Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (3)

Глава 2

На следващата сутрин след погребението Дилейни спа до късно и почти успя да се измъкне от срещата с Благотворителното дружество на Трули, което в малкия град беше еквивалент на Младежката лига. Беше се надявала да се мотае около къщата цял следобед и да прекара известно време с майка си, преди да излезе тази вечер, за да се види с най-добрата си приятелка от гимназията, Лиза Колинс. Двете планираха да се срещнат в бара „При Морт“, за да поклюкарстват над няколко маргарити.

Но Гуен имаше различни планове за Дилейни.

— Бих искала да останеш за срещата — каза Гуен, щом влезе в кухнята с вид на модел от каталог, облечена в светлосиня коприна. Малка бръчка набразди веждите й, когато погледна обувките на Дилейни. — Надяваме се да купим ново оборудване за площадка на Ларкспър парк и аз мисля, че ти би могла да ни помогнеш, като ни дадеш творчески идеи, за това как да съберем пари.

Дилейни би предпочела да дъвче станиол, пред това да се забърква и да присъства на скучните срещи на майка си.

— Имам планове — излъга тя, и размаза ягодовия конфитюр върху препечения геврек. Тя беше на двадесет и девет, но все още не можеше да понесе да разочарова нарочно майка си.

— Какви планове?

— Имам среща с приятелка за обяд. — Тя подпря дупето си на плота от черешово дърво и отхапа от геврека.

Тънички бръчки се появиха в ъглите на сините очи на Гуен.

— Отиваш в града в този вид?

Дилейни погледна надолу към белия пуловер без ръкави, черните си дънкови къси панталони и тънките лачени каишки на гладиаторските си сандали с гумени подметки. Беше облечена консервативно, но може би тези обувки бяха малко необикновени за стандартите на този малък град. Не й пукаше, тя ги обичаше.

— Харесва ми това, което нося — каза тя и се почувства отново като на девет. Не обичаше това усещане, но то й напомни защо планираше да напусне Трули бързо, още следващия следобед, след като завещанието на Хенри бъде прочетено.

— Ще те заведа на пазар следващата седмица. Ще отидем до Бойзи и ще прекараме деня в търговския център. — Гуен се усмихна с истинско удоволствие. — Сега, когато си у дома отново, можем да ходим поне веднъж месечно.

Ето на! Предположението на Гуен, че Дилейни ще се върне обратно в Трули сега, когато Хенри бе мъртъв. Но Хенри Шоу не бе единствената причина, поради която Дилейни винаги оставяше поне щат разстояние между себе си и Айдахо.

— Нямам нужда от нищо, майко — каза тя и довърши закуската си. Ако останеше повече от няколко дни, нямаше съмнение, че Гуен щеше да я заведе в „Лиз Клейборн“^[1] и да я превърне в уважаван член на Благотворителното дружество. Беше израснала и носила дрехи, които не харесваше, преструвайки се на такава, каквато не е, само за да угоди на родителите си. Беше се претрепала, за да бъде на почетното табло в училище и никога не бе получавала дори глоба за просрочена книга от библиотеката. Бе израснала като дъщерята на кмета. Това означаваше, че трябва да бъде перфектна.

— Тези обувки не са ли неудобни?

Дилейни поклати глава.

— Разкажи ми за пожара — каза тя, като нарочно смени темата.

Откакто бе пристигнала в Трули, беше научила много малка част от това, което всъщност се е случило в нощта на смъртта на Хенри. Майка й не желаеше да говори за това, но сега, когато погребението беше приключило, Дилейни я притисна, за да получи информация.

Гуен въздъхна и се пресегна за ножа, който Дилейни бе използвала, за да намаже конфитюра. Токчетата на сините й обувки потропваха по червените тухлени плочки, докато се насочваше към кухненската мивка.

— Сега не знам нищо повече, отколкото миналия понеделник, когато ти се обадих. — Тя остави ножа и се загледа през големия прозорец над мивката. — Хенри е бил в навеса, откъдето е започнал огъня. Шериф Кроу ми каза, че смята, че е започнал от една купчина парцали, напоени с масло от ленено семе, които Хенри е оставил до стара газова печка.

Гласът на Гуен трепна, докато говореше.

Дилейни се приближи до майка си и сложи ръка около раменете й. Тя погледна към задния двор, към лодката, която се олюляваше върху малките вълни, и зададе въпроса, който се страхуваше да произнесе.

— Знаеш ли дали е страдал много?

— Не мисля, че е страдал, но и не искам да знам, ако е било така. Нямам представа колко дълго е живял или дали Бог е бил милостив и той е умрял, преди пламъците да стигнат до него. Не попитах. Всичко, което се е случи през изминалата седмица, бе достатъчно трудно. — Тя направи пауза, за да прочисти гърлото си. — Имаше толкова много неща, които трябваше да се направят, и просто не ми се мисли за това.

Дилейни обърна поглед към майка си и за първи път от много дълго време тя почувства връзка с жената, която й бе дала живот. Те бяха толкова различни, но в това си приличаха. Въпреки грешките му, и двете обичаха Хенри Шоу.

— Сигурна съм, че приятелите ти ще разберат, ако отмениш срещата ви днес. Ако искаш, мога да им се обадя вместо теб. — Гуен насочи вниманието си към Дилейни и поклати глава. — Аз имам отговорности, Лейни. Не мога да отлагам живота си завинаги.

Завинаги? Хенри бе мъртъв от по-малко от седмица и погребан преди по-малко от двадесет и четири часа. Тя махна ръката си от раменете на майка си, усещайки, че връзката се е прекъснала.

— Отивам отвън за малко — каза тя и излезе през задната врата, преди да даде израз на разочарованието си.

Късният утринен бриз разклащаше трепетликата, изпълвайки въздуха с аромат на бор и шепот на листа. Тя пое дълбоко дъх и тръгна през задния двор.

Разочарование, изглежда беше най-добрата дума, с която можеше да опише семейството си. Те бяха живели зад фасада и като резултат бяха обречени да се разочароват един друг. Преди много време тя се бе примирила с факта, че майка й е повърхностна и се интересува много повече от външния вид, отколкото от съдържанието на човека. И бе приела, че Хенри е маниак на тема контрол, който винаги се налага. Когато тя се държеше според очакванията му, той бе чудесен баща. Беше я дарил със своето време и внимание, взимаше нея и приятелите й на разходка с лодка или къмпинг в Саутютс, но семейство Шоу бе живяло живот, изпълнен с порицания и възнаграждения, и тя винаги се бе чувствала разочарована, че всичко, дори и любовта, е било при някакви условия.

Дилейни вървеше покрай извисяващия се бор пондероза към голямото куче, което обикаляше в края на задната морава. Две месингови плочи с имена бяха закрепени над вратата на кучешката колиба и гласяха, че ваймаранерите вътре са Дюк и Долорес.

— Не сте ли най-сладките бебчета? — Изгука тя, докосвайки гладките им носове през мрежата. Тя разговаряше с тях, сякаш бяха галени кученца. Дилейни обичаше кучета, бе израснала с предшествениците на Дюк и Долорес, Кларк и Клара. Но в последно време тя се местеше твърде често, за да има дори златни рибки, да не говорим за истински домашен любимец. — Бедните сладки бебета, заключени тук сами.

Ваймаранерите облизаха пръстите й и тя клекна на колене. Кучетата бяха добре поддържани и откакто принадлежаха на Хенри, без съмнение бяха и добре обучени. Тяхната дълга кафява муцуна и тъжни сини очи мълчаливо я молеха да ги освободи.

— Знам как се чувствате — каза тя. — Преди и аз бях затворена тук. — Дюк изхленчи жално и това разчувства нежното сърце на Дилейни. — Добре, но не излизай от двора — каза тя, докато ставаше.

Вратата на кучешката колиба се отвори и Дюк и Долорес се хвърлиха напред, изстрелвайки се покрай Дилейни като две светкавици.

— Дявол да го вземе, върнете се тук! — Извика тя, обръщайки се точно навреме, за да види как късите им опашки изчезват в гората. Тя мислеше за това, че ги пуска с надеждата, че ще се върнат сами. Но тогава се сети, че магистралата е на по-малко от една миля разстояние от къщата.

Тя грабна две кожени каишки от вътрешността на колибката и излетя след тях. Не изпитваше привързаност към кучетата, но не искаше да бъдат прегазени от кола.

— Дюк! Долорес! — Извика тя, като тичаше колкото можеше по-бързо, и същевременно внимателно пазеше равновесие на сандалите си с платформа. — Вечеря. Пържола. Гранули и хапки!

Тя ги преследваше в гората по старите пътеки, по които бе скитала като дете. Извисяващите се борове я покриваха със сенките, а храстите я драскаха по пищялите и глезените. Тя настигна кучетата при старата дървена къщичка, която Хенри беше построил за нея като дете, но избягаха, точно когато щеше да хване нашийниците им.

— Кучешки бисквитки — извика тя, следвайки ги покрай Елефънт Рок и през Хъкълбери Крийк.

Тя щеше да се предаде, ако двете животни не се бяха спрели на известно разстояние от нея, за да я дразнят и сякаш да й се надсмиват с това, че са близо, но тя не може да ги хване. Дилейни ги преследваше под ниско висящите клони на една трепетлика и одра ръката си, докато прескачаше един паднал бор.

— Дявол да го вземе! — Проклинаше тя, докато оглеждаше драскотините си.

Дюк и Долорес седнаха на задниците си и въртяха късите си дебели опашки, докато я чакаха да приключи.

— Елате! — заповяда тя. Те наведоха главите си в подчинение, но веднага след като тя направи крачка, скочиха и побягнаха. — Върнете се тук!

Тя реши да ги остави, но след това си спомни за срещата на Благотворителното дружество на Трули в къщата на майка си. Преследването на глупави кучета през гората внезапно започна да й изглежда като забавление.

Тя ги последва до малък хълм и спря под един бор, за да си поеме дъх. Веждите й се събраха, докато се взираше в поляната пред себе си, разделена и почистена от дървета. Булдозер и багер стояха запалени до огромен камион за отпадъци. Неоновооранжева боя оцветяваше земята на няколко места до големите изкопи за канализацията, а Ник Алегреза стоеше в средата на хаоса до черен джип „Вранглер“ с Дюк и Долорес в краката му.

Сърцето на Дилейни се качи в гърлото й. Ник бе единственият човек, когото се надяваше да избегне по време на краткото си посещение. Той бе източникът на най-унизителното преживяване в живота й. Тя се опитваше да потисне желанието да се обърне и да се върне по пътя, по който бе дошла. Но Ник я беше видял и нямаше начин да избяга. Трябваше да се насили да върви спокойно надолу по наклона към него.

Той беше облечен по същия начин, като предишния ден на погребението на Хенри. Бяла тениска, износени дънки „Левис“, златна обеца, но днес беше обръснат и косата му беше изтеглена назад в конска опашка. Изглеждаше така, сякаш беше свален от някой билборд и носеше единствено бельото си на Келвин Клайн.

— Здравей — извика тя.

Той не каза нищо, просто стоеше там. Едната от големите му ръце припряно чешеше главата на Дюк, докато сивите му очи я гледаха. Тя се пребори с опасенията, които я гъделичкаха под лъжичката, когато застана на няколко крачки пред него.

— Разхождам кучетата на Хенри — каза тя и отново бе удостоена с мълчание и твърд, бездънен поглед.

Той беше по-висок, отколкото си го спомняше. Главата й едва достигаше рамото му. Гърдите му бяха по-широки. Мускулите му по-големи. Последния път, когато стоеше толкова близо, той бе преобърнал живота й с краката нагоре и го бе променил завинаги. Тя мислеше, че Ник е рицар в блестящи доспехи, каращ леко очукан „Мустанг“. Но беше сгрешила.

Той беше забранен за нея през целия й живот, а тя бе привлечена от него, като насекомо към светлина. Дилейни бе добро момиче, копнеещо да бъде освободено, и всичко, което той трябваше да направи, бе да я повика с пръст и да изрече три думи. Три провокативни думи от устните на едно лошо момче.

— Ела тук, диваче — беше казал, и душата й отвърна с твърдо да.

Чувството бе сякаш той се вглеждаше дълбоко в нея, зад фасадата, в истинската Дилейни. Бе на осемнадесет години и бе ужасно наивна. Никога не й бе позволено да разпери крила, за да диша сама, и Ник беше като чист кислород, който влизаше направо в главата й. Но тя бе платила за това.

— Не са така добре възпитани, както Кларк и Клара бяха — продължи тя, като отказваше да се чувства сплашена от неговото мълчание.

Когато най-сетне проговори, думите му не бяха това, което очакваше.

— Какво си направила с косата си? — попита той.

Тя докосна с пръсти меките червени къдрици.

— На мен ми харесва.

— Изглеждаше по-добре като блондинка.

Дилейни отпусна ръката до тялото си и сведе поглед към кучетата в краката на Ник.

— Не съм искала мнението ти.

— Трябва да съдиш фризьора си.

Тя наистина харесваше косата си, но дори и да не беше така, нямаше как да съди сама себе си.

— Какво правиш тук? — попита тя, като се наведе напред и сграбчи каишката на Дюк. — Разграбваш?

— Не. — Той заби пети в земята. — Никога не плячкосвам на Господния ден. В безопасност си.

Тя погледна към тъмното му лице.

— Но с погребенията нямаш проблем, нали?

Той смръщи чело.

— За какво говориш?

— За блондинката вчера. Държеше се на погребението така сякаш си в някой бар за запознанства. Това е неуважително и нетактично, Ник. Дори и за теб.

Намръщеното му изражение бе заменено от порочна усмивка.

— Ревнуваш?

— Не се ласкай.

— Искаш ли подробности?

Тя завъртя очи.

— Пощади ме.

— Сигурна ли си? Доста е пикантно!

— Мисля, че ще го преживея.

Тя бутна косата зад ухото си, а след това се протегна за Долорес.

Преди тя да хване кучето, Ник протегна ръка и улови китката й.

— Какво се е случило тук? — Попита той и обърна ръката й.

Дланта му бе голяма, топла и мазолеста, и той леко прокара палеца си през драскотината на ръката й. Изненадващо леко изтръпване гъделичкаше върховете на пръстите й, а след това тръгна нагоре по ръката й.

— Нищо. — Тя се отдръпна. — Одрасках се, докато прескачах едно паднало дърво.

Той я погледна.

— Прескачаш дървета с тези обувки?

Любимите й обувки бяха обидени за втори път за по-малко от час.

— Нищо им няма.

— Не и ако си доминатрица^[2]. — Погледът му се плъзна по тялото й, а после бавно се върна обратно нагоре. — Такава ли си?

— Мечтай си. — Тя отново се протегна за Долорес, и този път успешно хвана нашийника на кучето. — Камшикът и веригите не са моята представа за добро прекарване.

— Срамота — той скръсти ръце на гърдите си и облегна задника си върху резервната гума на джипа. — Най-близкото до опитна доминатрица, което Трули е имал, е Уенди Уестън, щатски шампион по хвърляне на ласо и галопиране около варели за 1990 година.

— Можеш ли да позволиш две жени да те пляскат по задника?

— Можеш да ме измъкнеш — каза той с усмивка. — Ти изглеждаш по-добре от Уенди и носиш правилните обувки.

— Ех, благодаря. Жалко, че заминавам утре следобед.

Той изглеждаше малко изненадан от отговора й.

— Кратко пътуване.

Дилейни сви рамене и издърпа кучетата към себе си.

— Никога не съм възнамерявала да оставам за дълго.

Тя най-вероятно никога повече нямаше да го види и остави погледа си да броди по чувствената линия на мургавото му лице. Той бе прекалено красив, но може би не беше толкова лош, колкото го помнеше. Ник никога нямаше да мине за приятен човек, но поне не й припомни вечерта, в която бе седнала на капака на „Мустанг“-а му. Бяха минали десет години, може би той бе узрял.

— Довиждане, Ник — каза тя и отстъпи крачка назад.

Той докосна с два пръста челото си в знак на подигравателен поздрав и тя се обърна, за да се отправи обратно по пътя, по който бе дошла, влачейки кучетата заедно със себе си.

На върха на малкия хълм тя погледна през рамо за последен път. Ник стоеше точно както го бе оставила до джипа, беше със скръстени ръце върху гърдите си и продължаваше да я наблюдава. Докато влизаше в движещите се горски сенки, тя си спомни блондинката, която бе взел от погребението на Хенри. Може и да бе узрял, но тя би се обзаложила, че във вените му течеше не кръв, а чист тестостерон.

Дюк и Долорес задърпаха каишките си и Дилейни затегна хватката. Мислеше си за Хенри и Ник и отново се запита дали той е включил сина си в завещанието. Питаше се дали някога са се опитали да се помирят и какво ли й е оставил Хенри. За няколко кратки мига си представи един подарък от пари. Остави се да помечтае за това, какво би могла да направи с пачка пари в брой. Първо, трябваше да плати колата си, след което щеше да си купи чифт обувки от някое място, като „Бергдорф Гудман“. Никога не си беше купувала обувки за осемстотин долара, но искаше да го направи.

А ако Хенри й бе оставил голяма пачка пари?

Щеше да си отвори собствен салон. Без съмнение. Един модерен салон с много огледала, мрамор и неръждаема стомана. Тя мечтаеше за собствен бизнес от доста време насам, но две неща стояха на пътя й. Първо, не беше открила града, в който искаше да живее за повече от няколко години. И второ, не разполагаше с капитал или обезпечение, за да получи капитала.

Дилейни спря пред падналото дърво, което бе прескочила по-рано. Когато Дюк и Долорес започнаха да пълзят отдолу, тя издърпа каишките им и пое по дългия път. Сандалите й се хлъзгаха по скалите и пръстите на краката й бяха покрити с мръсотия. Докато се влачеше през множество храсти, мислите й се завъртяха около ухапвания, кърлежи и кръвосмучещи. По гръбначния й стълб запълзяха тръпки и тя отпъди мисълта за заразяване с петнист тиф от Скалистите планини и я замени с проектирането на перфектния елитен салон в главата си.

Щеше да започне с пет стола, а стилистите щяха да наемат мястото от нея. Тъй като не искаше да прави маникюр и омразен педикюр, щеше да вземе някой друг, който да се занимава с това. Дилейни щеше да прави това, което обичаше: подстригване на коса, приказки и сервиране на лате на клиентите си. За начало подстригването и изсушаването щяха да струват седемдесет и пет долара. Добра сделка за нейните услуги, а веднъж щом събереше редовни клиенти, постепенно щеше да вдигне цените.

Бог да благослови Америка и системата на свободния пазар, където всеки имаше право да предлага каквото си поиска. Тази мисъл я върна обратно към Хенри и неговото завещание. Колкото тя обичаше да мечтае за собствен салон, толкова сериозно се съмняваше, че й е оставил пари. Вероятно завещаното на нея бе нещо, което той знае, че тя не иска.

Докато Дилейни внимателно минаваше покрай Хъкълбери Крийк, двете кучета скочиха вътре и я оплискаха с ледена вода. Хенри вероятно й бе оставил шегаджийско наследство. Нещо, което да я изтезава дълго време. Като два непокорни ваймаранера.

* * *

В центъра, Трули можеше да се похвали с два хранителни магазина, три ресторанта, четири бара и един наскоро инсталиран светофар. „Вали вю драйв-ин“^[3] бе затворен в продължение на пет години поради липсата на работа и единият от общо двата салона за красота, който носеше името „При Глория: Подстрижки“, бе затворил преди месец поради неочакваната смърт на Глория. Тристакилограмовата жена бе получила масивен инфаркт, докато измивала косата на мисис Хилърд. Горката мисис Хилърд все още имаше кошмари.

Старата съдебна палата бе разположена в непосредствена близост до сградите на Полицейското управление и Горското стопанство. Три църкви се състезаваха за душите на хората — Мормонска, Католическа, и преродената Християнска. Нова болница бе построена до общата сграда на началното и средно училище, но най-прочутото заведение в града „При Морт“, бе в по-старата част на Трули, на Мейн стрийт между железарията и ресторант „Панда“.

„При Морт“ бе повече от място, където да се напиеш. Това бе институция, известна със студената си бира и редиците еленови рога. Елени, лосове, антилопи покриваха стената над бара. Великолепните им рога бяха украсени с ярки бикини от всякакъв вид. Прашки, бански и кюлоти във всички цветове бяха подписани, датирани и дарени от пияни. Няколко години по-рано собственикът беше заковал глава на джакалоп^[4] до тази на лоса, но никоя почтена жена, пияна или трезвена, не искаше бикините й да висят от нещо, толкова шантаво на вид, като джакалоп. Главата бързо бе преместена в задната стая, за да виси над пинбол машината.

Дилейни никога не бе идвала в бар „При Морт“. Беше твърде млада преди десет години. Сега тя отпи от маргаритата, седнала в сепарето в задната част на бара, докато се чудеше над тази атракция. С изключение на стената над бара, „При Морт“ бе като стотици други барове в стотици други малки градове. Светлините бяха помрачени, джубоксът свиреше постоянно, а миризмата на тютюн и бира проникваше във всичко. Облеклото й бе небрежно и Дилейни се чувстваше перфектно, като у дома си в чифт дънки и блузка на Мосимо.

— Дарявала ли си някога бельото си? — попита тя Лиза, която седеше срещу нея в синьото винилово сепаре.

В рамките на минути от срещата със старата си приятелка двете бяха започнали свободни разговори, сякаш никога не се бяха разделяли.

— Не и доколкото си спомням — отговори тя, а зелените й очи светеха с чувство за хумор.

Свободната усмивка и смях на Лиза бе това, което ги бе събрало заедно в четвърти клас. Лиза беше безгрижна брюнетка, винаги с рунтава конска опашка. Дилейни бе раздразнителна, а русата й коса бе перфектно навита. Лиза бе със свободен дух, а Дилейни бе с дух, който копнееше да бъде свободен. Те обожаваха една и съща музика и филми, и обичаха да спорят като сестри в продължение на часове. Двете се допълваха взаимно.

След като Лиза бе завършила гимназия, започна да учи и по-късно получи степен по специалността интериорен дизайн. Беше живяла в Бойзи в продължение на осем години, наета във фирма за дизайн, където тя бе вършила цялата работа и не бе получила повишение. Преди две години се бе отказала и се бе върнала в Трули. Сега, благодарение на компютрите и модемите, работеше от дома си.

Погледът на Дилейни обходи красивото лице на приятелката й и разрошената опашка. Лиза бе умна и привлекателна, но Дилейни все още имаше по-хубава коса. Ако беше отседнала в града за по-дълго, щеше да сграбчи приятелката си и да намали косата й, за да подчертае очите й, после може би щеше да изсветли няколко кичура около лицето й.

— Майка ти ми каза, че си гримьорка в Скотсдейл. Тя спомена, че имаш известни клиенти.

Дилейни не бе никак изненадана от преувеличените думи на майка си. Тя отпи глътка от маргаритата си. Гуен мразеше кариерата на Дилейни, може би защото й напомняше за живота им преди Хенри, животът, за който на Дилейни никога не бе позволено да говори, когато Гуен оформяше прическите на танцьорките от „Вегас Стрийп“. Но тя не приличаше на майка си. Дилейни обичаше да работи в салон. Бе й отнело години, докато най-накрая открие своето призвание. Тя обичаше осезателните усещания, миризмата на „Пол Мичъл“^[5], и удовлетворението от доволния клиент. А и беше изключително добра.

— Аз съм фризьорка в салон в Скотсдейл, но живея във Финикс — каза тя и облиза солта от горната си устна. — Харесва ми, но майка ми е смутена от това, което правя, за да изкарвам прехраната си. Човек би помислил, че съм проститутка или нещо такова. — Тя сви рамене. — Аз не правя грим заради часовете, но правих косата на Ед Макмеън^[6] веднъж.

— Ти си козметик? — Лиза се засмя. — Това е страхотно. Хелън Маркъм има салон на Файъруийд Лейн.

— Шегуваш ли се? Видях Хелън вчера. Косата й е ужасна.

— Не съм казала, че е добра в това, което прави.

— Е, аз съм — заяви Дилейни. Най-сетне бе открила нещо, в което е много по-добра от старата си съперничка.

Сервитьорка се приближи и остави още две маргарити на масата.

— Този джентълмен там — каза жената, сочейки към бара, — ви черпи по още едно питие.

Дилейни погледна към мъжа, и го разпозна като един от приятелите на Хенри.

— Предайте му благодарностите ни — каза тя, гледайки как сервитьорката си тръгва.

Тя не беше купила и една напитка, откакто бе влязла в бара. Мъжете, които смътно си спомняше от младостта си, се грижеха за постоянното сервиране на алкохол на масата й. Това й беше третото и ако не внимаваше, щеше да се напие за нула време.

— Помниш ли как хвана Хелън и Томи да го правят на задната седалка на „Виста круизера“^[7] на майка му? — попита Лиза с леко втренчен поглед.

— Разбира се, че помня. Той ми каза, че ще ходи на открито кино с приятели. — Тя доизпи чашата и се протегна към третата. — Реших да го изненадам. И го направих.

Лиза се засмя и допи своята напитка.

— Това беше толкова смешно.

Смехът на Дилейни се присъедини към този на приятелката й.

— Не мислех така по онова време. От всички момичета точно Хелън Шнап да открадне първото ми гадже беше гадно.

— Да, но тя ти направи услуга. Томи се е превърнал в истински безделник. Той работи само толкова дълго, колкото да може после да получава помощи за безработни. Имат две деца, а Хелън ги поддържа през по-голямата част от времето.

— Как изглежда той? — попита Дилейни, прекъсвайки сериозната тема.

— Все още изглежда добре.

— По дяволите. — Тя се надяваше най-малкото на оплешивяваща коса. — Кой беше онзи приятел на Томи? Помниш ли? Винаги носеше една бейзболна шапка на Джон Диър и ти здравата беше хлътнала по него.

Между веждите на Лиза се появи бръчка.

— Джим Бъшехед.

Дилейни щракна с пръсти.

— Точно така. Ти се срещаше с него известно време, но той те заряза заради онова момиче с мустаците и големите цици.

— Тина Аберанга. Тя беше баска и италианка… бедното създание.

— Помня, че ти беше лудо влюбена в него доста време, след като се разделихте.

— Не, не съм била.

— Да, беше. Минавахме покрай къщата му най-малко по пет пъти на ден.

— Не е вярно.

Появиха се още две питиета, предоставени от друг от приближените на Хенри. Дилейни махна за благодарност и се обърна към приятелката си. Те възобновиха клюкарстването с един постоянен поток от безплатни маргарити. Към девет и половина Дилейни погледна часовника си. Тя беше загубила броя на питиетата и бе започнала да чувства страните си малко сковани.

— Предполагам, че в Трули няма таксиметрови услуги по това време. — Ако спреше да пие сега, щеше да има повече от три часа, за да изтрезнее, преди заведението да затвори, и тогава можеше да кара до вкъщи.

— Не. Най-накрая имаме бензиностанция с минимаркет. Но затваря в единадесет. — Тя посочи с пръст към Дилейни и каза: — Ти не знаеш каква късметлийка си да живееш в град със „Съркъл Кей“^[8]. Не можеш просто да вземеш кутия „Ding Dongs“^[9] или буритос в два през нощта тук.

— Пияна ли си?

Лиза се наведе напред и призна:

— Да, и познай какво? Ще се омъжвам.

— Какво? — Дилейни се задави. — Ще се омъжваш и чакаше през цялото това време, за да ми кажеш?

— Ами ние не сме казали на никого още. Той иска да говори първо с дъщеря си, преди да го съобщим. Но тя е във Вашингтон с майка си до следващата седмица.

— Кой? Кой е щастливецът?

Лиза я погледна право в очите и каза:

— Луи Алегреза.

Дилейни премигна няколко пъти, след това избухна в смях.

— Това беше добро.

— Говоря сериозно.

— Лудия Луи. — Тя продължи да се смее, докато клатеше глава. — Трябва да се шегуваш с мен.

— Не се шегувам. Виждаме се от осем месеца. Миналата седмица той ме помоли да се омъжа за него и аз, разбира се, казах да. Ще се оженим на петнадесети ноември.

— Братът на Ник? — Смехът й затихна. — Говориш сериозно, нали?

— Много, но не можем да казваме на никого, докато не говори със Софи.

— Софи?

— Дъщеря му от първата му съпруга. Софи е на тринадесет и същинско татково момиченце. Той мисли, че ако й каже, когато се върне, ще й трябват поне шест месеца, за да свикне с идеята.

— Лудият Луи — повтори Дилейни, зашеметена. — Той не ходи ли в затвора?

— Не. Вече не върши лудории. — Тя замълча и поклати глава. — Освен това той никога не е бил чак толкова луд.

Дилейни се зачуди дали през последните десет години приятелката й не си е паднала на главата и дали не страда от загуба на памет.

— Лиса, той открадна кола в пети клас.

— Не. Ние бяхме в пети клас. Той беше в девети и ако трябва да сме честни, е тръгнал да я връща, когато се качил на тротоара и се блъснал в средата на пейката пред Валиу Райт. — Лиза сви рамене. — Може би дори нямаше да го хванат, ако не беше отбил, за да не прегази кучето на семейство Олсън, Бъки.

Дилейни примигна, за да прочисти главата си.

— Обвиняваш Бъки?

— Това куче винаги бе отвързано и тичаше като лудо. Всички кучета обикаляха отвързани в Трули.

— Не мога да повярвам, че обвиняваш бедния Бъки? Трябва да си влюбена.

Лиза се усмихна.

— Така е. Чувствала ли си се някога толкова влюбена, че да искаш да пропълзиш под кожата на някого и да останеш там?

— Няколко пъти — призна Дилейни, чувствайки малко завист към приятелката си. — Но го преживявам след известно време.

— Жалко, че живееш толкова далеч, бих те поканила на сватбата ни. Спомняш ли си как винаги сме искали да бъдем кума една на друга?

— Да — въздъхна Дилейни. — Щях да се омъжа за Джон Крайър, а ти за Андрю Маккарти.

— „Хубава в розово“ — въздъхна и Лиза. — Това беше страхотен филм. Колко пъти мислиш, че сме седели там и сме плакали, докато Андрю Маккарти зарязва Моли Рингуалд, защото е от грешната страна на релсите?

— Най-малко сто. Помниш ли, когато…

Тя започна, но гласът на бармана я прекъсна.

— Последни поръчки — изрева той.

Дилейни отново погледна часовника си.

— Последни поръчки? Още няма дори десет.

— Неделя е — напомни й Лиза. — Баровете затварят в десет в неделя.

— И двете сме твърде пияни, за да шофираме — паникьоса се Дилейни. — Как ще се приберем вкъщи?

— Луи ще дойде да ме вземе, защото знае, че лесно се отрязвам и си мисли, че ще му излезе късмета. Сигурна съм, че ще закара и теб.

Тя си представи как ужасеното лице на майка й се взира през предния прозорец, когато види Лудия Луи Алегреза да влиза по алеята. Дилейни се усмихна при мисълта. Знаеше, че е няколко маргарити след трезвеността.

— Ако мислиш, че няма да има нищо против.

Но не беше Луи този, които влетя в бара пет минути по-късно, сякаш бе собственик на мястото. Беше Ник. Носеше карирана риза върху тениската си. Беше оставил разкопчана ризата и краищата висяха свободно на хълбоците му. Дилейни потъна в мястото си. Пияна или трезва, тя не беше в настроение да се изправя пред него. Той не бе споменал миналото им, когато го видя по-рано през деня, но все още не вярваше, че ще остави нещата така.

— Ник! — Лиза махна с ръка, докато викаше през бара. — Къде е Луи?

Той погледна към мястото на Лиза, а докато се приближаваше до нея, погледът му се премести към Дилейни.

— Софи звучеше разстроена заради нещо — обясни той, като застана до масата. Ник направи пауза, след това насочи вниманието си към бъдещата си снаха. — Той ме помоли да дойда да те взема.

Лиза се търкулна по сепарето и се изправи.

— Имаш ли нещо против да закараме и Дилейни у дома й?

— Няма проблем — увери ги бързо Дилейни. Тя хвана плетената си чанта и се изправи на крака. — Мога и сама да се прибера. — Стаята беше леко наклонена и тя сложи ръка на стената до нея. — Не мисля, че съм толкова пияна.

Ъглите на устата му се свиха намръщено.

— Не можеш да ходиш.

— Просто се изправих твърде бързо — каза тя и вкара ръката си в чантата с цвят на праскова, за да потърси монета. Трябваше да се обади на майка си. Наистина не възнамеряваше да го прави, но докато присъствието на Луи щеше да ужаси Гуен, то това на Ник би й докарало удар.

— Не можеш да шофираш — настояваше Лиза.

— Няма… хееей! — Извика тя на Ник, докато го наблюдаваше как преминава през бара и се отдалечава с чантата й в ръка.

Всеки друг мъж щеше да е в опасност от това да изглежда малко гейски, стискайки дамска чанта в прасковен цвят, но не и Ник.

Двете с Лиза го последваха през вратата и излязоха навън в черната нощ. Надяваше се, че майка й вече си е легнала.

— Проклятие, студено е — промърмори тя.

Планинският хлад се просмукваше в порите й. Скръстила ръце пред гърдите си, тя изтича надолу по пътя, за да успее да следва големите крачки на Ник. Вече беше отвикнала с летните нощи в планините на Айдахо. Във Финикс температурите клоняха към 34 градуса — не 12, и тя нямаше търпение да се върне там.

— Не е толкова студено — възпротиви се Лиза, докато подминаваха жълтата „Миата“^[10] на Дилейни, паркирана до бордюра. — Изнежила си се.

— Ти си по-изнежена от мен. Винаги си била. Помниш ли, когато падна от катерушката в шести клас и плака три часа?

— Ударих си опашката.

Те спряха до черния джип на Ник.

— Не болеше чак толкова много — каза тя. — Ти просто беше прекалено изнежена.

— Поне не плаках като бебе, когато трябваше да правя дисекция на жаба в гимназията.

— Имах вътрешности от жаба в косата си — защити се Дилейни. — Всеки би плакал, ако се окаже с изпръскани от жабешки вътрешности коси.

— Исусе, Йосифе и Дева Мария. — Ник въздъхна като уморен свещеник и отвори вратата на лекия автомобил. — Какво направих, за да заслужа това?

Лиза бутна седалката напред.

— Нещо греховно, сигурна съм — каза тя и се качи отзад.

Ник се засмя и върна облегалката на мястото за Дилейни. Като един перфектен джентълмен, той задържа вратата за нея. Тя знаеше, че е пияна и че преценката й е повредена, но може би той се бе променил. Дилейни погледна към него. Беше забулен в сенки и само долната половина от лицето му се осветяваше от уличната лампа. Тя знаеше, че Ник може да очарова всеки, когато искаше, и съществуваха няколко пъти в живота й, когато той се бе държал нетипично добре с нея. Например в четвърти клас, когато тя излизаше от магазина с изобилие от пакетчета дъвки „Трайдънт“ и бе открила спукана гумата на велосипеда си.

Ник бе настоял да го бута през целия път до дома. Той бе споделил бонбоните си с нея и тя му бе дала няколко от дъвките си. Може би всъщност се бе променил и се бе превърнал в добър човек.

— Благодаря за превоза, Ник.

Или още по-добре, може би е забравил за най-лошата нощ в живота й. Може би е забравил, че се беше хвърлила на врата му.

— По всяко време. — На чувствените му устни цъфна главозамайваща усмивка. Той й подаде чантата. — Диваче.