Джил Хатауей
Чужди очи (17)

Седемнайсета глава

Вечерята се точи безкрайно неловко.

Мати седи, върти лъжица в ръце и избягва да поглежда баща ни. Той пълни купичките ни с димящо чили и мълчаливо ги поставя пред всяка от нас. По този начин се извинява, задето не е бил до Мати след смъртта на най-добрата й приятелка, а и задето разчита на мен да върша всичко. Чудя се дали не се опитва да компенсира и за нещо друго, може би, че не е съвсем искрен с нас. Че крие връзката си с онази жена.

Той се пресяга през масата, взима няколко солети, за да ги натроши в чилито си, и пита небрежно — като че ли твърде небрежно:

— Какво се случи с Амбър днес, Мати?

Мати се взира съсредоточено в лъжицата си.

— Наговори ми едни глупости за Софи.

— Какви глупости? — Баща ми хапва и дъвчи ритмично, без да откъсва поглед от лицето на Мати.

След дълга пауза, Мати отговаря:

— Че била бременна от Скоч Бекър.

Баща ми преглъща и се намръщва.

— А това защо те разстройва?

Мати почуква с лъжицата по масата.

— Защото твърди, че затова се е самоубила, а аз съм сигурна, че не е така.

— Затова ли я удари?

Мати изпуска вилицата на масата.

— Не съм я удряла! Тя ме удари. Аз само й казах, че е гаднярка. И беше излишно да ме наказват.

Баща ми запазва хладнокръвие.

— Е, господин Наст не може да остави учениците да се бият по коридорите. Все пак трябва да ръководи училището. Длъжен е да поставя някакви граници, въпреки че…

— Въпреки че какво? — казва Мати и най-после го поглежда в очите, предизвикателно.

— Въпреки че страдаш.

Мати издишва рязко.

— Нищо не разбираш. — После вдига недокоснатото чили и тръгва към кухнята. Чувам как чинията силно удря в мивката. Баща ми трепва.

— Ще си лягам — обявява Мати, когато се връща в трапезарията. Чуваме я как тропа по стълбите и затръшва вратата на стаята си.

Баща ми въздъхва и скрива лице в шепи.

Отчаяно ми се иска да последвам примера на Мати и да се измъкна от тази потискаща семейна вечеря, но ми се струва жестоко да оставя баща си сам. Когато вдига глава, виждам, че в очите му блестят сълзи.

— Не мога да се справя сам — казва той, по-скоро на тавана, отколкото на мен. Не съм сигурна как да реагирам. Не съм сигурна дали изобщо трябва да реагирам. — О, господи. Да можеше майка ти да е тук! — продължава след малко. — Просто… не знам как да постъпя. Не мога да се справя.

Копнежът му по майка ми ме стряска. В този момент почти ми се иска действително да се вижда с някого. Има нужда от още някого в живота си, освен мен и Мати — някого, с когото да може да говори.

Пресягам се и хващам ръката му.

— Добре се справяш, татко. Мати просто е разстроена. Ще се оправи. — Искрено се надявам да не се окаже, че лъжа.

Той поглежда сплетените ни ръце и една сълза се процежда и се търкулва по бузата му. Стисва ръката ми и се опитва да се усмихне.

— Понякога така ми напомняш на майка си, Вий. И тя винаги знаеше какво да каже. Умееше да надникне в теб и да разбере точно какво чувстваш. И ти си същата.

Става ми неловко. Обикновено имам чувството, че знам твърде много за другите — тайните им ме разяждат.

— Вий. Би ли ми направила една услуга? Иди при сестра си. Има нужда от помощ. Вероятно разбираш какво преживява далеч по-добре, отколкото аз. И ще знаеш точно какво да кажеш.

Успявам да докарам половинчата усмивка.

— Разбира се, татко.

Телефонът му иззвънява. Той го вади от джоба си, поглежда екрана и натиска копчето.

— Ало? — Пред очите ми сълзите му изсъхват и изражението му става делово. — Няма проблем. Ще дойда до половин час.

После затваря и ме поглежда.

— Съжалявам, Вий. Трябва да вървя.

— Знам — отговарям. — Върви.

* * *

Заварвам Мати да лежи на леглото и да прелиства албум със снимки от по-щастливи времена. На една от страниците майка ми ме люлее на люлка, а сестра ми се вижда на заден план, седнала в розова количка. Протяга ръце напред, иска и тя да се включи. На другата страница майка ми и баща ми готвят заедно. Аз танцувам между тях, опитвам нещо от дървената лъжица и правя гримаса. Мати стои на високото си столче, а на подносчето пред нея е изсипана купчинка зърнена закуска.

Сядам на леглото до нея, но тя така и не вдига глава. Заговаря, но по-скоро на хората от снимките.

— Какво помниш от нея? — Проследява с пръст усмихнатите устни на майка ни.

— От мама ли?

Мати кима.

— Имам чувството, че съм забравила всичко важно.

Отпускам се на леглото и се втренчвам в тавана.

— Не знам. Ухаеше на теменужки. Когато ходехме на пътешествия с колата, вечно съчиняваше истории за съзвездията. Все едно бяха истински хора. Всички си имаха минало, взаимоотношения и свои особености. Часове наред разказваше как Близнаците се скарали заради Андромеда.

Мати обръща страницата.

— Какво друго?

— Правеше си сандвичи с банан и фъстъчено масло. Слушаше музика силно и подскачаше наоколо. Лакираше си ноктите в цикламено.

Мати внимателно разглежда всяка една снимка, като че ли търси някаква нишка, опитва се да разбере що за човек е била майка ни. Последната страница се оказва празна. Винаги си е била празна. Не знам какво е очаквала, но внезапно хвърля албума на земята.

— Не е достатъчно — казва, а думите й се давят в хлипания.

Изправям се и увивам ръце около тялото й.

— Знам — прошепвам. — Знам, че не е достатъчно. Но чуй. Нали се имаме една друга. Ако имаш нужда да поговориш за нещо, винаги можеш да ми кажеш. Каквото и да е, нали знаеш?

Мати кима и дръпва една салфетка от нощното си шкафче. Разтривам гърба й, докато си издухва носа. Светлината отвън е помътняла. Заобиколени сме от сенки.

Накрая сестра ми се отдръпва и се обляга назад, прегърнала една възглавница.

— Може ли да те питам нещо, Вий?

— Аха.

Тя маха някакво конче от възглавницата.

— Защо вече не дружиш със Сам и останалите?

Въздъхвам. С удоволствие бих оставила Мати да вярва, че групичката на готините ме е отхвърлила, задето съм скучна, но тя така ме гледа, че решавам да й кажа истината — или поне доколкото мога. Освен това, не е зле да знае на какво са способни хората, с които общува. Може би ще й помогне да не изпадне в ситуация като моята.

— Помниш ли онази лилава рокля? — питам.

Тя кима ентусиазирано с глава, както и очаквам. Нали бяхме заедно, когато я открих. Беше по-развълнувана и от мен.

Така че й разказвам.

Разказвам й как и двете със Саманта харесвахме Скоч. Как той предпочете мен и какво направи Саманта, за да ми отмъсти. Как пихме уиски в Каплър Парк преди забавата. И как ми прилоша, как припаднах, а после се събудих с вдигната до кръста рокля насред сбиването на Ролинс и Скоч.

Пропускам единствено припадането, но то всъщност не е съществено за историята. Подобна ситуация би могла да се случи на всеки. Няма нищо особено. Но сестра ми отново избухва в сълзи и ме прегръща с всичка сила.

Отдавна не съм плакала заради онзи случай. Но по някаква причина, докато разказвам на Мати, виждам нещата от нов ъгъл. И сърцето ме заболява за онова момиче в лилавата рокля, влюбеното момиче, което така си изпати. И докато си припомням какво бях видяла през очите на Саманта — как Скоч ме влачи към съблекалнята, — се разплаквам за момичето, което бях тогава.

Спускам се в прегръдките на сестра ми и когато после ме моли да остана да спя при нея, се съгласявам. Така правехме като малки, след като мама си отиде, след поредния кошмар на Мати. Промъкваше се в моята стая, а аз отмятах завивките, за да може да се пъхне отдолу.

Гледам лицето й, докато заспива. Изглежда толкова малка, така неопитна. Яд ме е, че толкова рано изгуби мама, че единственият човек, на когото може да разчита сега, съм аз. Мислите се преплитат в главата ми и без да усетя, заспивам.

* * *

Озовавам се насред някакъв карнавал. Виенското колело се върти на обратно и един унил клоун стиска няколко черни балона. Майка ми е яхнала лилав еднорог на въртележката. Гледа към мен и ми маха, лицето й е светнало от радост. Изглежда точно като на снимките, млада и невероятно красива.

Прилича на ангел.

Изтичвам до бариерата и я викам. Някой ме потупва по рамото и когато се обръщам, я виждам пред себе си. Облечена е в скъсани сини дънки и тениска на Alice in Chains.

— Вий — казва, а гласът й е нежен и мелодичен. Дръпва ме към една пейка и двете сядаме, сплели ръце. Облягам глава на рамото й, вдишвам майчиния аромат на пудра, теменужки и мляко.

— Мамо.

Толкова е приятно просто да изричам тази думичка. Искам да я питам толкова много неща. Как е разбрала, че е влюбена в татко? И дали целувките му са имали вкус на понички с желе? И как да живея, когато знам на какви ужасни неща са способни хората? Как да помогна на сестра си да преживее смъртта на едната си приятелка и предателството на другата?

Но всичките ми въпроси изчезват, когато се вглеждам в очите й, сини на фона на черното небе.

Тя отмята косата от лицето ми.

— Малкото ми момиченце.

— Да. Да, мамо — не мога да спра да повтарям тези две срички. — Мамо.

Започва да вали и всяка капка, която се плъзва по бузите на майка ми, изтрива по малко от образа й. Целува ме за последен път, после дъждът се усилва и я отнася. Дъждът отнася всичко.

* * *

Събуждам се разплакана в стаята на Мати. Колко е несправедливо сънят да ти върне изгубената майка и в мига, в който отвориш очи, да я загубиш отново. Възглавницата ми е мокра.

Будилникът сочи малко след десет. Трябва да стана, да се захвана с нещо, което да ме държи будна. Смъквам се от леглото и излизам на пръсти в коридора, като оставям вратата леко открехната.

Влизам в стаята си, щраквам лампата и светлината ме заслепява. Някакво лице привлича вниманието ми в ъгъла на стаята, но когато се вглеждам, виждам, че това е ангелът от тениската на Smashing Pumpkins. Закачила съм я на облегалката на люлеещия се стол и съм я забравила. Нещо в очите на ангела, в изражението му, ми напомня за мама.

Пристъпвам към нея, пъхам ръце в ръкавите и я навличам. Неочаквано мека е, но милувката на плата не може да замести майчината прегръдка от съня ми.

Глътвам няколко таблетки кофеин и дръпвам учебника по астрономия от нощното шкафче. Отварям на произволна страница и се зачитам в теорията за големия взрив. Но само след няколко реда думите започват да се кривят и да бягат.

Завива ми се свят. Зад очите ми се надига тъпа болка.

Всеки момент ще припадна.

И тогава осъзнавам, че съм облечена в тениската, която Ролинс ми подари.

* * *

Около мен изниква трева — но не съм на поляна, а на игрище, виждам бялата маркировка, която описва периметъра. Виждам и тъмния, но добре познат силует на училището. Зад него звездите пеят в черното небе.

Ролинс прекосява игрището и се насочва към една от вратите. Чувствам се особено. Движенията на тялото му и отпуснатата му походка са ми толкова познати, но не и от този ъгъл. Интересно, как за цяла година нито веднъж не съм се плъзвала в него. По-рано мислех, че се дължи на сдържаните му чувства. Никога не оставя емоционален отпечатък върху каквото и да било.

Освен върху тениската, която ми подари. Колко странно!

Когато приближава вратата, различавам силует — някой го чака, момиче. Неочаквано ме пробожда ревност. Не знаех, че излиза с някого. Толкова ли сме се отдалечили, че да не ми каже?

Косата на момичето блести на смътната светлина от една далечна улична лампа. Познавам само едно момиче с такъв оттенък на шоколадовокафяво. Това е Амбър. Амбър Прескот.

Сега вече съм напълно объркана. Вярно че Амбър никога не е крила, че харесва Ролинс, но досега не й е обръщал внимание. Какво става тук?

Когато приближава на около пет метра от нея, го чувам да казва:

— Благодаря ти, че дойде.

Амбър се усмихва и бръква в черно-бялата си чанта марка „Прада“, метната през рамото й. Вади смачкан пакет, но в тъмнината не успявам да различа какво е.

— Радвам се, че се обади. Чувствах се малко самотна.

Ролинс отваря уста да отговори, но съзнанието ми го напуска, преди да чуя какво казва. Стреснато се изправям и едва си поемам въздух. Смъквам тениската и я хвърлям на пода.

* * *

Телефонът ме събужда призори. Изправям се в леглото и го търся опипом. Явно все пак съм заспала по някое време, въпреки пълната шепа кофеинови таблетки, които изгълтах след срещата на Ролинс и Амбър.

Така звъни, когато се обажда баща ми, с онази мелодия, която ме накара да си инсталирам миналата година, когато се бях побъркала покрай изпитите — Don’t Worry, By Happy. Кълна се, че е по-дразнеща и от будилника ми.

— Татко? Пет и половина е.

— Вий, трябва да ти кажа нещо.

Веднага ми става ясно, че се е случило нещо ужасно. С тези думи започваш, когато трябва да съобщиш нещо лошо. Когато искаш да кажеш на детето си, че Дядо Коледа не съществува. Или че кола е прегазила котето му.

Или нещо далеч по-страшно.

Изправям се рязко и притискам телефона в ухото си.

— Какво има?

— Родителите на Амбър звъняха. Снощи не се е прибрала. Чудеха се дали не е с Мати. — Това не е всичко. Усещам по гласа му, че има още нещо.

— И?

— Миличка, Амбър е мъртва. — Думите му са така категорични, казаното — така необратимо, че оставам без дъх.

Няколко секунди не успявам да продумам, опитвам се да си припомня кога за последен път видях Амбър. Пред кабинета на директора. Тогава за последен път я видях със собствените си очи.

Но бях с нея докъм десет вечерта.

Или по-скоро, Ролинс беше с нея.

Премествам телефона на другото си ухо.

— Господин Голдън чул изстрела и открил тялото й на футболното игрище — това не е ли учителят ти по психология? Явно още е бил в училището, готвел си е уроците за следващия ден. Един бог знае какво е правел толкова късно. Кой учител стои до десет часа? Според полицията… май пак става дума за самоубийство.

Готова съм да се обзаложа, че не е самоубийство. Както и смъртта на Софи не е самоубийство.

— Вий, добре ли си? — Иска да се увери, че ще се съвзема, че ще съм във форма да се погрижа за Мати. Нима имам избор? Налага се да съм добре. Трябва да я предпазя.

Две мажоретки вече са мъртви. Може тя да е следващата.

— До довечера ще се прибера, чуваш ли? Тук имаме тежка ситуация. Искам да стоиш с Мати, докато не се прибера. Днес няма да имате часове. Полицията е отцепила района.

Веднага си представям сцената — жълтата лента опасва футболното игрище и трепти на вятъра. И очертаното с тебешир, там, където са намерили тялото. Дали тебеширът оставя следа върху тревата?

Баща ми прекъсва мислите ми.

— Става ли? Вий? Ще се справиш ли?

Кимвам, но той няма как да ме види.

— Да, добре съм, татко. А да й кажа ли?

Чувам как въздъхва дълбоко.

— Май най-добре е да й кажеш. Ще се оправите ли? — В гласа му се прокрадва чувство на вина. Поредното нещастие вкъщи без неговата подкрепа.

— Не се тревожи — казвам и пак се сещам за онази песничка. Be Happy. — Ще се погрижа за всичко.