Джил Хатауей
Чужди очи (22)

Двайсет и втора глава

Днес е рожденият ден на Мати, а аз не съм й купила нищо.

Сещам се едва когато виждам специалния глинен съд върху кухненската маса — онзи, който баща ми ползва на рождени дни или други специални поводи. Яйца, бекон, сирене и картофи. И масло. Много, много масло. Обикновено си умирам за такива работи, но сега в главата ми се въртят други неща, други думички: аноректална малформация. Снощи рових из интернет, но медицинските обяснения не ми бяха от особена полза. Искам да знам какво точно се бе случило на 19 октомври 1998 и защо баща ми отказва да го забрави след толкова време? Какво толкова специално има в тази Алисън? И каква е връзката му с белокосата жена от гробището? Има ли изобщо някаква връзка? Или просто полудявам?

Не знам как да зачекна темата. Освен това, Мати си е сресала косата и седи на масата с доста изгладнял вид, така че не искам да оплескам нещата.

— Е, рожденичката, какво искаш да правим в този специален ден? — Баща ми изсипва купчина от задушеното върху една чиния и я подава на Мати. Насилената бодрост в гласа му сякаш подчертава колко отвратителен е всъщност денят.

Мати вдига рамене, после забива вилица в огромната буца разтопено сирене пред себе си.

— Не знам. Май ще си стоя тук. Не ми се излиза особено.

— Чудесно. Можем да си вземем „Мулан“ довечера. И да поръчаме пица за вечеря. Какво мислиш?

— Татко, „Мулан“ ми писна още във втори клас — отвръща Мати. В гласа й не се долавя възмущение. Ако бях аз, със сигурност нямаше да се сдържа. Но тя просто констатира фактите.

— А какво ще кажеш за първия сезон на „Клеветничката“? Чух, че бил готин. — Изражението на баща ми е толкова настойчиво, че чак ме боли да го гледам.

— Ъм, искаш да кажеш „Клюкарката“? Добре. Да, става. — Сестра ми налапва още малко от закуската.

Нима е възможно баща ми действително да крие някаква дълбока, тъмна тайна? Човек, който иска да гледа „Клюкарката“ с порасналите си дъщери? Или това е само фасада, за да не заподозрем в какво всъщност се е забъркал?

— Нещо не ми е добре — казвам. — Ще ида да си легна за малко.

Когато минавам зад сестра ми, стисвам лекичко рамото й.

— Честит рожден ден, Мат.

Тя се обръща към мен и усмивката й ме пробожда право в сърцето.

— Благодаря.

Чувството за вина ме следва нагоре по стълбите, а после и в стаята. Непременно трябва да й подаря нещичко, за да отбележа рождения й ден — но какво?

Оглеждам нещата си и се чудя дали не би искала нещо от тях. Вратата на дрешника ми е открехната и отвътре се подава кутията с дисковете на мама. Навеждам се и издърпвам тежката кутия насред стаята.

Един по един вадя дисковете и ги нареждам на пода. Pearl Jam. Smashing Pumpkins. Veruca Salt. Nirvana. Лиз Феър. Ани Дифранко. Ето това ми е останало от мама — музиката, служила като фон на живота й.

Ето това трябва да дам на сестра си, която бе толкова малка, когато мама почина, че вече не помни как косата й винаги миришеше на виолетки, или как се набръчкваха ъгълчетата на очите й, когато се смееше, и как се кискаше като вещица, когато нещо й се стореше смешно.

Взимам диска на Smashing Pumpkins и го притискам до бузата си. Пластмасата е студена, понеже дълго е стоял в проветривия ми дрешник. Повтарям действието с всеки от дисковете, притискам го за секунда и после го оставям настрана.

Когато всички дискове са обратно в кутията, затварям капака и я отнасям в стаята на сестра ми. Още не се е качила след закуска, така че поставям кутията върху неоправеното й легло и излизам.

Отгоре съм сложила розово листче, което гласи:

ЕТО ТОВА БЕШЕ ТЯ.

С обич: В.