Джил Хатауей
Чужди очи (29)

Двайсет и девета глава

Баща ми стои в кухнята и трупа слоеве спагети върху италиански наденички, моцарела и спанак. Мати седи край масата в трапезарията, на която е разтворила лаптопа си. Уж най-обикновена сцена, но ми се струва чужда. Сега, когато знам, че баща ми ни е лъгал години наред — не само че е имал връзка с друга жена, а и че е имал дъщеря, се държа някак нащрек около него. Любезна, но не особено любвеобилна.

Решила съм, че не можем да продължаваме да живеем в лъжа. Щеше да е по-добре, ако инициативата беше от него, но ми писна да чакам. Искам нещата да излязат на бял свят, всичко да се оправи. Така че сядам на една табуретка срещу него. Снимката на майка ми, онази с рамката, тежи в скута ми.

— Татко? Искам да поговорим за нещо.

Явно долавя, че предстои нещо сериозно, защото оставя пликчето със сиренето, и се привежда към мен.

— Какво има, Вий?

Вдигам снимката. Махам задната част, изваждам ключа и го поставям на плота.

— Какво е това?

— Ключът от бюрото ми. Крия го, защото в чекмеджето държа важни документи, например свидетелството ти за раждане — отвръща баща ми с равен тон, като ме гледа право в очите.

— Само това ли държиш там?

Сестра ми е престанала да почуква по клавишите и ни гледа втренчено.

Баща ми свежда очи, не издържа на погледа ми. Когато отново ме поглежда, очите му са насълзени.

— Май е време да ви кажа всичко. Но така съм свикнал да бъда герой. Мъжът, който спасява бебета, а после се прибира у дома при прекрасните си дъщери. Защото след като ви разкажа всичко, едва ли ще е същото.

— За какво говориш, тате? — Мати става от стола си и се настанява до мен на една от табуретките.

Усещам как се напрягам в готовност.

— Продължавай.

— Предполагам, вече знаеш какво има в чекмеджето. Видяла си медицинското досие — говори само на мен.

Кимвам.

— Какво става? Какво чекмедже? — пита Мати.

Баща ми си поема дълбоко въздух.

— Имах връзка с друга жена, Мати. Преди години, когато майка ти беше още жива. Вий беше съвсем мъничка. Майка ти беше бременна с теб.

Мати е потресена.

— Спал си с друга жена? Докато мама е била бременна?

Баща ми свежда очи към ръцете си, оплескани със сос.

Изглежда ужасно. Почти ми става жал за него. Но съм убедена, че така е по-добре.

— Да. Бяхме се скарали. Сърдеше се, че работя толкова много. Обвини ме, че й изневерявам. Мислех си… мислех си, че щом е така, защо път наистина да не започна връзка с някого, само веднъж, след като така и така не ми вярва.

Мати запушва уста с длан. Пресягам се и нежно я погалвам по гърба. Помня колко бях шокирана, когато разбрах. А за нея вероятно е още по-тежко след всичко, което преживя напоследък.

— Беше само веднъж. Но се оказа достатъчно. Онова медицинско досие, което си видяла, Вий, документите на Алисън Мороу… Беше моя дъщеря. Ваша сестра. Роди се преждевременно с тежък вроден дефект. Само аз можех да й помогна. И опитах…

Неочаквано се разхлипва и аз се чувствам ужасно. Няма значение какво е направил, все пак ми е баща и е загубил обичан човек, точно както аз загубих мама. Съсипвам се да го гледам така разстроен.

— Направих всичко по силите си — прошепва той и изтрива очи с пръсти, които оставят доматен сос по бузите му. — Опитах се да я спася.

Известно време мълча. Единственият звук е хлипането на баща ми и сестра ми. Почти сме приключили. Искам да разбера само още едно нещо.

— А Зейн? — прошепвам.

— Да — казва той, дръпва една салфетка и избърсва лицето си. — Зейн беше неин син.

— Защо не ми каза? Особено след като разбра, че ми е гадже?

— Не… Не можех. Не бях готов. Ивлин започна да ми звъни и аз просто се вцепених. Не знаех какво да правя.

Опитвам се да премисля новината, че Ивлин е преследвала баща ми. Той продължава.

— Нямаш представа каква огромна вина изпитвам през тези четиринайсет години, Вий. Само за това мисля, още от сутринта, когато стана и се погледна в огледалото. И всеки път, когато си мия ръцете, преди да оперирам друго бебе, нечие чуждо бебе.

Дори не мога да си представя какво е да не можеш да спасиш собственото си дете. Някои неща са толкова ужасни, че мисълта ти не ги побира, макар моите мисли да са видели много.

Прокарвам пръсти по снимката на майка ми и се опитвам да си представя баща ми, сгушен в леглото до мен, и мама с издутия корем. Дали това, че баща ми е спал с друга жена, прави по-малко значимо това колко много ни обича?

Това, че бе готов на всичко за майка ми? Че от толкова години се грижи за нас?

Поглеждам го и за първи път го виждам такъв, какъвто е.

Човек.

Просто човек. Една нощ пийнал малко повече и направил глупост. Направил грешка. Но тази грешка не го определя. Та това е човекът, който ни прави лазаня, който плаче над снимката на мама, когато мисли, че никой не го вижда, човекът, който лекува болни бебета.

Просто човек. Но добър човек.

— Ще можете ли да ми простите? — пита той, без да смее да вдигне очи.

Смъквам се от табуретката, заобикалям плота и увивам ръка около врата му.

— Да — казвам простичко.

Мати скача след мен и се мушва под другата му ръка.

— Да — казва и тя.

И така стоим, тримата, заедно.

Семейство.

* * *

В „Мартис Дайнър“ е пълно мъртвило, типично за неделя сутрин. Две сервитьорки стоят облегнати на бара и обсъждат жената и момчето, които загинаха в оная катастрофа преди седмица. Давали ги по новините, как ченгетата отишли в къщата на жената и открили доказателства в мазето — пистолети, въже, бензин. Намерили също и дневник с налудничави писания как Джаред Бел убил бебето й и как щяла да си върне на нашето семейство и кажи-речи на всички от класа на Мати. Смятала да убие всички на купона в Саманта, казва по-пълничката сервитьорка. Другата клати глава невярващо.

Ролинс седи срещу мен в сепарето и гледа как си играя с пакетчетата захар.

— Вий. Съжалявам за Зейн.

Не казвам нищо.

Той опитва пак.

— Така де, не че го харесвах особено, но важното беше, че те правеше щастлива. Симпатяга беше. Нищо че майка му беше луда.

Опитвам се да направя колиба с пакетчетата, но непрекъснато се свличат. Предавам се.

— Ужасно искам да си щастлива — казва той и слага длан върху ръката ми и разпилените пакетчета.

— Знам — казвам и най-после го поглеждам в очите. — Държах се отвратително последните две-три седмици. Случиха се толкова много ужасни неща… Съжалявам, че се държах като пълна кучка.

Той почуква дланта ми с показалец.

— Ще ти простя, ако ми обясниш какво се случи онази нощ в стаята на Зейн.

Въздъхвам. Очаквах този момент с ужас и макар да знам, че се задаваше, все се надявах да успея да го отложа с ден-два. Но от друга страна, и днешният ден ще свърши работа.

— Добре.

Замислям се за миг, търся подходящите думи.

— Ще ти кажа нещо за себе си, което ще ти прозвучи налудничаво.

Той кимва окуражително.

— Давай!

— Ами, нали знаеш, как вечно внимавам да не докосна нещо чуждо?

Ролинс се разсмива.

— Заради манията ти ли? Да, знам.

— Не е мания, Ролинс. И не е нарколепсия. Нещо друго е. Нещо, което и аз самата не разбирам. Когато припадна, се случва нещо много особено. Разказах на баща ми, когато започна да се случва, и той ме прати на психиатър. Така че вече не говоря с никого за това, макар да продължава да се случва.

— Какво точно се случва? — пита ме предпазливо.

Решавам да се хвърля надолу с главата в дълбокото.

— Напускам тялото си. Вмъквам се в главите на други хора. Виждам всичко, което виждат и те.

Млъквам за миг и се взирам в очите му, търся онова изражение, което видях на лицето на баща си, когато му казах — смес от страх и недоверие. Но на лицето на Ролинс се изписва съвсем друго изражение. Изглежда притеснен.

— Какво виждаш?

— Зависи. Ако се плъзна в господин Наст, виждам как тайничко си пийва водка. Ако съм в баща ми, гледам как оперира. Ако се вмъкна в Мати, виждам как плаче по цели нощи. При всеки е различно. Най-вече неща, които изобщо не бих искала да видя.

— Какви например? — настоява той. В тона му няма и сянка на подигравка. Съвсем искрено иска да разбере.

И тогава му разказвам. Разказвам му за Амбър и голата снимка на Софи, която изпратила на всички от отбора по футбол. Разказвам му за връзката между господин Голдън и майката на Амбър. Как съм станала свидетел на убийството на Софи. И как съм разбрала, че майката на Зейн е виновна за всичко. За последните ми мигове със Зейн.

Ролинс става от мястото си и се премества до мен. Прегръща ме с една ръка и усещам аромат на сапун под миризмата на коженото му яке.

— Много съжалявам — прошепва.

— Нищо ми няма — отвръщам. — Добре съм.

След малко става очевидно, че сервитьорките, съвсем отегчени, са се втренчили в нас. Кимвам към тях.

— Ролинс, я се връщай отсреща. Превърнахме се в атракцията на заведението.

Той стисва раменете ми още веднъж и се връща обратно.

После разкъсва едно захарче и пита:

— А в мен вмъквала ли си се? — Изсипва съдържанието на пакетчето в устата си.

По дяволите!

Единствената част, която пропуснах. Знам как ще се почувства, ако разбере, че съм видяла какво става в къщата му. Майка му. Нещата, които е принуден да прави за нея.

Мълчанието ми ме издава. Май в първия момент се е шегувал, но сега е напълно сериозен.

— Вмъквала си се, значи. Нали? Кога?

— Миналата седмица — казвам и ми става ужасно неудобно. И ужасно горещо.

— Миналата седмица? И какво видя?

Смъквам якето си. Не знам как да му кажа, че съм видяла майка му гола, че съм видяла как я къпе. Направо пламтя от смущение.

— Вий. Отговори ми!

— Видях къщата ти и чичо ти и майка ти. И знам, че се налага да помагаш на майка си за някои неща, например за къпането.

Ролинс пребледнява.

— Видяла си… как я къпя?

— Няма нищо, Ролинс. Знам какво е да се грижиш за някого.

— Спри! — прекъсва ме той. — Нищо не знаеш. Никога не се е налагало да къпеш сестра си или баща си. Изобщо нямаш представа какво е. Всеки ден. Да си отговорен за живота й всеки ден. Аз я храня. Аз я обличам. Няма кой друг да го свърши. Само аз.

Не знам какво да кажа.

— Съжалявам, Ролинс.

Той скрива глава в шепи.

— Не мога да повярвам, че си видяла как я къпя. Чувствам се… чувствам се напълно омърсен.

Посягам към ръката му.

— Ролинс…

Той се дръпва.

— Не. Остави ме на мира!

После става и тръгва към вратата. Гледам го и ме залива чувство на вина. Прав е. Отвратително е да нахлуеш така в нечие лично пространство. Не го направих нарочно, но точно така се получи. Хората имат право на своите тайни. И фактът, че не мога да контролирам плъзването, не е оправдание.

Сещам се как се чувствах, когато разбрах, че Скоч се е възползвал от тялото ми без мое разрешение. Направо ми прилошава при мисълта, че и Ролинс се чувства по същия начин. Гледам как се отдалечава с колата и се опитвам да измисля как да му се реванширам.