кола, чаши, лед и нож за масло, за да си разбъркат питиетата, момичетата напускат кухнята с танцувална стъпка и се качват горе. При това съвсем навреме. Ролинс тъкмо пристига със стария си „Нисан Станца“.

Гледам го как слиза от колата и бавно крачи по алеята, понесъл нещо под ръка. Преди да натисне звънеца, прокарва пръсти през косата си. Когато му отварям, крие ръце зад гърба си.

— Избирай! — казва.

— Какво да избирам?

— Ръка. Дясната или лявата.

Посочвам дясната и той ми показва какво държи. „Заклинателят“.

— Мъдър избор — кимва.

— Определено — отвръщам. — А какво има в другата? Ролинс бавно вдига другата си ръка. Пръстите му стискат вързопче син плат. Разгръща го и виждам, че е тениска. Поемам си рязко дъх. Отпред е изрисувана картинката от албума на Smashing Pumpkins — Mellon Collie and the Infinite Sadness — ангелът, който излиза от звездата. От цяла вечност дебна тая тениска в eBay.

— Пристигна с една пратка винтидж тениски — казва Ролинс. — Тази ли е?

— Олеле, майчице! — изкрещявам и започвам да подскачам. — Цял живот я търся.

Ролинс се разсмива от възторга ми.

— Сигурна ли си? Мога да я върна, ако не ти харесва… — Закачливо я дръпва от пръстите ми и аз го первам през ръката.

Ролинс тръгва след мен към хола и се пльосва на обичайното си място върху карирания диван. Аз внимателно опъвам тениската върху облегалката на дивана, доволно ухилена, после пъхам дивидито в плейъра и се мятам на фотьойла.

— Е, кого оперира баща ти днес?

— А, забравих да ти кажа. Сиамски близнаци.

Веждите на Ролинс се вдигат от любопитство.

— Сериозно ли? Сиамски близнаци? Яко!

Знаех си, че ще се впечатли от идеята за истински сиамски близнаци. Миналата година по едно време така ни беше доскучало, че отидохме до „Гудуил“, купихме свръхграмадна тениска и се напъхахме едновременно в нея. В този вид се отправихме към мола, където всички ни зяпаха как си подаваме лепкави кифли и се возим нагоре-надолу по ескалатора. Ролинс дори влезе с мен в тоалетната и изчака, обърнат на другата страна, да се изпишкам. Наясно съм, че хич няма да е забавно действително да си част от сиамска двойка, но самата идея ни се стори прекрасна.

Разказвам му за операцията. По някаква странна причина направо завиждам на близначетата, стига всичко да мине както трябва. Скоро ще се гушат всяко в своето креватче и ще водят нормален, лишен от усложнения живот. Да можеше баща ми да оперира и мен и да изреже каквото там не ми е наред.

— Яко. Супер е, че баща ти умее така да помага на хората — казва Ролинс и дръпва някакъв конец от тениската си.

— Джаред Бел, Спасителя — отвръщам.

Не мога да се отърва от мрачното чувство, което ме залива. Вярно, баща ми помага на толкова много хора, но пък вечно отсъства. Виждам го за по няколко минути на ден и то ако имам късмет. Моментално ми става гузно. Каква егоистка съм! Болните бебета са далеч по-важни от това баща ми да се мотае около мен. И действително е герой, задето умее да поправя онова, което природата е объркала.

Прицелвам се с дистанционното към дивидито и пускам филма. Вън небето притъмнява, готви се за нощта. Ролинс не спира да пуска язвителни коментари на всеки няколко минути. Увивам се с едно одеяло и потъвам в така познатата обстановка. Точно така се чувствах по-рано, преди да започнем да се отдалечаваме един от друг. Липсва ми онова време.

Линда Блеър^[2] тъкмо започва да се гърчи и тресе, когато Мати връхлита в хола, следвана от Амбър. Мати се удря в масичката и се разкикотва. Май някой е прекалил с рома.

— Ох, здравей, мила сестричке. Безкрайно съжалявам, че те притеснявам. Но Саманта ще дойде да ни вземе и ще ходим на кино. — Малко заваля и не спира да се смее.

Амбър жадно зяпа Ролинс. Пльосва се до него на дивана и му се усмихва лукаво. В сърцето ми се прокрадва мъничко червейче завист. Не знам откъде се е взело, но се подразвам и от безсилие поглеждам ядно към сестра си.

— Мати — изръмжавам. — Нали каза, че ще си стоиш вкъщи. — Очите ми се стрелват към Амбър и Ролинс на дивана. Тя мига насреща му, а той май се опитва незабелязано да се отдръпне.

— Хайде, Вий. Всички мажоретки ще са там. Нали не искаш да си стоя самичка вкъщи? — Явно е решила да пусне тежката артилерия — вижте ме, бедната аз! — на което винаги се връзвам.

С ъгълчето на очите си виждам как Амбър се присламчва още по-близо до Ролинс и уж небрежно отмята поличка. После вдига пръст и посяга да докосне пробитата му устна.

— Пиърсингът ти е страшен. Обзалагам се, че е много приятно…

Прекъсвам я.

— Добре, Мати. Върви на кино. Но гледай да се прибереш преди полунощ. Нямам намерение да те прикривам, ако татко се прибере по-рано.

Отвън се чува рев на клаксон — Саманта никак не си поплюва.

Мати прави чупка в кръста.

— Страшно си мила, няма що. Хайде, Амбър, да вървим. — Тя успява да откопчи Амбър от Ролинс и двете изчезват през вратата.

По-отговорната част у мен настръхва при мисълта, че Мати е тръгнала навън, както е пияна, но на другата част внезапно й олеква. Поне се махнаха. Сега Саманта да му мисли. А и защо трябва вечно да играя ролята на пазач? Не съм родител. Заслужавам да се позабавлявам една вечер, нали така?

Ролинс май също изпитва облекчение.

— Дали да не върнем малко назад? Изпуснахме най-готината част.

Не схващам веднага, че говори за филма.

— А, да. — Откривам дистанционното под една възглавница на пода. Превъртам назад, докъдето бяхме стигнали, преди така грубо да ни прекъснат, и натискам плей бутона.

Облягам се назад и придърпвам одеялото до брадичката си. Не след дълго клепачите ми натежават. Разтърсвам глава в опит да се разсъня.

— Вий? Добре ли си?

Вдигам пръст и започвам да дишам дълбоко, но няма особена полза. Усещам, че всеки момент ще припадна. Набързо прехвърлям до какво се докосвам. Фотьойл, одеяло, дрехи. Значи, можех да се плъзна в главата на всеки, който наскоро е седял в този фотьойл — баща ми или Мати. По дяволите!

Скачам рязко, понеже хич не искам да се окажа в тялото на баща си насред някоя гнусна медицинска процедура, но вече е късно. Усещам как се свличам на земята. Ролинс изпищява.

* * *

Определено не съм в болницата. Нито пък в киното. В нечия спалня съм — вероятно на момиче.

А момичето, в чието съзнание съм се плъзнала, плаче, сякаш някой е изтръгнал сърцето й. Хлипа, стиснала плетено одеяло, и от време на време бърше носа си в него. Някой я гали по гърба. Дланта се движи в кръг ту насам, ту натам. Усещането е невероятно приятно. Нещо, което ми се полага, но ми липсва.

Докосването ме успокоява, но не и момичето, в което съм се озовала. Хлипа неудържимо още десет секунди, после си поема дълбоко въздух, така че дробовете й за малко да се пръснат. Стаята с розовите стени, осеяни със снимки на балерини в рамки, сякаш внезапно отеснява.

В полезрението ми се появява жена на средна възраст, вероятно онази, която ме галеше по гърба. Бузите й са кръгли и зачервени. Тя вдига нежна ръка, за да разроши косата на момичето.

Майка.

— Миличка, онези момичета съвсем не стават за приятелки. От край време ти го повтарям.

Момичето се разплаква още по-силно. Едва виждам през сълзите й.

— Софи — възкликва жената.

И тогава схващам: плъзнала съм се в Софи Джейкъбс. Как ли съм попаднала на нещо с нейния отпечатък? Но пък нали често идва у дома. Вероятно се е случвало да седне във фотьойла.

Сцената в съблекалнята от тази сутрин нахлува в съзнанието ми. Амбър и Мати. Със сигурност става дума за тях. Бяха я предали по някакъв начин, задвижили бяха плана си да я поставят на мястото й. Но как? Какво й бяха направили?

— Не разбирам — хлипа Софи. — Как може да са толкова гадни? Та нали уж са ми приятелки. — Тя избърсва очи в одеялото и за секунда зрението ми се прояснява. Майка й пристъпва по-близо. Слага пръст под брадичката на Софи, повдига леко главата й и я поглежда право в очите.

— Софи, чуй ме. Един истински приятел никога не би направил такова нещо. Разбираш ли? Още повече на рождения ти ден. Само чудовище би постъпило така. Най-добре е да прекъснеш всякакъв контакт с тях. Бъди силна. Нямаш нужда от тях.

Какво ли са направили? Какво толкова ужасно са направили Мати и Амбър?

— О, мамо. Не мога да съм силна. Просто не мога — проплаква Софи.

През мислите ми се стрелва друг образ: Софи, на четири крака в тоалетната. Дали и тя за това си мисли? Ще ми се да мога да протегна ръка, да разровя мислите й, да ги разгъна като филмова лента. Но не мога. Аз съм само пътник. Страничен наблюдател.

Майка й я прекъсва с твърд глас.

— Напротив. Дори не подозираш колко си силна.

Постепенно Софи започва да диша по-спокойно. Майка й протяга ръце и тя се вкопчва в тях. Толкова са меки. Иска ми се да избегна това чувство, усещането за майчина ласка. Не искам да знам какво пропускам.

— Хайде. Да идем да хапнем малко шоколадов сладолед. Да не мислиш, че не забелязвам колко кльощава си станала.

Софи цялата се напряга. Пак се сещам как се превиваше над тоалетната. Но после нещо в нея поддава. Тялото й се отпуска, като че ли е взела някакво решение. Оставя се майка й да я изведе от стаята.

* * *

— Силвия?

Лицето на Ролинс е на сантиметри от моето. Лежа просната на пода, а той се е надвесил над мен със смръщено чело. Издърпва ме да седна и пръстите му неволно се оплитат в нещо на китката ми.

Гривната от Софи, онази за Мати. Значи, затова се бях плъзнала в мислите й. Вероятно бе оставила отпечатък, докато я е плетяла. Смъквам я от ръката си и я мятам на масичката.

— Какво е това? Да не си решила пак да ставаш мажоретка?

Разтърквам слепоочия.

— Уф. Не. За Мати е. Оох. Главата ми.

Ролинс съчувствено разтрива рамото ми.

— Два пъти в един ден. Сигурно си смазана.

— Аха. — Въздъхвам. Част от мен, все още мъничка, но с всеки изминал ден все по-голяма, копнее да каже на Ролинс. Така де, та той знае всичко за мен. Всичко, освен това. Но за Ролинс логиката е на първо място. Ако му кажа, че се плъзвам в чужди мисли, ще ми се изсмее.

Нали?

Втренчвам се в кафявите му очи и се чудя дали не греша. Може би все пак бих могла да му кажа. Може би има начин да му обясня.

— Ще ме помислиш ли за луда, ако… — не довършвам, понеже не се сещам как да продължа. Но пък се сещам за изражението на баща ми, когато му разказах — сякаш обявих, че всяка нощ ме посещава извънземно.

— Извинявай — казвам вместо това и се отдръпвам. — Честно. Добре съм.

Ролинс е видимо разочарован. Имам чувството, че съм го предала. Знам, че иска да споделя какво ме мъчи, да му се доверя — но не мога. Просто не мога.

— Май е по-добре да си вървя — казва. Дръпва коженото си яке от дивана. Излизам след него от хола и го следвам в тъмнината на коридора, а устата ми се отваря и затваря като на риба. Страх ме е, че това е краят — че ако сега си тръгне, приятелството ни никога няма да е същото. Искам да го спра. Да му кажа да остане, но от гърлото ми не излиза никакъв звук.

Спираме край вратата. За секунда изражението му омеква, той протяга ръка и нежно отмята косата ми, разкривайки цицината на челото ми. Става ми неприятно, чувствам се разголена. Трепвам и бутам ръката му.

Той поклаща глава и се извръща да отвори вратата.

— До скоро — казва със стисната челюст и изчезва в хладния вечерен въздух. След миг колата му светва и изръмжава. Стоя и гледам как стоповете му се отдалечават. В устата ми горчи. Накрая щраквам лампата на верандата, та сестра ми да не трябва да се лута, когато се прибере у дома.