Джил Хатауей
Чужди очи (18)

Осемнайсета глава

Стоя в кухнята, бъркам смес за палачинки и размишлявам как да кажа на Мати. Май няма подходящ начин. Добре че не съм лекар. На баща ми вероятно непрекъснато му се налага да търси подходящи думи, за да съобщи лоши новини. Интересно, защо тогава никак не го бива. Може би по-добре да помисля какво би казала мама, ако беше на мое място.

Изливам малки кръгчета от сместа в нагорещения тиган, после грабвам шепа шоколадови мидички и ги пускам една по една върху палачинките. На вратата се почуква и аз подскачам стреснато. Надничам през прозореца и виждам Ролинс на верандата. За миг замръзвам, после клякам, за да не ме види. Не го правя съзнателно, действам по инстинкт. Колкото и да се опитвам, не мога да намеря обяснение как така Амбър е загинала точно след срещата с Ролинс.

Той почуква отново. Стисвам очи.

„Махай се!“

След около пет минути се надигам от пода и надниквам през прозореца. Верандата е пуста. Ролинс си е тръгнал. Въздъхвам от облекчение.

Прехвърлям палачинките в чиния. После дълго време стоя пред хладилника и гледам снимката на мама от колежа — загоряла, слаба и усмихната, с руса коса и бял потник. Под нея е залепена снимката на сестра ми при завършването на осми клас. С баща ми сме застанали от двете й страни и сме й направили ушички с пръсти. На всеки друг хладилник тези снимки биха изглеждали като пано от щастливи спомени, но на нашия са единствено ироничен намек за онова, което някога е съществувало, което можеше да съществува и сега. Щастливо семейство.

Дръпвам вратата на хладилника и взимам сиропа, за да залея палачинките на сестра ми, точно както ги обича.

* * *

Бутам вратата на Мати с крак и внасям подноса с палачинките и чиния портокалови резенчета. Внезапно осъзнавам колко е глупаво — нима порция палачинки би могла да смекчи удара, че още една от приятелките й е мъртва? Държа се досущ като баща ми. Правя няколко крачки назад, слагам подноса на пода в коридора и влизам отново. Ще действам по моя начин.

Тя сумти насън, а миглите й хвърлят гъсти сенки върху бузите й. Завладява ме странно желание — да пропълзя в леглото до нея, да я прегърна, да усещам как тялото й се надига с всяко поемане на дъх. Вместо това дърпам завесите, за да пусна слънцето с надеждата да озари мрака, който ще настъпи с думите ми.

— Мати! — Сядам до нея и я разтърсвам леко. — Мати, събуди се!

Тя отваря едно око и ме поглежда. После рязко се изправя и отмята розовите завивки.

— Колко е часът? О, боже, ще закъснея за тренировка. Какво — на палачинки ли мирише? Неделя ли е? — Тя се взира объркано в мен.

— Мати, трябва да ти кажа нещо.

Тя замръзва, а на лицето й се изписва мрачно предчувствие. Мускулите й се напрягат, сякаш се готви за удара.

— Днес няма да ходим на училище. Амбър е мъртва. — Без никакво увъртане, само грозните, сурови думи. Дръпнала съм рязко лепенката и чакам да изпищи.

Раменете й висват, после очите й се изпразват. Буквално виждам как казаното си проправя път през отделните мускулни групи, които една по една отказват. Първо лицето й. После ръцете. После тялото. Тя се смъква в леглото без никакво изражение.

— Намерили я на футболното игрище. Смятат, че се е самоубила. — Още докато говоря се чудя кои са тези те. Смътно си представям как полицай Тийън и група униформени фигури бавно обикалят терена в търсене на улики.

Мати мълчи.

Страх ме е да я оставя сама, така че изтичвам до стаята, грабвам няколко диска и старото ми мече Клио. Пъхам диска на Smashing Pumpkins в компютъра на Мати, защото него слушам, когато чувствам, че губя контакт с живота. Гласът на Били Коргън е като балсам.

Тиквам Клио в ръцете й и казвам:

— Мати? Ще се справиш. Обещавам ти. — После се покатервам в леглото и увивам ръце около нея; представям си, че сме се загубили някъде из Антарктика и само топлината на тялото ми може да я спаси. Странно, но започва да трепери едва след като я прегръщам.

* * *

Недоспиването започва да ме настига. Пия чаша след чаша кафе, но клепачите ми продължават да тежат. Опитвам се да стоя права, да си намирам работа. Ходя да наглеждам Мати на всеки половин час. На обяд й занасям сандвич и малко кисело мляко. Но храната остава недокосната на нощното й шкафче.

След като се насилвам да хапна малко от сандвича си, отивам до банята. Усещам, че ще изгубя съзнание. Пълня чаша с вода и гълтам няколко таблетки кофеин, но явно съм изпуснала момента. Твърде късно осъзнавам, че държа чашата със Скуби Ду, от която бе пил полицай Тийън онзи път у нас.

Твърде късно осъзнавам, че вероятно е оставил отпечатък върху чашата.

Твърде късно осъзнавам, че всеки момент ще се плъзна. Свличам се на пода.

* * *

Полицай Тийън се поти. Ризата му е влажна. Онзи ден, у дома, изглеждаше съвсем спокоен и хладнокръвен, докато разпитваше Мати. Но сега сърцето му думка напрегнато. Явно умее да прикрива чувствата си.

Стои насред гола стая с циментови стени, обзаведена единствено с маса и два сгъваеми стола. Висящата от тавана флуоресцентна лампа осветява всички ъгли. Почти цялата дължина на една от стените е заета от огледало. Гледала съм достатъчно филми, за да знам, че от другата страна има хора. До масата, с вид на смъртно болен, седи господин Голдън.

Полицай Тийън вади от джоба си същото малко тефтерче, в което пишеше и когато разпитваше Мати, а после и молив.

— Хайде пак да ми кажете, защо бяхте в училището снощи? — Той се обръща с лице към господин Голдън.

— Не се чувствах добре, така че подготвях уроците за заместничката. — По челото на господин Голдън избиват капки пот.

— В колко часа беше това?

— Ами, около десет без петнайсет.

Полицай Тийън си отбелязва часа.

— Разкажете ми какво се случи след това. Не пропускайте нищо.

Господин Голдън си поема дълбоко въздух.

— Ами, махнах на Еди, нощния пазач, и влязох в кабинета си. Написах плана за урока на дъската и наредих листовете с упражненията на бюрото. После си тръгнах.

— Колко време ви отне това? — Полицай Тийън замислено почуква с молив по тефтера.

— Петнайсет минути. Може би двайсет.

— И тогава чухте изстрела?

Господин Голдън затваря очи.

— Да. Около десет и петнайсет.

— И какво направихте?

Господин Голдън отваря очи.

— Излязох на игрището, откъдето се чу изстрелът. И намерих… веднага се обадих на 91114^[1].

Полицай Тийън прави пауза преди следващия въпрос. Усещам, че се затруднява как да го формулира. Най-накрая пита:

— Господин Голдън, какви бяха отношенията ви с Амбър Прескот?

Господин Голдън е като зашеметен.

— Нейният клас имаше шести час при мен.

— И нищо друго извън това? Не сте ли разговаряли извън училище?

— Не — Господин Голдън звучи объркан.

— Ами Софи Джейкъбс? Какви бяха отношенията ви с нея?

— С нея имахме осми час.

— Някои ученици твърдят, че са я виждали да се вози във вашия автомобил. Вярно ли е това?

Господин Голдън нервно свива рамене.

— Случвало се е да я закарам вкъщи.

— И само толкова?

Господин Голдън прави пауза и полицай Тийън използва момента.

— Господин Голдън, знаехте ли, че Софи Джейкъбс е била бременна?

Господин Голдън навежда глава. След безкрайно дълго мълчание, прошепва:

— Да.

* * *

Събуждам се от виковете на Мати. Като че ли викат няколко души, полифония от ужас и страх. Лежа сгърчена на пода в банята.

— Мати, спри. Всичко е наред. Добре съм. — Пълзя към нея и с мъка се изправям на крака. Тя мушва глава в извивката на врата ми и виковете й утихват.

Чувам предната врата да се отваря.

— Момичета? — подвиква баща ми. Мати ме пуска и хуква към него. Тръгвам след нея по стълбите и гледам как се прегръщат. Той я притиска силно и ми се приисква и аз да можех да усетя топлината му.

— Добре ли сте? — Глупав въпрос. Даже леко се изчервява.

Разпитът на господин Голдън продължава да тече някъде в съзнанието ми. Трябва да се измъкна, да ида някъде и да подредя мислите си.

— Излизам — обявявам и грабвам якето си от закачалката.

— Къде отиваш? — пита рязко баща ми и ме хваща за китката паникьосан. Знам, че го е страх да остане сам с Мати и болката й, но имам нужда да се откъсна за малко. Издърпвам ръката си.

— Навън. Ще се върна след няколко часа.

И с тези думи се шмугвам през вратата.

* * *

Крача бързо, за да се стопля. Температурата като че ли пада по малко с всеки изминал ден. Не след дълго мъртвите листа ще бъдат покрити със сняг. Девствен, бял сняг. Тази мисъл леко ме разведрява.

В главата си превъртам сцената в участъка. Явно полицай Тийън смята, че Голдън някак е замесен в смъртта на момичетата. Като че ли намекваше, че учителят е имал неуместни отношения със Софи или с Амбър, а може би и с двете. Ако преди две седмици някой ме бе попитал дали Голдън е способен на такова нещо, щях да съм категорична, че е невъзможно. Беше готин учител. Всички го харесваха. Но явно външния вид заблуждава.

Завивам в следващата улица, „Арбър“. В дъното й се издига светлосиня къща с дървена ограда. Доскоро в предния й двор стърчеше разкривена табела с надпис: ПРОДАВА СЕ. Ето за тази къща ми говореше Зейн. Тук живее.

Без да се замислям, изкачвам стълбите към верандата и леко почуквам по вратата с кокалчетата на ръката си. Минават няколко секунди и отвътре се чуват гласове. Чувам някого да трополи по стълбите.

Зейн отваря рязко вратата и ме поглежда смаяно.

— Вий. Какво правиш тук? Наред ли е всичко?

— Да. Не. Просто… имам нужда от поничка с желе.

Веждите му се смръщват.

— Свършиха. Съжалявам. — Сериозното му изражение ме кара да се усмихна, въпреки всичко.

— О, не. Говоря метафорично, нали разбираш? Искам да поговоря с някого.

— А — възкликва той. — Метафорични понички мога да предложа. Искаш ли да седнем? — Той посочва два люлеещи се стола. Отпускам се в единия и оглеждам улицата. Кварталът, в който съм живяла цял живот, изглежда някак различен от този ъгъл.

— Какво става?

В гърлото ми се надига ридание. Запушвам уста с длани, смутена от звука. Та аз го познавам само от няколко дни. И все повече го харесвам. Нима искам да се разрева като бебе пред него?

Зейн сяда на стола до мен и лекичко дръпва едната ми ръка. Хваща я в своята, едновременно мека и корава. Прокарва пръст напред-назад между палеца и показалеца ми. Потръпвам.

— Загина още някой — казвам. — Пак приятелка на сестра ми.

Той се привежда към мен смутен. Разказвам му за обаждането на баща ми и как цял ден съм бдяла над Мати.

И че съм уплашена. Ужасно уплашена.

Уплашена, че сестра ми няма да се измъкне жива.

През цялото време той не спира да гали ръката ми и това докосване ми дава сили да продължа. Когато приключвам, и двамата мълчим. От другата страна на улицата някакво момиче с лилава пелерина гони малко джавкащо куче. Какво не бих дала да съм на нейно място.

Мушвам се под мишницата му. Оставям тялото си да се разтопи в неговото и усещам как ме притиска към себе си.

— Зейн?

— Да?

— По-рано спомена, че си имал сестра. Какво се случи?

Той си поема рязко въздух, после бавно издиша.

— Умря в болницата малко след като се роди. Не знам какво точно й е имало. Майка ми не обича да говори за това.

Очите му помътняват, докато говори. Замислям се за болката, която е преживял — самоубийството на баща му, смъртта на сестра му. Чудя се дали някои от нас просто не са обречени да преживеят всякакви трагедии. В този смисъл си приличаме.

— Сигурно ти е било много тежко.

— Както казах, не я помня много. Но се тревожа за майка ми. Откакто се върнахме тук, миналото не спира да я преследва. Върви като в мъгла. Опитвам се да я разсея, да я накарам да излиза, да върши разни неща, да се среща с хора. Но тя не иска. Някак се е… вманиачила.

Тревогата за майка му ме трогва. Прегръщам го силно. Той опира нос във вдлъбнатината на врата ми, после докосва с устни същото място.

А после ме целува и имам чувството, че лъжите и смъртта, и злото, което ме заобикаля, бавно се стопяват и пак съм като нова.